Излиза осмият роман от поредицата „Орденът на асасините“

14.02.2016 България, Любопитно, Нови книги

До дни на българския книжен пазар ще се появи осмата част от обичаната от мнозина поредица „Орденът на асасините“. Авторът Оливър Боудън решава да направи серия книги по прочутата компютърна игра и инициативата му вече стигна до 8 романа.

„Подземен свят“ ще срещне читателите си с един опозорен асасин, агент под прикритие, който се отправя на мисия, която може да му донесе изкупление.

Годината е 1862. Лондон е във вихъра на индустриалната революция, строи се първата подземна железница. Когато в изкопа е открит труп, се отваря нова глава във вековната битка между асасини и тамплиери.

Асасин с мрачни тайни се е внедрил под прикритие с мисия да освободи столицата от хватката на тамплиерите. Скоро Братството ще го познава като Хенри Грийн, учител на Джейкъб и Иви Фрай. Но засега той е известен само с прозвището си Призрака…

ОТКЪС

Първа част
Призрачен град

1.
Скрит зад каруците на търговците, асасинът Итън Фрай се таеше в сенките на пазара в Ковънт Гардън – седнал върху щайга със скръстени ръце, подпрял брадичка в длан под меката, надиплена качулка на робата си. Следобедът отстъпи място на вечерния сумрак, но той не помръдваше. Наблюдаваше мълчаливо. И чакаше.
Рядко се случваше асасин да застане така, обронил глава в дланта си. Особено ако носи скритото си острие. Върхът на тайното оръжие на Итън се намираше на по-малко от два пръста от уязвимата плът на гърлото му. По-близо до лакътя му имаше лек, но експлозивен пружинен механизъм, който изстрелваше нагоре острата като бръснач стомана и се активираше с едно-единствено ловко движение на китката. Итън буквално държеше себе си на върха на ножа.
Но защо? Все пак дори асасините не са застраховани от инциденти и неизправности на снаряжението. Като предпазна мярка мъжете и жените от Братството се стараеха да не доближават до лицата си ръката със скритото острие. По-добре, отколкото да станат за посмешище или нещо по-лошо.
Итън обаче имаше различни съображения. Той не само владееше до съвършенство изкуството на разузнаването – а облегнатата върху силната му ръка брадичка би заблудила евентуален враг – но и изпитваше мрачно задоволство да предизвиква опасността.
И така, асасинът седеше, обвил брадичка с длан, наблюдаваше и чакаше.
Нещо привлече погледа му, той се изправи, отърси леността от мускулите си и надникна между каруците. Търговците прибираха стоката. Но имаше и друго. Играта започваше.

