Лира Литературно-рекламна Агенция
Людмила ЕЛЕНКОВА, Радио Хеликон
На 28 август 1963г. на стълбите на Линкълн Мемориал във Вашингтон, пред двеста хиляди души, Мартин Лутър Кинг произнася знаменитата реч против расизма „Имам една мечта“. Част от нея гласи – „Продължавайте да работите с вярата, че има изкупление за незаслуженото страдание. Върнете се в Мисисипи, върнете се в Алабама, Южна Каролина, върнете се в Джорджия, върнете се в Луизиана, върнете се в бедняшките квартали и гета на северните ни градове, знаейки, че по-някакъв начин тази ситуация може и ще бъде променена.
Нека не се въргаляме в долината на отчаянието. Казвам ви, приятели мои, въпреки трудностите днес и утре, аз все още имам една мечта, дълбоко вкоренена в американската мечта.
Мечтая един ден тази нация да се издигне и да живее според истинското значение на своето верую: „Ние приемаме тази истина за даденост: всички хора са създадени равни“. От всеки планински хълм нека свободата да звъни. И когато позволим на свободата да звъни във всяко село и махала, всеки щат и всеки град, ние можем да ускорим идването на този ден, когато всички Божии чеда, чернокожи и бели, юдеи и езичници, протестанти и католици, ще могат да си подават ръце и да запеят думите на стария негърски спиричуъл: „Най-сетне свободни! Най-сетне свободни! Слава на Всемогъщия Бог, най-сетне ние сме свободни!“
Какво е живо от мечтата на Мартин Лутър Кинг? Романите на Харпър Ли, с темата за расизма, винаги са на почит. Политическата коректност в предизборната битка между Тръмп и Обама измести грижите на хората, станали зависими от хегемонията на парите. А димът след оръжията, насочени към всяка точка по света, се сля с пушека на барбекю и жизнерадостни реклами. Щях да подмина асоциациите с днешния ден, ако странен абзац от книгата „Мистър Себастиян и черният магьосник“ не бе приковал вниманието ми – „Хенри Уокър, Негъра Магьосник. Нито негър, нито магьосник, Хенри беше лъжа от глава до пети и един от най-големите ми любимци, истински американец: самосъздал се изрод.“ Иска се доста смелост да пишеш така. Впрочем, образът на черния магьосник не е запазена марка. Познаваме го като лорд Валдемор от поредицата за Хари Потър и от популярната фентъзи трилогия на Труди Канаван – „Гилдията на магьосниците“. Но тук заглавието е откровено подвеждащо и зад него стои сериозен социален роман. Идеята за индивидуализма, за уникалността и нрава на американския Юг е скрита под купола на един по-лек жанр и играе умело с националните митове на САЩ. Хенри Уокър е нереализирал се артист с травмирано детство, фокусник, унищожил таланта си. Той е обект на учудване, присмех, нападки и съжаление. Непокварен, скромен, но подведен от съдбата мъж. Ту на върха на триумфа, ту в краката на неуспеха. Баща му губи всичко в годините на Голямата депресия, майка му умира от туберкулоза, а Хенри и неговата сестра Хана живеят в хотел, в пространството между кухнята и пералнята. Там, в един от гостите – мистър Себастиян, момчето припознава Дявола, който отвлича сестра му. (Недвусмислена препратка към „Лолита“). Цялата книга представлява сбор от гласове, детективски калейдоскоп от сюжети и хора, разказващи за метаморфозите на малкия човек в битка с тоталното зло. Когато прави компромис със себе си, той отдава способностите си на демонична сила, превръща илюзията в реална професия, сключва сделка в замяна на своя живот. Героят на Даниел Уолъс в случая напомня Хари Халер от „Степният вълк“ на Херман Хесе. Действието тук тече в цирка, винаги на сцена, задължително пред публика – тя е големият съдник, жадната за зрелища аудитория. В неин интерес белият Хенри със зелени очи подлага кожата си на пигментация и става Черният магьосник. Защото всички предпочитат провала на негър, дори да виждат истинския му цвят. Обществото е склонно към чудеса, то толерира расата, но е готово за миг да отхвърли загадката и да й вмени вина. Днес ние сме разказвачите на този роман, всеки с дребната си роля, с тестето карти в ръка. Търсим истинската самоличност на Велик илюзионист, дяволска намеса в малшанса, божествена правдоподобност в хармоничния ред. Докато не признаем на финала, че всъщност някой ни е излъгал.
