Начало / България / Нови книги / Разказ за канибали, колониализъм и трагичната експедиция на Майкъл Рокфелер

Разказ за канибали, колониализъм и трагичната експедиция на Майкъл Рокфелер

Savage Harvest photo Minko Minev 1На 21 ноември 1961 г. 23-годишният син на американския губернатор Нелсън Рокфелер, Майкъл Рокфелер, изчезва край бреговете на югозападна Нова Гвинея. Той и партньорът му Рене Васинг са на експедиция за събиране на експонати за „Музея на примитивното изкуство” в Ню Йорк, когато двигателят на лодката им отказва. Последните думи на  Майкъл, който тръгва да търси помощ, плувайки към брега са: „Мисля, че мога да се справя”.

Въпреки организираното масово издирване, от Майкъл не е открита никаква следа. Скоро след неговото изчезване, се появяват слухове, че той е успял да достигне до брега, където е бил убит и изяден от местните асмати – племе на воини, чиято комплексна култура е изградена върху свещено реципрочно насилие, лов на глави и ритуален канибализъм. Холандското правителство и семейство Рокфелер яростно отричат историята и смъртта на Майкъл е официално оповестена като удавяне. Но съмненията  и сензационните истории остават, поддържайки спекулациите и интригите десетилетия наред. Сега, журналистът Карл Хофман разкрива шокиращо ново доказателство, което най-накрая ни показва цялата удивителна история.

Следвайки стъпките на Майкъл, Хофман пътува до джунглите на Нова Гвинея, потапяйки се в свят на бивши ловци на глави и канибали, тайни духове и обичаи, за да опознае поколения от асматите. Чрез задълбочено изследване на архивите, той открива стотици страници на невиждани досега оригинални документи и намира свидетели, които желаят да говорят публично за първи път от 50 години насам.

„Дивашка жътва” (изд. „Ерове“) е едновременно хипнотизиращо криминале и очарователен портрет на сблъсъка между две култури, което води до смъртта на един от най-богатите и влиятелни наследници на Америка.

Карл Хофман (р. 1960) е американски журналист и писател, чиято работа го отвежда до повече от 70 страни по целия свят, като в последните години се фокусира върху изследването на туземни култури в Борнео и Нова Гвинея. Предишната му книга „The Lunatic Express”, във връзка, с която авторът пътува над 60 хиляди километра с най-опасните транспорти на планентата, е определена от „Wall Street Journal” като една от 10-те най-добри книги за 2010 г. Карл Хофман е сътрудник на издания като „National Geographic Travel” и „Wired“, като често списва публикации и за „Smithsonian“, „National Geographic Adventure“ и др.

Йордан Тодоров е режисьор на документални филми и журналист, базиран в Берлин. Той е автор на лентите “Бетонни фараони” (2010) и “Татко снима мръсни филми” (2011), които заснема за HBO и ZDF/Arte. В последните няколко месеца работи върху документален филм за емблематичния фотограф Уил Макбрайд, както и върху книгата на Карл Хофман, чийто превод държите в ръцете си.

Костадин Кокаланов е графичен дизайнер и човекът зад художественото оформление на „Дивашка жътва”. Фокусът на работата му е дизайн на лога, графична идентичност и страстта му към калиграфията. Освен по настоящата книга, в  момента работи по още няколко самостоятелни проекта, свързани с дизайн.

 

ОТКЪС

20 ноември 1961 г.

Те го виждат, петдесетима са и си почиват в осем дълги канута покрай устието на река Ута. Часът е шест сутринта. Слънцето вече изгрява над дърветата, наситеният отблясък на ранното утро в тропиците скоро ще бъде отмит от силната тропическа светлина. Приливът е почти пълен и бреговата линия не е ясно изразена, на места има само ниски залети дървета, където се срещат водата и сушата и започват блатото и гъстата джунгла. Тук те могат да се носят на сянка по водата, да пушат дълги цигари, свити в жълта обвивка от палма нипа, и да дъвчат топки от сагово брашно[1], след като цяла нощ са гребали към дома, само на пет километра нагоре по Ута.

