Лира Литературно-рекламна Агенция
На 26 ноември 1855 година в Цариград на 56 години неочаквано умира Адам Бернард Мицкевич – полски поет, драматург, есеист, публицист, преводач, професор по славянска литература и политически активист. Той е смятан за един от най-великите полски поети – месианисти, наред със Зигмунт Крашински и Юлиуш Словацки. При изпращането на тленните му останки във Франция присъства и българска делегация.
Творчеството на Адам Мицкевич е богато и разнообразно, обхваща лирика, епически поеми, драматургични творби, публицистика. Смята се, че с „Поезия. Том 1“ (1822) поставя началото на полския романтизъм. Докато живее в Русия, Мицкевич издава „Кримски сонети“ – пример за майсторско овладяване на класическата форма и за романтическото преживяване на общуването с природата. През 1828 г. излиза „Конрад Валенрод“, историческа поема, четена като метафора на моралния конфликт, който преживяват полските емигранти. През 1832 г. е издадена дрезденската версия на „Задушница“.
През 1834 г. Мицкевич публикува поемата „Пан Тадеуш“, считана за национален епос на Полша. През 1849 г. въз основа записки на студенти е издаден курсът по славянски литератури, който писателят чете в Колеж дьо Франс.
Творчеството на Мицкевич има огромно значение за полската култура. То се превръща в елемент от патриотичното възпитание на поколения поляци. За редица автори през ХХ в. (Станислав Виспянски, Стефан Жеромски, Чеслав Милош, Тадеуш Ружевич) творчеството на големия романтик е източник на вдъхновение и обект за преосмисляне на полската национална традиция. Самият автор се превръща в образец за романтически поет-пророк. „Задушница“ е поставяна на сцена от водещи полски режисьори и драматурзи, сред които Станислав Виспянски (1901) и Леон Шилер (1932, 1937 г. постановка в София). „Пан Тадеуш“ е екранизиран от Анджей Вайда.
Из „Кримски сонети”
І. АКЕРМАНСКИТЕ СТЕПИ
Заплувах из тревите на безводен океан.
По-лека и от лодка из степта, колата
като сред острови коралови се мята
над рифове от свеж ковил и от бурян.
Смрачава се. Пред мен ни хълм, ни друм смълчан.
Далече пътеводната звезда ли в небесата
расте зад облак — пръв вестител на зората…
Там Днестър ли блести?… И с лампа — Акерман?
Да спрем! Тъй тихо е!… Клин жеравен прелита.
И поглед на сокол не би го доловил.
В танц из тревите пеперуди се заплитат.
Змия пред мен пролази и встрани възви…
А аз се вслушвам: не ехти ли в далнините
от Литва глас?… На път!… Не ме зоват, уви!
ІІ. МОРСКА ТИШИНА
На височините на Тарханкут
Едва потрепва флагът… В знойното затишие
се вдига с бяла гръд избистрена вълна —
така невеста млада трепва сред съня,
протегне се и нежно в полусън въздиша.
Подобно знамена след битка, върху мачтите
дремливо виснат уморените платна,
отдъхват си матросите и в тая тишина
спи в леност корабът над бездната прозрачна…
Море безгрижно, в глухите ти дълбини
полип си крие. Той под рев на бури дреме,
но пипала към нас протяга в тихо време.
И в теб тъй, мисъл — като хидра в мрачини! —
спи споменът в дни трудни и горчиви,
но стихне ли сърцето, жило в него впива.
ІІІ. ПЛАВАНЕ
Расте шумът… Кръжат чудовищни вълни.
Команда: по места!… И вахтеният литва
към реята и като паяк се заплита
сред стълби и въжа в кънтящи висини.
Щорм!… Коръбът трещи… Пред стръмни планини
от пяна тръпне — кон, изтръгнат от юздите;
пронизва облак с чело, тътне и сърдито
с кил реже врящите под него дълбини.
А аз възторжено приветствам този устрем…
Въображението буди всички чувства.
И стрелва се духът ми след мечтата сетна…
И тичам пак към палубата, и си мисля,
че с моя тласък корабът лети по-отривисто…
И съм могъщ!… И като птица извисен!
ІV. БУРЯ
Платна плющят, реват вълни, див вятър свири,
сломен е рулят, лудо помпите свистят.
Морякът вижда: скъсани въжа плющят
и в кървав залез там надеждата умира.
Тръби победа щормът!… И над дълбините
на хаоса, сред струи шибащи и дъжд,
като над кула, разрушена наведнъж,
смъртта — зъл воин — срещу нас връхлита.
Сразен се срива някой, други за пощада
отчаян моли и в прегръдки свидни пада;
бди майка там и чака Бог да се смили…
Сред всички тук един спасение не дири…
Блажен е — казва, — който в близките намира
заслон! С тях той и ужаса ще подели!…
ХVІІІ. АЮ-ДАГ
Обичам да следя играта на вълните,
облегнат върху тъмните скали на Аю-Даг.
Как шумно се кълбят те — бели като сняг,
как с грохот мятат струи — на дъги извити…
И как като гигантски риби в далнините
се вдигат нови, и над слисания бряг
се вкопчват в люта схватка, но се връщат пак,
оставили седеф и перли по следите си…
Подобен си на тях и ти, поете млад!
В сърцето на страстта ти бурите кипят.
Но лира вземеш ли, под приказни лазури
нов мир се въдворява и утихват бурите…
И чудни песни в теб се раждат и искрят…
Те името ти от забрава ще спасят!
1826
Превод от полски език Димитър Горсов