Лира Литературно-рекламна Агенция
На 25 август излиза романът на „Споделени тайни“ (изд. „Хермес“). С умението си да преплита вълнуващи любовни истории с динамични сюжети Джейн Ан Кренц се превърна във водеща авторка в съвременната дамска проза. Милиони читатели по света с нетърпение очакват всеки следващ неин роман. Книгите й неизменно попадат в Топ 5 на класациите за бестселъри.
Кренц е многостранна писателка. Тя е авторка и на исторически романси, които подписва като Аманда Куик (под този псевдоним е издавана и у нас). Пише и футуристични романи, които публикува под артистичното име Джейн Касъл. Но най-добрите й творби носят истинското й име – Джейн Ан Кренц. Те са предимно в жанра на романтичния съспенс, в който любовната интрига е умело съчетана с криминален сюжет. Кренц е майсторка на напрежението. Тя умее да прикове вниманието на читателя и да опъне нервите му така, както го правят най-добрите автори на трилъри като Патерсън и Балдачи.
Писателката е автор на над 40 бестселъра в класацията на „Ню Йорк Таймс“. Общият тираж на книгите й е надхвърля 30 милиона екземпляра. Тя е носител на наградата Джейн Остин Комеморътив Медъл на списание Романтик Таймс за приноса си в жанра на романтичната литература..
Завършила е Калифорнийския университет в Санта Круз с бакалавърска степен по история и е защитила магистърска степен по хуманитарните науки, специалност библиотекарство в Сан Хосе Стейт Юнивърсити.
Джейн Ан Кренц живее в Сиатъл, Вашингтон. Над 30 години е щастливо омъжена за любовта на живота си Франк Кренц.
Някога Мадлин и Дафни са близки като сестри, докато една тъмна тайна не ги разделя. Те полагат клетва да я пазят завинаги и поемат в различни посоки…
Дванайсетгодишната Мадлин едва не става жертва на изнасилване в хотела на баба си Едит на остров от архипелага Сан Хуан. Спасява я най-добрата й приятелка – Дафни, която извиква на помощ Едит и иконома Том. Те пребиват нападателя до смърт и се отървават от тялото, решавайки да не казват на никого.
Осемнайсет години по-късно Едит загива при пожар и Мадлин наследява веригата от бутикови хотели. Тя е принудена да се върне на острова и да се изправи срещу кошмара от миналото, който все още я преследва. Там разбира, че тайната им е разкрита и животът й е в опасност.
Дафни и Мадлин се срещат и осъзнават, че въпреки дистанцията на времето, близостта им се е запазила. Някой обаче е по петите им и няма да се спре пред нищо, докато не заличи всички следи от онази злокобна нощ.
ОТКЪС
***
Том Ломакс умираше. Протърканият килим беше подгизнал от кръвта, която изтичаше от ужасната рана на главата му. Слабото му кокалесто тяло се беше строполило в основата на главното стълбище, което някога беше красило фоайето на хотел „Аврора Пойнт“.
Той погледна към Мадлин с избледнелите си сини очи, които блестяха от шока и загубата на кръв.
– Мади? Ти ли си?
– Аз съм, Том. Паднал си лошо. Не мърдай.
– Провалих се, Мади. Съжалявам. Едит ми повери да те пазя. Провалих се.
– Всичко е наред, Том. – Мадлин притисна смачкания си на топка шал към ужасната рана на главата на Том. – Сега ще се обадя на 911. Линейката ще дойде скоро.
– Твърде късно е. – Том опита да протегне ръка към нея, кожата му беше белязана от десетилетия усилен физически труд. – Твърде късно е.
Операторът на 911 вече задаваше въпроси.
– … Какъв е спешният случай?
– Намирам се в хотел „Аврора Пойнт“ – каза Мадлин, като машинално премина към строгия си делови тон. – Пострадалият е Том Ломакс, икономът. Паднал е лошо. Нуждае се от линейка незабавно.
– Изпращам я – каза операторът. – Има ли кървене?
– Да.
– Опитайте да го спрете, като притиснете раната.
Мадлин погледна окървавения шал, с който опитваше да спре струящата от раната кръв.
– Какво си мислите, че правя? Пратете някого. Веднага!
Тя хвърли телефона на пода, за да може да притисне по-добре раната на Том. Но усещаше как животът му изтича пред очите й. Очите му бяха почти безизразни.
– Куфарчето – прошепна той.
Нова вълна шок я връхлетя.
