Лира Литературно-рекламна Агенция
Не мога да си спомня откога съм завладяна от мистериите. Първата случка, която предизвика интереса ми беше, когато съмнителното гадже на моя приятелка се опита да ни убеди, че е китарист в уж преуспяваща музикална група. В края на краищата се оказа, че такава група не само че не съществува, но той дори си беше измислил и дати за турнета (Да! Направих проучване!)
Друга случка, която също допринесе за интереса ми към мистериите – когато приятелка на родителите ми се провали в опита си да защити дома си от крадци. Една нощ нахлули с взлом в къщата й, като преди да офейкат с бижутата й, са й причинили ужасяващи неща. Родителите ми са ми разказвали тази история много пъти, за да са сигурни, че няма да пренебрегвам ключалките за прозорци. И въпреки това така и не ми казаха коя е жената от случката. Прекарах тийнеджърските си години, чудейки се коя от прителките на родителите ми е жертвата.
Най-хубавото на мистериите е психологическата загадка: „Ако не знаеш какво си направил, аз няма да ти кажа.“. Толкова пъти са ми го казвали, а аз винаги съм считала това изказване за вълнуваща загадка- моето неизвестно провинение и странният отговор на моя обвинител. Ако аз не знам, няма да ми кажеш? И защо? Бях развълнувана когато разгадах тази мистерия на 38-годишна възраст и съм щастлива да споделя с вас отговора: най- вероятно не си извършил нищо лошо, просто си бил манипулиран на психологическо ниво.
Опитът ми с мистериозни случки в реалния живот, обяснява защо, когато става на въпрос за криминални романи, аз обичам моите книги да бъдат двойно, тройно, супер-супер мистериозни, така че да „бият“ реалния живот. В крайна сметка в това е смисълът на криминалетата.
Като голям привърженик на напрежението в криминалните романи, не се задоволявам с малко. Например, когато в началото на книгата детектив е извикан на местопрестъплението – това просто не ми е достатъчно. Мистерията е почти разгадана в момента, в който се натъкнем на трупа. Не знаем кой е убил жертвата, нито защо. Но можем да предположим, че който го е направил е било или защото е мразел жертвата, или се е страхувал от нея. След това детайлите се навръзват по интуиция. Любимите ми мистерии са тип „Агата Кристи“. Кристи е майстор на историите тип „пъзел“, които съдържат в себе си „елемент“, който на пръв поглед е абсолютно невъзможен за разгадаване. В „Десет малки негърчета“ сякаш никой от героите не е убиецът, защото всички биват убити един по един… и накрая не остава никой, който да е убиецът.
В „Убийство в Ориент Експрес“ жертвата е наръгана от друг пътник от същото купе във влака, но пък изглежда невъзможно да е някой от тези пътници, защото всички имат добро алиби, потвърдено от поне един свидетел. Когато невъзможното на пръв поглед е представено брилянтно и шокиращо възможно, и то просто като се погледне от друга гледна точка – такава , каквато на читателя все убягва – тогава криминалният роман прави това, за което е създаден.
Моят последен роман, „The Narrow Bed“, е за Ким Трибек, жена-комик, която разбира, че се е превърнала в мишена за серийния убиец Били. Начинът, по който действа Били е като убива най-добри приятели, но Ким не се доверява на никого, а пък приятели изобщо няма. Тогава защо и как се е превърнала в мишена на Били?
Преди „ The Narrow Bed“, написах „A Game for All the Family“. В романа, героинята Джъстин отправя недоволно изявление към училищната директорка относно изключването на най-добрия приятел на дъщеря й, Джордж Донбавант. Джордж е изключен, защото е обвинен в кражба на палто. Но той не е откраднал палтото. Джъстин възразява срещу обвинението, но накрая всички (учители и директорката) й казват, че Джъстин не е бил изключен, защото, като цяло, не е бил записан в училището. И всъщност… изобщо това момче, Джордж, не съществува. И все пак обърканата дъщеря на Джъстин настоява, че Джордж е истински и много го обича.
Преди две години написах „The Monogram Murders“, роман с герой от книгите на Агата Кристи, Еркюл Поаро. Това е първият роман с Поаро след смъртта на своята създателка. След излизането на романа, журналисти и читатели ми задаваха въпроси от сорта на „Не Ви ли беше трудно да напишете роман в стила на Агата Кристи?“ Всъщност не, не беше. Или поне не беше по-трудно от писането на роман в стил „Софи Хана“. Вярно, че представях гледната точка на лондонски полицай от 1929 година, а не на модерна жена в опасност, но написаването на „The Monogram Murders“ ме накара да осъзная колко много съм повлияна и съм възприела начина, по който Агата Кристи разказва истории, как се забавлява да превръща очевидно невъзможното във възможно, както и философията й за достоверност – щом едно нещо може да се случи веднъж, и то при изключителни обстоятелства, значи е достоверно.
Софи Хана тук
