Лира Литературно-рекламна Агенция
Василена КРУМОВА
„Бих искал да те срещна откровено.
Аз, който до сърцето ти бях близък, бях оттам отлъчен,
за да загубя красотата в страхове и страховете в мъки,
изгубих си страстта: нима е нужно да я съхранявам,
щом съхраняваното винаги се извращава?
Изгубих зрението си и обонянието си, слуха, вкуса и осезанието.
Как ще ми помогнат те да се докосна до теб?“
След първия прочит, стихотворенията на Т. С. Елиът постоянно се движат на границата между съзнание и несъзнавано. Като буден сън или мисъл, която почти си успял да хванеш, изплъзнала ти се е, но малко по-късно сама те връхлита, вече съвсем ясна. Потъват съвсем за малко, единствено за да изплуват малко по-късно и да „раздрусат паметта“, докато всевъзможните светлини на нощта пулсират в слепоочията, а асфалтът сам се движи под краката ти. Мислиш с думи и мислиш в образи, мисълта на ума изчезва, за да се появи мисълта на окото.
„Всяка улична лампа, която отминавам,
бие – фаталистичен тъпан.
И през пространствата на мрака
среднощният час раздрусва паметта
както луд раздрусва мъртво мушкато.“
Елиът се спуска в най-дълбоките бездни на ума и прави дисекция на мисълта чрез езика и на езика чрез езика. Междувременно успява почти незабележимо да въвлече и всички възприятия в този водовъртеж, за да се случи близката среща със собствените ти демони. Отваря вратата на страхове, които никога не пускаш навън. Сърцето ти в един момент бие съвсем плахо, но в следващия изскача от орбитата си.
„Говори ми. Защо не говориш никога? Говори!
За какво мислиш? Какво си мислиш? Какво?
Не знам никога какво си мислиш. Мисли!“
След Елиът, известно време не можеш да говориш, дори не можеш да назовеш реакция си, защото той така е „обезпокоил“ собствената ти вселена, твоята, че сега си зает да я пренареждаш. Вечното време е изчезнало в неподвижен танц. Светлината те заслепява в тъмното. Затова поглеждаш навътре. „Краят е откъдето тръгваме.“
„Избрани стихотворения“ от Т. С. Елиът тук