– Куфарчето. – Том затвори очи. – Изгревът. Винаги си харесвала изгревите ми.
– Том, моля те, кажи ми за куфарчето.
Но Том вече не говореше. Пое си рязко дъх и после всичко у него стихна. Пълният покой на смъртта се спусна над него.
Мадлин осъзна, че кръвта вече не течеше от раната. Докосна с окървавените си пръсти гърлото на Том. Нямаше пулс.
Ужасна тишина настана в занемареното фоайе на забравения хотел. Мадлин знаеше, че Том си е отишъл, но беше чела, че в такива случаи се правят опити за сърдечен масаж и изкуствено дишане до пристигането на линейката. Постави длани върху гърдите му.
Някъде в отекващото пространство изскърца дъска. Мадлин замръзна, погледът й се впери в счупеното парче от парапет, което лежеше на килима до тялото. За пръв път забеляза кръвта и космите, залепнали по него.
Сигурно имаше няколко възможни обяснения за кръвта и космите по счупения парапет, но това, което й се струваше най-вероятно, беше, че Том е бил убит с парчето дърво.
Дъските на пода на горния етаж отново изскърцаха. Както за кръвта и космите по парчето парапет, можеше да има и много възможни обяснения за скърцащите звуци горе. Но едно от тях беше, че Том наистина е бил убит и че убиецът е все още в хотела.
Ослуша се напрегнато с надеждата да чуе сирените на линейката, но усилването на вятъра заглушаваше звуците в далечината.
Дъските на горния етаж пак изскърцаха. Този път беше почти сигурна, че е чула стъпка. Интуицията й вече крещеше, че трябва да направи нещо.
Инстинктивно изключи телефона си, за да не издаде местоположението й, ако операторът от 911 й се обадеше отново. Изправи се с олюляване.
Някъде на горния етаж проскърцаха ръждясали панти. Една от вратите, водещи към верандата на горния етаж, току-що беше отворена.
Мадлин погледна Том още веднъж и осъзна, че не може да направи нищо повече за него.
– Съжалявам, Том – прошепна.
Колата й беше паркирана на широката кръгова алея отпред. Преметна дръжката на тежката си чанта на рамо и се втурна към вратите на фоайето.
Огромното, богато декорирано помещение тънеше в мрак и забрава. Прашните полилеи висяха от високия таван като тъмни замръзнали водопади. Електричеството беше спряно преди осемнайсет години. Когато баба й затвори хотела, остави мебелите вътре.
Едит твърдеше, че тежките обемисти кресла и масички, грациозните канапета с извити крачета и кадифените драперии са били проектирани специално за викторианския архитектурен стил на хотела и не биха изглеждали на място другаде. Но Мадлин знаеше, че това не беше истинската причина да не вземат нищо от мебелите със себе си. Истинската причина беше, че и двете не искаха нищо да им напомня за хотел „Аврора Пойнт“. По време на разцвета си в началото на двайсети век хотелът беше представлявал бляскава дестинация, привличаща богаташи, тръгнали на пътешествие или почивка. Баба й беше опитала да съживи атмосферата на това отминало време, но в крайна сметка това се беше оказало твърде скъпо начинание. След случилото се в онази нощ, преди осемнайсет години, нямаше как да се отърват от имота. Продажбата на хотел „Аврора Пойнт“ беше невъзможна след онази нощ. На това място бяха погребани твърде много тайни.
Мадлин беше прекосила половината фоайе, когато забеляза някакво движение в сенките под старите кадифени завеси на големия прозорец. Възможно бе да е илюзия от променящата се светлина заради наближаващата буря, но тя нямаше намерение да рискува. Сянката приличаше твърде много на силует на човешка фигура, която се движеше бързо към входната врата. Може би беше видяла сянката на убиеца. Негодникът беше използвал стъпалата на верандата от задната страна на сградата, за да слезе до двора, и сега заобикаляше към предния вход, за да я пресрещне.
След секунда този, който беше отвън, щеше да влезе във фоайето. Тя трябваше да приеме най-лошия сценарий – че убиецът на Том е по петите й.
Шмугна се зад широкото стълбище и тръгна по тесния сервизен коридор. Беше израснала в този хотел. Познаваше всеки сантиметър от него. През многото десетилетия на съществуването му той бе ремонтиран и преустройван многократно. Просторните, обзаведени с вкус общи части прикриваха мрежа от по-малки помещения, които съставляваха задната част на къщата. Имаше голяма кухня, килер за продукти, склад и перално помещение. Имаше и задно стълбище, което персоналът използваше, за да обслужва хотелските стаи.
