Лира Литературно-рекламна Агенция
Литературата оформя политическата култура на Русия, в която израства Владимир Илич Ленин, пише в. „Гардиан“. Политически текстове е трудно да се публикуват по време на монархията. Най-острите есеисти били въдворявани в специални институции за „възстановяване“, т.е. докато публично се откажат от вижданията си. В същото време романите и поезията са приемани по-благосклонно, макар и не винаги. Главният цензор, естествено, бил царят. Николай I, например, настоявал да чете много от ръкописите на Пушкин, преди да стигнат до печатницата. Като резултат някои били забранени, други – отложени, други били унищожени от самия поет, страхуващ се, че той или домът му може да пострада. Никога няма да научим какво са съдържали унищожените версии на „Евгений Онегин“.
Независимо от това, политиката във всичките и форми и насоки перманентно прониква в руската художествена литература по начини, които нямат паралел никъде в Европа. Поради политизирането на литературата и литературната критика руската интелигенция има огромен избори. Те се включват в огромния конфликт между могъщия критик Висарион Белински и драматурга и романист Николай Гогол, чиято режеща сатира от 1842 г. „Мъртви души“ разтърсва страната и е четена на глас на неграмотните. Успехът обаче е временен и не важи за следващите му творби, посветени на селяни и неграмотни. В предговора към второто издание на „Мъртви души“ той пише: „Много неща в тази книга са погрешни и не отразяват ставащото наистина в Русия. Моля те, скъпи читателю, да ме поправиш, да не приемаш всичко написано“. Вбесен, Белински прекъсва публично отношенията си с Гогол през 1847 г. с публично писмо до него, което вероятно е донесло дълга и безсъна нощ на получателя си:
“Познавам руската публика донякъде. Книгата ви ме накара да се замисля за евентуалното й лошо влияние върху управляващите и цензурата, но не и върху публиката. Когато в Санкт Петербург тръгна слух, че правителството има намерение да я издаде в хиляди копия и да я продава на изключително ниска цена, моите приятели обезумяха. Но аз им казах, че въпреки всичко книгата няма да пожъне успех и скоро ще бъде забравена. Всъщност сега тя е по-добре запомнена заради статиите, писани за нея, отколкото заради самата нея. Да, руснаците имат дълбок, макар и недоразвит, инстинкт за истината“.
В по-късни години критиците стават още по-безпощадни, хулейки писатели и драматурзи, чиито творби намират недостатъчно овластяващи. Това е интелектуалната атмосфера, в която Ленин израства. Баща му е високообразован консерватор, главен училищен инспектор и уважаван възпитател. В дома му в неделя следобед на глас се четат Шекспир, Гьоте и Пушкин. В семейството на Улянов (Ленин е псевдоним, възприет с цел объркване на тайната полиция) е невъзможно да избегнеш високата култура.
В гимназията Ленин се влюбва в латинския, а учителят му таи надежди, че той може да стане филолог и учен. Историята се развива по друг начин, но странна на Ленин към древния език и към класиките никога не го напуска. Той чете Вергилий, Овидий, Хораций в оригинал, както и римски сенаторски речи. Поглъща Гьоте през двете десетилетия в изгнание, препрочитайки „Фауст“ многократно.
Ленин вкарва в употреба класическите си познания по време на Октомврийската революция през 1917 г. През април същата година скъсва отношения с руската социалдемокрация и в набор от текстове призовава за социална революция. Много от другарите му го осъждат за това, но в остра реплика Ленин цитира Мефистофел от шедьовъра на Гьоте: „Теорията, приятелю, е сива, зелено е безсмъртното дърво на живота“.
Ленин знае по-добре от всеки, че класическата руска литература винаги е била свързана с политиката. Дори и най-аполитичните писатели срещат трудности да скрият недоволството си от състоянието на страната. Типичен пример е романът „Обломов“ на Иван Гончаров. Ленин обожава творбата, която изобличава инертността, безразличието и празнотата на земевладелската аристокрация. Успехът на книгата дори води до появата на нова книга в руската лексика – обломовизъм, която означава злоупотребите, които помагат на тази класа да оцелее толкова дълго. По-късно Ленин ще твърди, че това състояние не е било характерно само за висшата класа, а е заразило и царската администрация и дори се е просмукало надолу. Дори болшевиките не са имунизирани. В този случая огледалото, държано от Гончаров, наистина отразява голяма част от обществото. В своите полемики Ленин често атакува опонентите си, като ги сравнява с неприятни и понякога низки характери от руската литература.
Точката на разрив с руските писатели е необходимостта от промяна на политическия режим. Пушкин подкрепя въстанието от 1825 г., което оспорва властта на цар Николай I. Гогол сатиризира подтисничеството над селяните, преди да се оттегли. Тургенев критикува царизма, но не приема нихилизма, който проповядва терор. Флиртът на Достоевски с анархо-тероризма се преобръща на 180 градуса. Критиките на Толстой срещу абсолютизма радват Ленин, но те са придружени от мистично християнство и пацифизъм. Как може такъв надарен писател едновременно да е революционно и реакционно настроен, пита се Ленин. В над половин дузина статии Ленин избягва тази тема, защото Толстой му предоставя ясна диагноза – романите му изразяват икономическата експлоатация и колективния гняв на селяните, но не предлагат лек. Вместо да си представя революционно бъдеще, Толстой търси комфорт в едно утопично и простичко християнско минало.