– Гледай, ю! – казва Пеп на езика на асматите. Крокодил!

Мъжете посягат към триметровите си копия с врязани страховити шипове по три сантиметра, някои от които завършват с нокът от казуар[2].

Те гледат крокодила – неподвижен за разлика от всеки друг, който са виждали преди. Майкъл плува по гръб, но се обръща, вижда мъжете и канутата, помирисва дима от цигарите им и тлеещите въглени, обвити в глина в кърмата на лодките им, и се провиква, като им помахва. Невероятно. Успя!

– Не – казва Фин, – човек е!

Уо! – изсумтяват те. Пеп, Фин, Ажим и останалите се изправят, привеждат се, забиват дългите гребла във водата и с мощни загребвания изстрелват кануто към плуващия. Останалите мъже ги следват с лодките си. Канутата са дълги по 12 метра, тесни и плитки, а по някои има избледнели отвесни линии в охра и бяло. Обграждат го. Майкъл се усмихва и диша учестено, брадата му е мокра, а устните напукани и покрити с мехури. Пеп се пресяга и опитва да го издърпа в лодката, но Майкъл е прекалено изтощен, за да им съдейства. Фин и Пеп държат ръцете му и започват да го теглят към брега. Разпознават го. В свят без фотографии или писменост паметта им е като бръснач, а те са го виждали преди. Идвал е в селото и името му е Майк.

Мъжете в канутата са с черна кожа, с изразителни черти, високи скули и дупки в септумите[3] си с размерите на десетцентова монета[4]. С изключение на някое диво прасе или човек от време на време, те не ядат животинска мазнина, нито растителни масла и не познават захарта. Липсва им подкожният слой, който се среща дори при слабите американци. Те са със стегнати мускули, вени и кожа, с широки гръден кош и рамене от гребането цял живот. Кръстовете им са тънки, а коремните им мускули – набраздени. Голи са с изключение на плътни, фино изтъкани ленти от ратан точно над колената и лактите им и торби от влакна, украсени със семена от коикс[5] и пера от казуар и какаду[6]. Торбите на по-старите и по-важни мъже висят върху гърдите им, тези на по-младите са провесени на гърбовете им. Торбите на Ажим, Пеп и Фин са на гърдите им и левите им китки са опасани от дебели, широки 15 сантиметра гривни, които ги предпазват от здравия удар на грубите ратанови тетиви на двуметровите им лъкове. Някои от тях носят гравирана свинска кост, която преминава през септума им.

Ажим поглежда Пеп.

– Сега е твоят шанс – казва той. Това не е просто изказване, а насърчаване. Ажим е главата на едно от петте жута, или къщи на мъже[7], които изграждат асматското село Очанеп. Убил е повече хора и е взел повече глави от всеки друг. Има пъргав ум и е свиреп, смел, войнствено настроен, изпада в пламенни крайности и е извоювал позицията си със своето безстрашие и рисковете, които поема. Той излъчва това, което асматите наричат тес, харизма.

Пеп не се поколебава. Заобиколен е от роднини и съселяни и е изградил позициите си върху своята смелост и броя на убитите хора и взетите глави. Той надава рев, извива гръб и забива копието си в плаващите ребра на белия мъж. Майкъл извиква и изстенва с дълбок, нечовешки звук. Изтеглят го в кануто, докато кръвта шурти от раната. Знаят какво вършат, правили са го десетки пъти преди и следват свещени правила, които определят всяка предстояща стъпка, правила, които ги характеризират. Правят ги мъже. Правят ги завършени. Защото те ще вземат силата му, ще се превърнат в него и ще възстановят равновесието в света.

