Лира Литературно-рекламна Агенция
АНОТАЦИЯ
Хари Бош преминава на другата страна!
В двадесетия роман на Конъли за Хари Бош, бившият гангстер Дей’Куан Фостър, клиент на адвоката Мики Холър, полубрат на детектива, ще бъде съден за изнасилване и убийство. Делото изглежда елементарно, тъй като на местопрестъплението е открит ДНК материал на Фостър, но Холър, който е убеден, че това е инсценировка, убеждава пенсионирания детектив Бош да му помогне да докажат невинността на обвиняемия.
Макар че инстинктът му казва да не го прави, Бош неохотно поема случая. В официалното следствие има прекалено много празноти и той трябва да ги запълни сам: щом не е виновен клиентът на Холър, кой е престъпникът? Тайно подпомаган от бившата си партньорка в полицията Лусия Сото, Хари се заема да разкрие истината. Скоро разследването го отвежда в полицейското управление и се оказва, че убиецът, по чиито следи е тръгнал, следи самия него.
ОТКЪС
Кофти номер
Елис и Лонг бяха на четири коли зад мотора. Пътуваха на изток по Вентура Булевард и наближаваха големия завой, след който пътят продължаваше на юг през прохода към Холивуд.
Шофираше Елис – предпочиташе той да шофира, въпреки че беше старшият партньор и от него зависеше кой да е зад волана. Лонг наблюдаваше в реално време по телефона си „инвестицията“, както я наричаха помежду си.
Колата се представяше добре. Внушаваше усещане за мощност. Воланът почти не играеше. Елис я владееше напълно. Забеляза свободно пространство в дясната лента и настъпи газта. Автомобилът се понесе напред.
Лонг вдигна поглед от джиесема си.
– Какво правиш?
– Решавам проблема.
– Какъв проблем?
– Решавам го още преди да се е превърнал в проблем.
Настигна мотора, изравни се с него и обърна глава наляво. Видя черния ботуш на мотоциклетиста и нарисуваните на резервоара оранжеви пламъци. Имаха същия цвят като камарото.
Елис го изпревари с няколко метра и когато навлязоха в завоя, остави центробежната сила да отклони колата в лявата лента.
Чу крясъка на мотоциклетиста. Мъжът подритна към техния шевролет и ускори, за да избегне изпреварването. И това беше грешката му. Трябваше да набие спирачки и да изостане, само че той се опита да ги изпревари. Елис го очакваше и натисна газта. Камарото нахлу в лявата лента и пресече пътя на мотора.
Разнесе се писък на спирачки и продължителен вой на клаксони – моторът беше навлязъл в насрещното движение. Последва стържене на стомана и неизбежният удар на метал в метал.
Елис се ухили и изправи волана.
1.
Беше петък сутрин и разумните хора вече бяха заминали за уикенда. Това значително облекчаваше уличното движение в центъра и Хари Бош подрани за срещата в съдебната палата. Вместо да чака Мики Холър на предното стълбище, както се бяха уговорили, реши да потърси адвоката в грамадната деветнайсететажна сграда, обхващаща половин пряка. Ала нямаше да е чак толкова трудно да открие Холър, колкото предполагаше големината на сградата. Мина през детектора за метал във фоайето – ново преживяване за него, – качи се с асансьора на петнайсетия етаж и тръгна надолу по съдебните зали. Наказателните дела се гледаха главно между деветия и петнайсетия етаж. Знаеше го, защото през последните трийсет години беше прекарал доста време тук.
Намери го в зала 120 на тринайсети етаж. Съдът заседаваше, обаче без съдебни заседатели. Холър беше казал на Бош, че има изслушване, което щяло да приключи до обед за срещата им. Хари се настани на една от пейките в дъното на галерията, докато Мики разпитваше униформения лосанджелиски полицай на свидетелската скамейка. Бош беше закъснял за встъпителната част, но не и за същината на разпита.
– Полицай Санчес, ще ви помоля да опишете стъпките, които доведоха до ареста на господин Хенеган на единайсети декември миналата година – каза Холър. – Да започнем с това каква задача изпълнявахте на тази дата.