2.
В тясна уличка недалеч от Итън се бе спотаил мъж на име Бут. Носеше дрипав жакет и прокъсана шапка и оглеждаше джобен часовник, откраднат преди секунди от разсеян джентълмен.
Бут обаче нямаше представа, че бившият собственик на новата му придобивка е възнамерявал днес да я занесе в часовникарска работилница по причини, които не след дълго щяха да окажат дълбоко въздействие върху живота на Итън Фрай, на Бут, на млад мъж с прозвище Призрака и на други замесени във вечната битка между Тамплиерския орден и Братството на асасините. Бут не знаеше, че джобният часовник изостава с почти час.
В пълно неведение той захлопна капака му и поизпъчи гърди като истинско конте. Излезе от уличката, огледа се наляво и надясно и тръгна към опустяващия пазар. Докато вървеше, привел рамене и пъхнал ръцете си в джобовете, надничаше през рамо да провери дали не го следят. Доволен, прекоси Ковънт Гардън и навлезе в бедняшкия квартал Сейнт Гайлс, по-известен като Стария Никъл. Усети промяната почти веднага. Токчетата на обувките му, отеквали преди по плочника, сега затъваха в мръсотия и надигаха зловоние на изгнили зеленчуци и човешки изпражнения. Улиците наподобяваха клоаки, въздухът вонеше. Бут закри устата и носа си с шала, за да се предпази донякъде от миризмата.
Куче с вълча муцуна и изпъкнали ребра над хлътнал корем се помая зад него. Погледна го с гладни, зачервени очи, но той го срита и животното се присви и побягна. Недалеч, пред прага на съборетина, седеше жена в остатъци от дрехи, завързани с канап, и кърмеше бебе. Проследи го със стъклените си мъртви очи. Може би беше майка на уличница и чакаше дъщеря ѝ да се върне вкъщи с припечеленото. Горко на момичето, ако се прибере с празни ръце. Или пък бе тартор на шайка крадци и просяци, които скоро щяха да се върнат с плячката. Или нощем приемаше квартиранти. Тук, в гетото, някогашните внушителни къщи бяха разделени на стаи и нощем осигуряваха убежище на нуждаещите се: бегълци и семейства, блудници, търговци и работници – всеки, който има с какво да плати за покрив над главата си, за място на пода или легло, ако му провърви и разполага с достатъчно пари. Повечето търсачи на подслон бяха принудени да се задоволят със сламеник или с „дюшек“ от талаш. Не че щяха да спят спокойно – всеки сантиметър от пода бе зает и плач на бебета огласяше нощта.
Мнозина от обитателите на гетото бяха негодни или не желаеха да работят. Някои обаче имаха занятие – дресьори на кучета, продавачи на птици, на кресон, лук, хамсия, херинга, кафе; амбулантни търговци, улични метачи, разносвачи на афиши и брошури. Стоката им ги придружаваше в пансионите и даваше принос за теснотията и вонята. По тъмно затваряха къщите и запушваха дупките на счупените прозорци с вестници или парцали, за да не пропускат отровния нощен въздух, когато градът бълваше стълбове пушек. Нощният въздух неведнъж бе убивал цели семейства. Или поне така говореха. А в гетата ней-бързо се разнасят слуховете и болестите. Здравните съвети на Флорънс Найтингейл не засягаха обитателите им – те спяха зад запечатани прозорци и точка.
И кой ли би ги упрекнал, помисли си Бут. В гетото смъртта те дебне отвсякъде. Болести, насилие. Възрастни погубваха деца, обръщайки се насън. Причина за смъртта – задушаване. По-често се случваше през почивните дни, когато и последната капка джин е пресушена, кръчмите се изпразнят, а майката и бащата тръгнат опипом към къщи сред воднистата мъгла, изкачат хлъзгавите каменни стъпала, минат през вратата и влязат в топлата, смрадлива стая, където най-сетне отпускат морни тела…
И на сутринта, когато слънцето изгрее, но мъглата още се стеле на парцали, жаловити писъци събуждат гетото.
Бут навлезе по-навътре в квартала, където високите сгради засенчваха дори оскъдната лунна светлина и обвитите в мъгла фенери сияеха злокобно в мрака. Гръмко пеене долиташе от кръчма през няколко преки. От време на време дрезгавият хор се чуваше още по-силно, когато вратата се отвореше да изплюе порция пияници на улицата.
На тази улица обаче нямаше кръчми. Само врати и прозорци, затъкнати с вестници. От просторите на горните етажи висеше пране и чаршафите се полюшваха като корабни платна. Като изключим далечната песен, той долавяше само звука на струяща вода и собствения си дъх. Беше сам.
Или поне така мислеше.
После дори песента стихна. Остана само капещата вода.
Тихо шумолене го сепна.
– Кой е? – подвикна той, но веднага разбра, че е плъх.
Колко приятно, наистина, да подскачаш от страх, рече си, от нищо и никакъв плъх. Много приятно.
Шумоленето обаче се повтори. Бут се извърна рязко и гъстият въздух се люшна и затанцува около него. Сякаш се раздели завеса и в миг му се стори, че зърва привидение. Силует в мъглата.
Сетне чу дишане. Той самият пъхтеше на пресекулки, но другият звук бе отчетлив и отмерен. Откъде ли идваше? Местеше се ту отпред, ту отзад. Пак шумолене. Стресна го трясък, но той проехтя в някоя от стаите горе. Мъж и жена се запрепираха на висок глас – той пак се бе прибрал пиян. Не, тя се бе прибрала пияна. Бут се подсмихна и се поуспокои. Какво го прихваща? Откога се страхува от призраци, плъхове и вкиснати старчета?
Обърна се, готов да продължи напред. В същия момент мъглата пред него се завихри и от нея излезе мъж в роба,
който го сграбчи и вдигна юмрук, сякаш да го удари, но всъщност изви китка и с тихо щракване от ръкава му изскочи острие.
Бут стисна очи. Отвори ги след миг и видя как върхът на оръжието се плъзва към очната му ябълка. Подмокри се.