Петдесетте мъже гребат на юг в Арафурско море, изправени в редица във всяко кану, най-важните от тях стоят на носа и кърмата – местата, които изискват най-тежката работа. Раменете и трицепсите им са набраздени, потта струи от гърдите и челата им, гърбовете им лъщят на слънцето. Пеят с викове „Уо! Уо! Уо!“, докато с греблата тропат отстрани по кануто и надуват бамбукови рогове, които звучат като зловещи корабни сирени. Смеят се. Напяват „Уо! Уо! Уо!“ отново и отново. Изпълнени са с адреналин и устрем, а горещата кръв на белия мъж се смесва с водата в кануто и се плиска в босите им крака.

Няколко километра южно от река Ута завиват наляво, в едва забележим прорез в бреговата ивица. Тук океанът е сребрист над черната кал, дълги купчини от която се простират край брега. Джунглата е покрита с гъста зеленина от всички страни, с палми нипа и корени на мангрова растителност, които се спускат подобно на нокти във водата. Ята голямо жълтокачулато какаду[8] прелитат над тях с крясъци. Какадутата ядат плодове, а Пеп, Фин и Ажим са като тях, защото също ядат плодове – човешки глави. Човешките глави са плодовете на хората и могъщи символи на плодовитостта, ценни семена, които разцъфтяват, растат и умират и от които израстват нови хора.

Свиват в залива – безлюдно, красиво място с малки бели бавни вълни, блестяща на слънцето кал и кафява вода в реката. Място, което никога не е виждало двигател или радиостанция, място, населено с духове. Сега са на път да се сдобият с ново силно семе: главата на Майкъл Рокфелер.

Няма плаж, само къса брегова линия от дълбока мека кал с цвят на пепел. Те извличат белия мъж от кануто и го удрят по черепа.

– Тази глава е моя! – крещи Фин, докато останалите се скупчват около него, викат и го насърчават.

[1] Вид брашно, добивано от порестата сърцевина на саговата палма, по-нататък в текста се среща и като саго. – Б. пр.

[2] Птица от разред казуароподобни (Casuariiformes). Името й произлиза от индонезийската дума „казуари“, която в превод означава „рогата птица“ заради костния израстък на главата. Обитава тропическите гори на остров Нова Гвинея и няколко съседни острова. Счита се за втората най-едра птица на Земята след африканския щраус. – Б. пр.

[3] Това е преградата, която разделя носната кухина на две половини. Асматите я разпробиват в ранна възраст, като с течение на времето започват да прокарват оттам резбовани свински кости или мидени спираловидни украшения (бипане). С тях те се асоциират като ловци на глави, тръгнали да събират „плодове“ т.е. човешки глави. Бипане напомнят на бивните на глиган и на завитата опашка на кускуса, торбест бозайник, хранещ се също като тях с плодове, но от дърветата. – Б. пр.

[4] 17,91 милиметра – Б.пр.

[5] Коиксът е житно растение, което се среща в тропическа Азия, с дребни, капковидни семена и перлено бял цвят. – Б. пр.

[6] Птица от разред папагалоподобни, разпространена в Австралия, Индонезия, Филипините и Папуа – Нова Гвинея. – Б. пр.

[7] Жу е постройка с церемониални функции, където мъжете обсъждат въпроси, свързани с общността. Първото жу било построено от Фумерипич, създателя на всички асмати. – Б. пр.

[8] Голямото жълтокачулато какаду (Cacatua galerita) е относително голям вид бяло какаду, което обитава гористите местности на Австралия и Нова Гвинея. – Б. пр.

Прочетете още

xxxIMG-0579-239x300-1-239x300.jpgMic_.esvmeQQ4iw-239x300.jpg,Mic_.nJirAyIALf-239x300.jpg.pagespeed.ic.UQsbiIKojS

Хората станаха лоши – част първа

Николай ФЕНЕРСКИ Помните ли го онзи злодей Антоан Сигърх от „Няма място за старите кучета“ …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *