Лира Литературно-рекламна Агенция
Георги Щалиянов
Не е възможно човек да живее в днешния ден, да следи случващото се по света и у нас, да търси обяснение на процесите, които определят ставащото в момента и трасират бъдещето на света, и да не се изкуши да прочете книга за Владимир Путин. Все пак той е един от световните лидери, които забиват днес жалоните по пътя към утрешния ден. Визитката на автора не беше толкова впечатляваща, колкото тази на Станислав Белковски, който написа „Путин: цялата истина за стопанина на Кремъл“, /изд. „Сиела/ и който даже се усъмни, че Вл. Путин е дете на своите родители. Това ме караше да очаквам нещо по-обективно и поради факта, че отделните глави на книгата са построени така, че сякаш представят „главния герой“ през погледа на неговите сътрудници, приятели и политически противници. Останах учуден, че не е предпочетено оригиналното заглавие, което, преведено от руски, според мен би било „Цялото кремълско войнство: кратка история на съвременна Русия“, но си го обясних с предположението, че заковавайки в заглавието на книгата името на Владимир Путин, ще я направят по-търсена и купувана.
И така, зачетох книгата „Владимир Путин. Неизбежните войни“ на Михаил Зигар и колкото повече напредвах, толкова повече очакванията ми за обективност се стопяваха. Отново надделя своеобразният обективизъм, характерен за автори, които, базирайки се на реално случили се събития и факти, им придават такава трактовка, че в крайна сметка истината първа пада в жертва. Още във въведението ни се казва, че събитията през последните петнадесет години нямат ясна логика, че в политиката на Русия липсва не само план, но и стратегия – както у Путин, така и у неговото обкържение. Излиза, че той е един интуитивен човек, който днес прави едно, а утре друго, в зависимост от вътрешните си импулси или от хората, които в този момент са най-близо до него и му влияят най-силно. Подобна трактовка може да задоволи повърхностния читател или този, който иска да прочете точно това. За съжаление на автора, или по скоро за радост на търсещия истината читател, волно или неволно по-нататъшното повествование опровергава тези твърдения. Тук съм длъжен да приложа два примера:
В първия мандат като президент Путин искрено търси сътрудничество и дори лично приятелство със западните лидери в лицето на Тони Блеър и Джордж Буш – младши. Склонен е дори Русия да се включи в НАТО. Но когато си дава сметка, че „Америка няма нужда от приятели, а от васали“, вече през 2007 г., поведението и действията му се променят коренно. Тогава той прави онова изказване на форума в Мюнхен, което е основополагащо за политиката и действията на Русия в следващите години и до днес.
Още през 2008 година, когато истинските амбиции на Запада са се проявили твърде релефно през цветните революции в бившите съветски републики и най-вече в Грузия и Украйна, на срещата на върха в Букурещ, Путин казва на Буш, че ако Украйна влезе в НАТО, ще остане без Крим и източната част. Сега, когато събитията от 2014 г. и присъединяването на Крим към Русия вече са факт, кой би твърдял, че те са импулсивно и интуитивно действие, че при тях липсват на план и стратегия?
Дори само с тези два примера авторът се самоопровергава. Очевидно е, че Владимир Путин за Русия е потвърждение на максимата, че историята ражда хората, които в най-критичния момент от съществуването на държавата, на нацията, ще изиграят определяща роля за нейното спасяване. А във времето след Горбачов и Елцин, Русия действително имаше нужда от спасител. И по един нелогичен и неочакван начин този спасител зае конкретното място в конкретния момент, за да изпълни историческата си мисия.
И по една игра на случайността, след като прочетох тази книга, ми попадна книгата на Джордж Фридман, създател и ръководител на аналитичната агенция „Стратфор“ „Следващите сто години. Геополитическа прогноза за ХХI век“, излязла през 2009 година и преведена и издадена у нас от изд. „НСМ Медиа” още през същата година. Ако безпристрастният читател е имал колебания за правилността на едно или друго действие на Владимир Путин през тези петнадесет години начело на Русия, то в книгата на Фридман ще намери десетки аргументи в полза на Путин. Там, с една типична американска наглост и арогантност, авторът развива държавната философия на САЩ, която в голяма степен се формира именно в агенцията „Стратфор“ и подобни нему мозъчни тръстове, и след това се изпълнява от американските президенти и техните администрации. Там става ясно как Горбачов е измамен, че НАТО няма да се разширява на изток, проличава задоволството, че американските войски, базирани в Прибалтийските републики, се намират само на 160 километра от Санкт Петербург, как следващата цел е Украйна и тези войски следва да се доближат на по-малко от 300 км от Москва, нещо което вече се случва. И върхът на стремежите на САЩ, които според Фридман ще се осъществят през двадесетте години на този век, е разпадането на Русия, превръщането й в нежизнеспособни, контролируеми и враждуващи помежду си регионални и национални образувания. И всичко това в името на могъществото на САЩ, за които авторът твърди, че този век ще е техен. Нека сега всеки непредубеден човек да се замисли дали действията на Путин, на ръководството на Русия, са неоправдани и хаотични. Аз лично за себе си ги намирам за напълно адекватни. Както е казал народът „На зло куче – зъл прът“.
Основната нишка, която авторът следва, е да докаже как властта обсебва Путин, как постепенно го превръща от възможен демократ в диктатор, действащ в духа на руските традиции. Истина е, че руските имперски и православни традиции служат като исторически фундамент, върху който Путин проектира и строи настоящето и бъдещето на Русия. Един истински национален лидер не би могъл да действа по друг начин.
Накрая, като се замислих за това какво научих за Владимир Путин от книгите, които съм прочел за него, включително и от последната, си дадох сметка, че най-много истина и искреност имаше в книгата с разговори „От първо лице: Разговори с Владимир Путин“, издание на Българо-руски информационен пул през 2000 година. Там той е човек, озовал се почти случайно на върха на една бивша велика сила, намираща се по това време в полуразпад. И никой не знаеше дали той ще я възроди или ще бъде нейният гробокопач, както мнозина са се надявали. Там, в тези разговори проличава силата на неговия дух, очертават се корените му, излизащи от дълбините на руския народ, прозира вътрешния огън, който гори в една личност с все още несъзната историческа мисия. Може би защото думите са наистина от първо лице, в тях има най-много информация за това кой е Владимир Путин. За всичко случило се през следващите петнадесет години всеки може да търси своята истина, защото то ставаше пред очите ни. Който има очи, ще го види.
