Знакова японска творба за първи път на български

27.01.2016 Любопитно

Най-безспорният писател в съвременната история на Япония Нацуме Сосеки излиза на български с повестта „Момчето“. ИК „Изток-Запад“ ни предлага уникално двуезично издание, в което се сблъскват високите идеали със земната действителност.

Повестта на Нацуме Сосеки излиза през 1907 г. и е посрещната възторжено както от критиката, така и от читателите. Сюжетът е от първите години след Руско-японската война. Млад, изпълнен с идеали и надежди мъж, е назначен за учител по математика в дълбоката японска провинция. Там се озовава в съвсем друга действителност, враждебна и неразбираща неговите представи за честност и благородство. Младежкият му стремеж към справедливост е неразбираем за останалите, а неговата безкористност се възприема като наивност, граничеща с глупостта. Тук стойността на човека се определя от заплатата, която получава, а не от качествата му. В училището цари интригантството, а не желанието да се дадат повече знания на децата.

Повестта „Момчето“ е сред най-добрите постижения на японския критически реализъм. За достоверността и истинността на написаното допринася и фактът, че в нея има автобиографични елементи – авторът в работил като учител по английски в провинцията. Неслучайно критиката сравнява повестта със „Спасителят в ръжта“ на Селинджър; писателят безкомпромисно разобличава социалните пороци.

Нацуме Сосеки е роден през 1867 г. Завършва Императорския университет в Токио. Семейството му се противопоставя на желанието му да се занимава с писане и той започва да се колебае дали изборът му е добър. Масаока Шики, друг знаков автор за японската литература, окуражава Нацуме Сосеки да избере пътя на словото и той става един от най-значимите и обичани японски писатели.

Творчеството му е съществена част от японското културно наследство – например Акутагава Рюноске е негов последовател и почитател, а Харуки Мураками посочва Нацуме Сосеки за своя любим писател. Този факт предизвиква огромен интерес към творчеството му по света. До момента книгите му са преведени на повече от 30 езика.

„Момчето“ излиза за първи път на български; изданието е двуезично и ще е от огромна полза на изучаващите японски език. Преводът е дело на Людмила Холодович и Александър Киров, наградени от Съюза на преводачите за книгата „Японски разкази“.