Бързо си припомни схемата на разположението на помещенията. Осъзнаваше, че не може да стигне до колата си, без човекът на верандата да я види. Чу вратата на фоайето да се отваря точно когато се вмъкна от тесния тъмен коридор в килера. Тишината, която последва, я смрази. Повечето хора, които попадаха на труп, реагираха и вдигаха шум. Или поне се обаждаха на 911.
Дотук със смътната надежда, че непознатият е някой тийнейджър, случайно попаднал на това място и изплашен не по-малко от нея.
Чу нови стъпки – дълги и решителни. Някой претърсваше първия етаж, търсеше нея. Беше само въпрос на време да я открие. Ако беше и въоръжен, тя нямаше никакъв шанс да успее да стигне до колата си.
Опита се да измисли някаква осъществима стратегия. Хубавото беше, че помощта вече пътуваше насам. Нуждаеше се от място, където да остане скрита и в безопасност до пристигането на линейката.
Отиде до вратата на килера и надникна в голямата кухня. Старите електроуреди изглеждаха като динозаври в сенките. От другата страна беше сервизното стълбище, което водеше към хотелските стаи на горния етаж.
Прекоси бързо кухнята, без да се старае да не вдига шум. Обувките й затракаха по старите плочки на пода. Знаеше, че преследвачът й я е чул.
Приглушените стъпки внезапно отекнаха през фоайето по посока на кухнята.
Мадлин отвори вратата на сервизното стълбище и се втурна към следващия етаж, молейки се стъпалата да не заскърцат от тежестта й. Стигна до площадката на горния етаж, зави и се отправи по коридора.
Вратите на повечето стаи бяха затворени. Избра една в далечния край на коридора, отвори я и влезе бързо вътре.
Обърна се, затръшна вратата и бутна резето. Преследвачът й би могъл да разбие залостената врата, но това щеше да му отнеме много повече време. Чу го да се качва по стълбите. Но той трябваше да провери стаите една по една, за да я открие.
Сърцето й биеше бясно, сякаш щеше да изскочи от гърдите й. Мадлин сведе поглед надолу и откри изненадана, че все още стиска телефона си. Изгледа го вцепенена. Много внимателно го включи и отново набра спешния номер. Постави телефона върху един прашен скрин.
– Не затваряйте пак – каза със сериозен тон операторът. – Линейката и полицейската кола ще бъдат там всеки момент. Добре ли сте?
– Не – отвърна Мадлин.
Тя отиде до най-близката мебел, тежко кресло, и започна да го тегли през стаята.
– В опасност ли сте? – попита операторът.
– Да. Аз съм горе, в една от стаите. Някой идва по коридора. Ще стигне до мен всеки момент. Заключих вратата, но не знам колко време ще му трябва да я разбие.
– Бутнете нещо пред вратата.
– Страхотна идея – каза Мадлин задъхано. Продължи да бута тежкото кресло. – Защо ли не се сетих сама?
Креслото сякаш тежеше цял тон, но все пак се движеше. Успя да го намести пред вратата.
Чу как стъпките спряха пред стаята. Грабна телефона и се отправи към френския прозорец, който водеше към верандата.
Бурята се разрази точно когато излезе навън. Вятърът набиваше проливния дъжд в лицето й. Но в далечината вече се чуваха сирените.
Разбра, че и непознатият ги е чул, защото долови, че стъпките му вече се отдалечаваха бързо по коридора, към задното стълбище. Знаеше, че убиецът ще потърси прикритието на гората зад хотела. Спомни си за стария сервизен път, който се виеше между дърветата.
Малко по-късно чу шум от двигател на кола. Нападателят си беше отишъл.
Напомни си, че няма много пътища за бягство от Купър Айлънд. Частният ферибот правеше курсове два пъти дневно, а имаше и хидроплани и лодки под наем. Местната полиция имаше шанс да залови убиеца.
Или не. По-голямата част от острова беше дива. А значителна част от нея – покрита от гори. Имаше безброй места, където убиецът да се скрие, докато намери начин за бягство от острова.
Втурна се да посрещне спасителните екипи, които вече паркираха отпред. Мислено си направи списък какво да каже на полицаите и какво да премълчи.
Беше прекарала осемнайсет години в пазене на тайни. Биваше я в това.