Санчес се позабави, за да обмисли отговора на този привидно рутинен въпрос. Бош забеляза трите нашивки на ръкава му, по една за всеки пет години служба в Управлението. Петнайсет години означаваха богат опит и това му подсказа, че полицаят ще е изключително предпазлив и ловък в даването на отговори, по-изгодни за обвинението, отколкото за защитата.
– С моя партньор давахме редовно дежурство в участъка на Седемдесет и седма улица – започна Санчес. – По време на инцидента се движехме на запад по Флорънс Авеню.
– И господин Хенеган ли се движеше по Флорънс Авеню?
– Да, точно така.
– В каква посока?
– Също на запад. Колата му беше точно пред нашата.
– Ясно. Какво се случи после?
– На кръстовището с Норманди Авеню ни хвана червен светофар и господин Хенеган спря. Ние спряхме зад него. Той даде десен мигач и после зави на север по Норманди.
– Наруши ли закона за движение по пътищата, като зави надясно на червен светофар?
– Не. Той спря и зави чак след като се увери, че пътят е чист.
Холър кимна и си отбеляза нещо в бележника. Адвокатът седеше до своя клиент, който носеше синя затворническа униформа – сигурен белег, че се води наказателно дело. Бош предположи, че е свързано с наркотици и че Мики се опитва да извади от списъка на доказателствата онова, което са открили в колата на клиента му въз основа на незаконно спиране.
Холър водеше разпита от мястото си на масата на защитата. В отсъствието на съдебни заседатели съдията не изискваше страните да се изправят, когато разпитват свидетел.
– Вие също завихте след господин Хенеган, нали така? – продължи той.
– Да – потвърди Санчес.
– Кога решихте да спрете колата на господин Хенеган?
– Веднага след това. Сигнализирахме му и той отби.
– Какво се случи после?
– В момента, в който автомобилът му спря, предната дясна врата се отвори и пътникът му отпраши.
– Искате да кажете, че е побягнал, така ли?
– Да.
– Накъде?
– Там има едно площадче с магазини и заведения, зад което минава уличка. Той изчезна на изток по уличката.
– Вие или партньорът ви преследвахте ли го?
– Не, уставът не позволява екипите да се разделят, защото е опасно. Партньорът ми поиска по радиостанцията наземно и въздушно подкрепление. И даде описание на беглеца.
– Какво въздушно подкрепление?
– Полицейски хеликоптер.
– Ясно. А вие какво правехте, докато партньорът ви разговаряше по радиостанцията, полицай Санчес?
– Слязох, отидох до предната лява врата на колата и казах на шофьора да протегне ръцете си през прозореца, за да ги виждам.
– Извадихте ли оръжието си?
– Да.
– Какво се случи после?
– Наредих на шофьора – на господин Хенеган де – да слезе от колата и да легне по очи. Той се подчини и аз му сложих белезници.
– Обяснихте ли му защо го арестувате?
– Той още не беше арестуван.
– Лежал е по очи на улицата и е бил окован в белезници, а вие твърдите, че не е бил арестуван?!
– Нямахме представа какъв е случаят и аз се грижех за безопасността на мен и на партньора ми. Имахме беглец и явно ставаше нещо подозрително.
– Значи беглецът е бил причината за всичко това, така ли?
– Да.
Холър прелисти няколко страници на жълтия си бележник, за да направи справка със записките си, после се обърна към лаптопа си, който стоеше отворен на масата на защитата. Клиентът му седеше със сведена глава и наблюдаван отзад, като че ли спеше.
Съдията, който се беше смъкнал толкова ниско на стола си, че Бош виждаше само побелялото му теме, се прокашля и се наведе напред, все едно да се покаже на присъстващите в залата. Табелката върху предната страна на масата му го представяше като съдия Стив Йерид. Бош не го познаваше нито лично, нито по име, което не означаваше нищо, понеже в сградата имаше над петдесет зали и съдии.
– Това ли е всичко, господин Холър? – попита съдията.
– Извинявам се, ваша чест – отвърна адвокатът. – Просто исках да проверя нещо.
– Дайте да продължаваме.
– Разбира се, ваша чест.
Холър явно откри каквото търсеше и поднови разпита:
– Колко време оставихте господин Хенеган окован в белезници на улицата, полицай Санчес?
