Начало / Автори / Адам Мицкевич: Блажен е, който в близките намира заслон!

Адам Мицкевич: Блажен е, който в близките намира заслон!

maxresdefaultНа 26 ноември 1855 година в Цариград на 56 години неочаквано умира Адам Бернард Мицкевич – полски поет, драматург, есеист, публицист, преводач, професор по славянска литература и политически активист. Той е смятан за един от най-великите полски поети – месианисти, наред със Зигмунт Крашински и Юлиуш Словацки. При изпращането на тленните му останки във Франция присъства и българска делегация.

Творчеството на Адам Мицкевич е богато и разнообразно, обхваща лирика, епически поеми, драматургични творби, публицистика. Смята се, че с „Поезия. Том 1“ (1822) поставя началото на полския романтизъм. Докато живее в Русия, Мицкевич издава „Кримски сонети“ – пример за майсторско овладяване на класическата форма и за романтическото преживяване на общуването с природата. През 1828 г. излиза „Конрад Валенрод“, историческа поема, четена като метафора на моралния конфликт, който преживяват полските емигранти. През 1832 г. е издадена дрезденската версия на „Задушница“.

През 1834 г. Мицкевич публикува поемата „Пан Тадеуш“, считана за национален епос на Полша. През 1849 г. въз основа записки на студенти е издаден курсът по славянски литератури, който писателят чете в Колеж дьо Франс.

Творчеството на Мицкевич има огромно значение за полската култура. То се превръща в елемент от патриотичното възпитание на поколения поляци. За редица автори през ХХ в. (Станислав Виспянски, Стефан Жеромски, Чеслав Милош, Тадеуш Ружевич) творчеството на големия романтик е източник на вдъхновение и обект за преосмисляне на полската национална традиция. Самият автор се превръща в образец за романтически поет-пророк. „Задушница“ е поставяна на сцена от водещи полски режисьори и драматурзи, сред които Станислав Виспянски (1901) и Леон Шилер (1932, 1937 г. постановка в София). „Пан Тадеуш“ е екранизиран от Анджей Вайда.

 

Из „Кримски сонети”

 

І. АКЕРМАНСКИТЕ СТЕПИ

 

Заплувах из тревите на безводен океан.

По-лека и от лодка из степта, колата

като сред острови коралови се мята

над рифове от свеж ковил и от бурян.

 

Смрачава се. Пред мен ни хълм, ни друм смълчан.

Далече пътеводната звезда ли в небесата

расте зад облак — пръв вестител на зората…

Там Днестър ли блести?… И с лампа — Акерман?

 

Да спрем! Тъй тихо е!… Клин жеравен прелита.

И поглед на сокол не би го доловил.

В танц из тревите пеперуди се заплитат.

 

Змия пред мен пролази и встрани възви…

А аз се вслушвам: не ехти ли в далнините

от Литва глас?… На път!… Не ме зоват, уви!

 

ІІ. МОРСКА ТИШИНА

 

 На височините на Тарханкут

 

Едва потрепва флагът… В знойното затишие

се вдига с бяла гръд избистрена вълна —

така невеста млада трепва сред съня,

протегне се и нежно в полусън въздиша.

 

Подобно знамена след битка, върху мачтите

дремливо виснат уморените платна,

отдъхват си матросите и в тая тишина

спи в леност корабът над бездната прозрачна…

 

Море безгрижно, в глухите ти дълбини

полип си крие. Той под рев на бури дреме,

но пипала към нас протяга в тихо време.

 

И в теб тъй, мисъл — като хидра в мрачини! —

спи споменът в дни трудни и горчиви,

но стихне ли сърцето, жило в него впива.

 

ІІІ. ПЛАВАНЕ

 

Расте шумът… Кръжат чудовищни вълни.

Команда: по места!… И вахтеният литва

към реята и като паяк се заплита

сред стълби и въжа в кънтящи висини.

 

Щорм!… Коръбът трещи… Пред стръмни планини

от пяна тръпне — кон, изтръгнат от юздите;

пронизва облак с чело, тътне и сърдито

с кил реже врящите под него дълбини.

 

А аз възторжено приветствам този устрем…

Въображението буди всички чувства.

И стрелва се духът ми след мечтата сетна…

 

И тичам пак към палубата, и си мисля,

че с моя тласък корабът лети по-отривисто…

И съм могъщ!… И като птица извисен!

 

ІV. БУРЯ

 

Платна плющят, реват вълни, див вятър свири,

сломен е рулят, лудо помпите свистят.

Морякът вижда: скъсани въжа плющят

и в кървав залез там надеждата умира.

 

Тръби победа щормът!… И над дълбините

на хаоса, сред струи шибащи и дъжд,

като над кула, разрушена наведнъж,

смъртта — зъл воин — срещу нас връхлита.

 

Сразен се срива някой, други за пощада

отчаян моли и в прегръдки свидни пада;

бди майка там и чака Бог да се смили…

 

Сред всички тук един спасение не дири…

Блажен е — казва, — който в близките намира

заслон! С тях той и ужаса ще подели!…

 

ХVІІІ. АЮ-ДАГ

 

Обичам да следя играта на вълните,

облегнат върху тъмните скали на Аю-Даг.

Как шумно се кълбят те — бели като сняг,

как с грохот мятат струи — на дъги извити…

 

И как като гигантски риби в далнините

се вдигат нови, и над слисания бряг

се вкопчват в люта схватка, но се връщат пак,

оставили седеф и перли по следите си…

 

Подобен си на тях и ти, поете млад!

В сърцето на страстта ти бурите кипят.

Но лира вземеш ли, под приказни лазури

 

нов мир се въдворява и утихват бурите…

И чудни песни в теб се раждат и искрят…

Те името ти от забрава ще спасят!

1826

Превод от полски език Димитър Горсов