ОТКЪС

И ето, най-после отидох в училището. Когато влязох в класната стая и се качих на катедрата, ми призля и вече не бях на себе си. Докато водех занятията, си мислех: „Аз ли съм учителят тук?!“
Учениците бяха много шумни. От време на време някои от тях нарочно се провикваха на висок глас:
– Учителю! – и аз всеки път отговарях: „Да.“
В училището по естествени науки самият аз ежедневно се обръщах към преподавателите по същия начин, но едно е, когато наричаш някого „учителю“, а съвсем друго е, когато теб те наричат така. Разликата между едното и другото е като от небето до земята. Така ми се прииска да избягам, че чак ме засърбяха петите. Аз не съм страхливец и не съм притеснителен, но за съжаление не ми достига търпение и кураж. Този вик „учителю“ всеки път ме стряскаше.
Някак си успях да приключа с първия час. Все пак беше добре, че никой не ми зададе някакъв неудобен въпрос. Върнах се в учителската стая. Бодливеца ме попита:
– Е, как беше?
Аз накратко отговорих:
– Горе-долу.
Той изглежда се успокои.
Когато с тебешир в ръка излязох от учителската стая и тръгнах за втория час, имах странното усещане, че вървя към някаква вражеска територия. Този път цялата група се състоеше от ученици къде-къде по-големи от тези, на които преподавах в първия час. Самият аз, както повечето столичани, съм слабичък и дребен, така че дори и да се кача на катедрата, все едно нямах нужния респектиращ вид. В някое сбиване бих се представил добре, но тук само със силата на езика си нямаше как да държа в страх четиридесетте едри момчета, седящи пред мен. Точно в това обаче никак не ме биваше! Ако покажа на тези селянчета дори и за миг, че се притеснявам, те веднага ще се усетят, помислих си аз, и колкото се може по-гръмогласно и бързо започнах да обяснявам урока. В самото начало учениците бяха изненадани и изглеждаха доста объркани.
„Аха!“ – помислих си аз. – „Сега ще видите вие!“ Радостта ми обаче беше прибързана! Аз започнах да обяснявам още по-бързо и изведнъж от средата на първия ред се надигна най-едрият от учениците и каза:
– Учителю!
Ето, започна се, помислих си аз и попитах:
– Какво има?
– Прекалено бързо преподавате. Не разбираме добре урока. Карайте я по-бавно! Прощавайте – каза той.
„Карайте я по-бавно…“ На какъв диалект говорят тези хора?
– Прекалено ли бързам? Добре, ще говоря по-бавно, но аз съм от столицата и не употребявам вашия език. Щом не ме разбирате добре, ще трябва да почакате. Нека мине малко време и ще започнете да схващате.
В този дух, но все пак по-добре, отколкото очаквах, премина и вторият час и само в края, когато вече се готвех да приключвам, един от учениците се обърна към мен и ми каза:
– Моля, обяснете ни… – и ме притисна с такъв сложен въпрос по геометрия, от който ми изби студена пот. Какво обаче можех да направя?
– Сега няма да ни стигне времето. Ще ви обясня следващия път – промърморих аз и бързо се изнизах, а те подигравателно започнаха да се смеят.
Няколко човека даже се провикнаха след мен:
– Не знае, не знае!
Глупаци! Не мога да ви обясня, въпреки че съм учител. И какво като не мога? Какво толкова учудващо има? Нима човек, който знае достатъчно много, би заминал в тази провинция със заплата от четиридесет йени? Така си мислех аз, докато вървях към учителската стая.
– Този път как беше? – попита Бодливеца.
– Горе-долу – промърморих. После обаче не се сдържах и добавих:
– В това училище учениците, изглежда, са тъпи!
Бодливеца ме погледна някак си учудено.
И третият, и четвъртият час минаха по същия начин. Провалих се в почти всички часове, които имах през първия ден.
„Не е толкова лесно да бъдеш учител, колкото изглежда отстрани“ – мислех си аз.
Моите занятия приключиха, но не можех да си тръгна. Трябваше да изчакам да стане три. Казаха ми, че в три часа ще дойдат дежурните, за да ми се отчетат за почистването на класните стаи, и аз трябваше да ги проверя. След това имах задължението да отбележа отсъствията и чак след това можех да си ходя. За каквато и заплата да се продаде човек, има ли закон, който задължава учителя да остава след приключване на часовете?
Всички учители обаче се подчиняват безпрекословно на местния правилник, ядосано размишлявах аз. За съжаление не е учтиво само аз, новоназначеният, да протестирам против тези правила.
Реших да премълча.
На връщане от училището се оплаках на Бодливеца:
– Не е ли глупаво да ни карат да стоим напразно до четвъртия час?
– Нима? – засмя се Бодливеца. После обаче сериозно добави:
– Слушай, ти много недоволстваш от училището! Внимавай! Ако го правиш, прави го само пред мен. Тук има всякакви хора! – каза той, сякаш искаше да ме предупреди.
На ъгъла се разделихме и не ми остана време да го разпитам по-подробно.
Веднага след като се прибрах, се появи хазаинът и каза:
– Ще пием ли чай?
– Щом ме пита ще пием ли чай, сигурно иска да ме почерпи. Хазаинът обаче, без изобщо да се притеснява, взе моя чай, направи запарка, наля си и започна да пие. По всичко личеше, че докато бях в училището, той неведнъж бе правил това.
Хазаинът твърдеше, че открай време много харесва старите книги, картини и вещи, и лека-полека ми разказа как е започнал да търгува с тях.
– Съдейки по вашия вид, вие също имате доста изтънчен вкус – заяви той и се обърна към мен с ужасно глупаво предложение:
– Защо не вземете пример от мен и не започнете да колекционирате стари вещи? Какво мислите?
Спомних си, че няколко пъти се е случвало да ме приемат за друг човек. Така преди две години, когато влизах по работа в хотел „Империал“, погрешка ме взеха за ключар, а веднъж, когато разглеждах статуята на големия Буда в Камакура и си бях сложил кърпа на главата, един водач на рикша ме нарече „шефе“. Имало е и други случаи, но нито веднъж не ми се беше случвало някой да каже, че имам изтънчен вкус и трябва да стана колекционер. Това, че не съм изтънчен човек, личи не само по дрехите, а и по цялостния ми вид!
– Погледнете старинните картини. Нарисуваните на тях изтънчени хора винаги са с качулки и държат листове хартия за писане на стихотворения – каза хазаинът.
Само един хитрец би могъл да каже подобно нещо за мен, помислих си аз.
– Не ми е интересно това занимание – отвърнах аз. – По-подходящо е за някой безделник или пенсионер.
– Ха-ха-ха! – засмя се хазаинът. Отначало на никого не му харесва, но щом се захванеш с тази работа, ще я заобичаш – каза той. После си сипа пак от моя чай и започна да пие, държейки някак си странно чашата.
Всъщност, самият аз го бях помолил да ми купи чай предишния ден, но такъв горчив чай аз не харесвам. Честно казано, чаят ми беше неприятен на вкус.
Казах на хазаина повече да не ми купува от този чай.
– Разбирам – отвърна той и си наля още една чаша.