– След като се уверих, че в колата няма други хора, претърсих господин Хенеган за оръжие, после му помогнах да се изправи и го настаних на задната седалка в патрулния автомобил, както заради неговата, така и заради нашата безопасност.
– Защо се безпокояхте за неговата безопасност?
– Както вече казах, нямахме представа какъв е случаят. Единият бяга, другият се държи нервно. Трябваше да осигурим безопасността му, докато не установим какво става.
– Кога забелязахте, че господин Хенеган „се държи нервно“, както се изразихте?
– Веднага. Когато му наредих да си протегне ръцете през прозореца.
– Когато му дадохте това нареждане, вие сте били насочили пистолета си срещу него, нали така?
– Да.
– Добре, значи сте настанили Хенеган на задната седалка на патрулката. Попитахте ли го дали може да претърсите колата му?
– Да, попитах го и той отговори, че не може.
– И какво направихте вие, след като той отказа?
– Поисках по радиостанцията да пратят куче, обучено да открива наркотици.
– И кога докараха кучето?
– След около час. Наложи се да го докарат от Академията, където имали учебна демонстрация.
– Значи клиентът ми един час е бил с белезници на задната седалка на патрулката, докато сте чакали.
– Точно така.
– Както заради неговата, така и заради вашата безопасност.
– Да.
– Колко пъти отворихте вратата и го попитахте дали може да претърсите колата му?
– Два-три пъти.
– И той какво ви отговаряше?
– Отказваше.
– Вие или друг полицай успяхте ли да откриете избягалия от неговата кола пътник?
– Доколкото ми е известно, не. Обаче на другия ден възложиха случая на Звеното за борба с наркотиците в Южното бюро на Управлението.
– Какво се случи, когато докараха кучето?
– Водачът му обиколи с него колата на заподозрения и кучето реагира на багажника.
– Как се казва кучето?
– Май че Козмо.
– Каква беше колата на господин Хенеган?
– Стара тойота „Камри“.
– Значи Козмо ви е показал, че в багажника има наркотици.
– Точно така.
– И вие сте го отворили.
– Позовахме се на реакцията на кучето като достатъчно основание да претърсим багажника.
– Открихте ли наркотици, полицай Санчес?
– Открихме чанта с нещо, което приличаше на метамфетамин, както и чанта с пари.
– Колко метамфетамин?
– Малко над едно кило.
– А колко бяха парите?
– Осемдесет и шест хиляди долара.
– В брой?
– Да.
– И тогава сте арестували господин Хенеган за притежаване на наркотични вещества с цел разпространение, нали така?
– Да, тогава го арестувахме, прочетохме му правата и го отведохме в Южното бюро.
Холър кимна. И пак гледаше бележника си. Бош разбираше, че Мики сто на сто крие някакъв коз. И той го изигра, когато съдията повторно го подкани да продължи.
– Да се върнем на кръстовището. Преди малко вие свидетелствахте, че господин Хенеган е завил надясно на червен светофар, след като е спрял и се е уверил, че пътят е чист. Правилно ли съм ви разбрал?
– Да, напълно.
– И с това не е нарушил закона за движение по пътищата, нали?
– Да не е.
– Ами тогава, щом не е нарушил закона, защо му сигнализирахте и го спряхте?
Санчес за миг погледна към прокурора, който седеше на масата срещу Холър и до този момент не се беше обаждал, но Бош го бе забелязал да си води записки по време на разпита.
Погледът на Санчес му подсказа, че тъкмо тук Холър е открил слабото място в делото.
– Ваша чест, бихте ли помолили свидетеля да отговори на въпроса, а не да търси отговора от прокурора? – обърна се Мики към съдията.
Съдия Йерид отново се наведе напред и нареди на Санчес да отговори. Полицаят поиска да му повторят въпроса и Мики го направи.
– Беше по Коледа – отвърна свидетелят. – По това време на годината винаги раздаваме талони за пуйки и аз ги спрях да им дам талони.
– Талони за пуйки ли? – Холър вдигна вежди. – Какви са тия талони за пуйки?
„Инсценировка“ от Майкъл Конъли тук
Книги от Майкъл Конъли тук