Междувременно Ленин е отблъснат от „култа към страданието“ на Достоевски, въпреки че мощта на писането му е неоспорима. Възгледите му за литература, обаче, не се превръщат в държавна политика. Само година след революцията, на 2 август 1918 г., вестник „Известия“ публикува списък с хора, номинирани от читателите за издигане на монумент – Достоевски е втори след Толстой. Монументът е открит през ноември същата година в Москва.
Писателят, който има най-голямо влияние върху Ленин, а и вероятно върху цяло поколение революционери, е Николай Чернишевски – син на свещеник, философ материалист и социалист. Утопичният му роман „Какво да се прави“ е писан в затвора в Санкт Петербург, където е затворен заради политическите си възгледи. Книгата става библията на цяло поколение, а фактът, че авторът й успява да избяга от затвора, й придава допълнителна тежест. Това е книгата, която радикализира Ленин много преди той да открие Маркс (с когото Чернишевски си е разменял писма). Той взима заглавието й за своя първи голям политически труд, публикуван през 1902 г.
Огромният успех на Чернишевски дразни утвърдените писатели, особено Тургенев, който атакува книгата му. Противопоставят му се радикалните критици Добролюбов и Писарев. Когато на публично място Тургенев среща Чернишевски, първият изкрещява „Вие сте змия, а Добролюбов е гърмяща змия“. Какво обаче предизвиква това противоречие? Романът не е класически, той отразява времето си и играе критична роля в пост-терористичната фаза, на която се намира руската интелигенция. Безспорно е много радикал, особено по отношение на равенството между половете, но и по теми като борбата, битката с врага и житейските правила. В последния си роман на руски „Дар“ той посвещава 50 страници на омаловажаване на писателя и кръга му, но признава, че „имаше класова арогантност на съвременните писатели към плебея Чернишевски“, а в частни разговори споделя, че Толстой и Тургенев му се подигравали. Присмехът им до голяма степен се дължи на ревност, тъй като обектът на снобското им отношение, поне в случая на Тургенев, се радва на топъл политически прием от страна на младите и е революционно настроен към разрушаване на наличния поземлен ред и разпределяне на земята между селяните.
Ленин се среща с млади болшевики по време на изгнанието си между 1905 и 1917 г., а те го дразнят, че книгата на Чернишевски е нечетивна. Той им отвръща, че са твърде млади, за да осъзнаят дълбочината и визионерството й и трябва да почакат, докато навършат 40 години. Тогава ще разберат, че философията на Чернишевски се основава на прости факти: произлизаме от маймуните, не от Адам и Ева, животът е кратък биологичен процес, оттук и необходимостта да се донесе щастие на всеки индивид. А това не е възможно в свят, доминиран от алчност, омраза, войни, егоизъм и класово разделение, ето защо е необходима социалната революция. По времето, когато младите болшевики, които изкачват швейцарските планини с Ленин, са навършили 40 години, революцията вече е факт, влиянието на Чернишевски над ленин ще е забравено, ерудитите ще са се прехвърлили на Маяковски. Но не и Ленин.
Класицизмът, дъблоко вкоренен в Ленин, го предпазва от развиващите се на основите на революцияга изкуство и литература. Не приема модернизма в Русия или където и да било другаде, авангардистите, Маяковски и конструктивистите не са му по вкуса. Напразно поетите и артистите го убеждават, че те също обичат Пушкин и Лермонтов, но носят революцията и промяната на новите форми, които имат повече общо с болшевиките и ерата на революцията. Той просто не ги чува. Те могат да пишат и рисуват каквото си поискат, но защо трябва да го карат да го харесва?
Много от колегите на Ленин симпатизират на новите движения. Букарин, Луначарски, Крупская и до някаква степен Троцки осъзнават, че искрата на революцията е запалила и изкуството. И в авангарда обаче има конфрикти и те се подклаждат от работещия в Народния комисарият по образованието Анатоли Луначарски. В комисарията работи и съпругата на Ленин Надя Крупская. Недостигът на хартия по време на гражданската война води до спорове – да публикуват ли пропагандни листовки или новата поема на Маяковски? Ленин настоява за първото. Луначарски смята, че поемата на Маяковски ще е по-ефективна и в този случай печели.
Ленин е враждебен по отношение на „пролетарските литература и изкуство“, настоявайки, че върховете на буржоазната култура не могат да бъдат преодоляни с механични формулировки, особено в страна, където нивото на културата е меко казано много ниско. Бързи решения няма да сработят, което доказва и т.нар. „социалистически реализъм“, представен в годините, последвали смъртта на Ленин.
Креативността е утищожена. Крачката от царството на необходимостта към царството на свободата, където животът на всички ще бъде оформен от потребностите, никога не е направена в СССР, както и никъде другаде.
