Начало / Интервюта / Саманта Веран: Клише, с което искам да живея до края на дните си!

Саманта Веран: Клише, с което искам да живея до края на дните си!

ил.1.саманта и жан-люкКакво трябва за истинска любовна история? Да намериш любовта в Париж не е клише.
Много от нас ще са повече от щастливи, ако с обичта на добър мъж заживеят в една френска приказка. Саманта Веран има точно това. Нейната история е пример, че дори и да не я виждаме, любовта се крие точно зад ъгъла. С удоволствие споделя подробности от своята история както в двете си книги „Седем писма от Париж” и „Семейство по френски”, така и в различни интервюта. Едно едно от тях:

Любовната история от „Седем писма от Париж” е толкова романтична, че чак изглежда измислена. Що се отнася до френските романтични истории, да избегнеш клишетата е трудно. Как успя да излезеш от стереотипите в книгите си?
Освен факта, че се запознах с Жан-Люк в кафене, нашето лудо романтично приключение е много далеч от клишетата.
През 1989 г. прекарах 24 часа с него в Париж, след което той ме изпрати до гарата в Лион и аз се върнах към живота си на американска студентка. Жан-Люк ми написа седем трогателни писма, но аз така и не му отговорих. Свързах се с него 20 години по-късно, през 2009 г., когато животът ми беше объркан.
Комуникацията ни започна с много закъсняло извинение до него, с което обяснявах двете десетилетия мълчание от моя страна. Така отново се влюбихме, този пък по електронната поща. Една година по-късно се оженихме.
„Седем писма от Париж” е повече от роман за любовта ми със секси французин, който между другото е ракетен инженер. Той е за обичта към важните хора в живота ни като майка ми, която ме гледа сама, докато не навърших пет, и бащата, който ме осинови и възпита, сякаш съм негово дете. Романът е също за отговорността да си родител, да обичаш две доведни деца, които са загубили майка си заради рак, за баща им, който търси някой да ги обича толкова, колкото и той. За истинските човешки истории и отношения.
Така, че ми беше лесно да не попадна в клишета и стереотипи.

Само хубави мигове ли имаше, докато пишеш първата си книга?
Пътят до издаването беше труден. Вместо жълти павета, имаше бодлива тел и различни препятствия. Трябваха три години, за да бъде написана, редактирана и издадена книгата. За щастие, всичко това си струваше. Беше ми трудно да съм обективна, най-вече, защото пишех за собствения си живот.

Какви са навиците ти при писане? Имаш ли хобита или определена система, която следваш, когато пишеш книга?
Навиците ми са малко странни, особено защото не мога да продължа с историята, докато първата глава не е завършена и изпипана. Това отнема седмици. Веднъж стана ли доволна от нея, думите бликват от мен, сядам на стола си и просто пиша. Ако ударя на камък или загубя вдъхновение, обикновено излизам на дълга разходка. Най-голяма помощ ми оказват кафето и черния шоколад.

ил.3.след времеКоя е най-трудната страна на това да си част от френско семейство? Трудно ли се приспособи към френския живот?
Да си част от френско семейство е като да си част от всякакво друго семейство, само дето има много премеждия с езика. Мисля, че най-голямото предизвикателство за мен беше, че всичко ми се стовари наведнъж. Нова държава; език, който не съм практикувала от 20 години; нов мъж; големи деца. Трябваше да се интегрирам бързо…

А какво е да си мащеха на две французойчета като американка? Сигурно не е чак толкова лесно?
Имах голям късмет с тях! Връзката им с бившата съпруга на Жан-Люк (не майка им) беше отчуждена. Аз им изглеждах като странна американка с отворено за тях сърце и бързо станахме семейство. Помагам им с английския, те се смеят на моя френски. И така.

Има ли разлика в любовта и партньорството с французин?
Нали знаете стереотипа за най-романтичните и страстни мъже в света? В моя случай той е сто процента верен и е клише, с което искам да живея до края на дните си!

Превод Кристина Цонева, по материали от „Моят френски живот”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *