Начало / Читатели / „Спомен за сън“ от Данила Стоянова (ревю)

„Спомен за сън“ от Данила Стоянова (ревю)

199613_bЛюбина ЙОРДАНОВА

Съвсем скоро на българския книжен пазар излезе за втори път „Спомен за сън” – прекрасна стихосбирка на, за съжаление, малко известната и изключително талантлива българска поетеса Данила Стоянова, която умира от левкемия на 23 години през 1984 г. Тя е осиновената дъщеря на големия български преводач Цветан Стоянов и Антоанета Войникова.

Още приживе Данила посвещава тези стихове на баща си, който умира неочаквано през 1971 г. Тя така и не успява да види книгата си издадена. Излиза за пръв път през 1990 г. А през 2003 г. е публикувано и американското двуезично издание.

Сегашното издание включва четири части от стихотворения, спазвайки определена хронология. Последната, четвърта част, която не е била поместена в предишното издание, е със стихове на Данила от Париж, където е била лекувана и където умира.

През 2011 година нейното стихотворение „Дъждът, езерото и вятърът“ е поставено на фасадата на сграда в Лайден (Нидерландия) като част от проекта „Поезия по стените”.

Дъждът
езерото
и вятърът
сънуваха красотата
на един заспал лебед.

Шумоляха перата му.
Скрил глава
той пътуваше
и сънуваше
в тишината
всичко това.
1980


Първата ми среща с нея беше чрез това стихотворение:

Когато срещнеш нещо…

Ако не можеш да го разбереш –
измисли си го.
И то ще ти даде най-силния си смисъл.
Убягва ли от погледа ти –
представи си го.
И ще видиш образа му най-истински.
Преди да го докоснеш –
усети го.
И всеки допир ще остане вече
груб и недостатъчен.

Когато срещнеш нещо,
срещни го с себе си –
и ще се срещнеш с него.
1975

Силно впечатление прави тази наситена и зряла поезия, която изненадва с това, че е написана от толкова млад човек.
Докато се радвах на новото изключително издание на „Спомен за сън” (дизайн Яна Левиева) усещах пулса на всяка дума. Сякаш се докосвах до жив човек, до душата му. Въпреки че Данила пише много за смъртта, стиховете ѝ са изключително жизнеутвърждаващи. Без да има и прашинка отчаяние.
Тя говори много и за самотата, за дъжда, за есента, за студа. Но го прави по красив и по детски чист начин, което превръща страниците на тази книга в нещо светло и топло.
Това е светът на на човек, който безкрайно е обичал живота, виждайки колко крехък и кратък е той.
Разпознавайки го в детайлите – в дребното премазано щурче, в опърлената муха, в нямата пчела, във всезнаещото водно конче.
Гушвайки се в миговете на тихо съзерцание на залеза и прашните стъкла, на предвечерните звезди и покоя на празната стая, за да ги запечата и да ги направи безкрайни.
Разкривайки истинската същност на мълчанието, на времето и битието.


Времето не върви,
а то съществува, и само аз се
изхабявам спрямо него
и се движа.
А движението не съществува без време
и без отправна точка.
Значи аз се движа спрямо себе си,
изхабявам се спрямо себе си
и своята точка.
И вече не населявах света
и света не ме населява.

1983, Париж

Мисля, че думите на Владимир Левчев за Данила Стоянова са най-точни и верни: „Понякога едно голямо отсъствие изпълва с повече смисъл света около нас от много присъствия.“

Прочетете още

91c9d1a1a8c2c4236b5d6e4395c99c9d

Растенията оживяват в илюстрациите на руска художничка

Елена Лимкина напомня старите майстори Ботаническата илюстрация е процъфтявала през 17-и и 18-и век. Много от …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.