Лира Литературно-рекламна Агенция
Томас Фрам е роден през 1961г. в Дуисбург, Германия. Занимава се с преводи и издаване на миграционна литература и българска журналистика. Публикувал е статии и репортажи в различни вестници, сътрудничи в радио предавания, пише стихове, истории и есета. Досега има четири преведени книги, между които сценарии и пиеси. Наскоро излезе книгата му „Двете половини на ореха. Един германец в България“, в която той се опитва да разбере България и българите, след като е живял повече от 15 години в страната ни. Той дори признава, че чувства България като своя „втора родина“. Книгата е публикувана с успех в Германия и е сред малкото издания за България, написани с дълбоко познаване, много хумор и приятелско чувство.
Интервюто взе Людмила Еленкова от радио Хеликон
Господин Фрам, не мога да не започна със случилото се в Кьолн на Нова година. Сексуалните нападения над жени нажежиха бежанския проблем до крайност. Какво мислите за гостоприемството на Меркел относно тези хора?
Трябва да имаме предвид, че бежанците в Германия са стотици хиляди, а от тях няколкостотин млади мъже, в които бушуват хормоните. След толкова време в лагерите те се чувстват по типично мачовски начин – унижени, че ги лишават от правата им да имат жени и почват да правят щуротии. Не става дума дали политиката на Ангела Меркел е погрешна, а говорим какво прави всяко общество, в което подобен процент хора са способни на престъпни, гнусни и отвратителни деяния. Те трябва да се наказват по закон, или върнати, или затворени.
В България неотдавна излезе книгата „Политически некоректно“, в която Ян Ван Хелзинг и още 13 немски автори оспорват демократичното говорене в публичното пространство на Германия. Те търсят евтини сензации или наистина свободата на словото във вашата страна, е ограничена?
Който познава немския медиен пейзаж, знае, че във възможния мащаб на свободата на словото, в Германия има много качествени публикации. Излишно е да изброявам, все пак – „Ди цайт“, „Зюддойче цайтунг“, „Алгемайне цайтунг“, особено Националното радио, това са много съвестни медии, естествено не бива сме слепи и трябва да знаем, че в Германия националните интереси стоят над свободата на словото. Но ако има политически натиск върху журналисти, това по-скоро е изключение. Тези автори, особено Ян ван Хелзинг, се вписват в съвременната тенденция на един радикален популизъм, който заради поделянето на политическата плячка между големите партии – зелените, консерваторите, християн-демократите, търси в страховете и разочарованието на хората единствено и само електорат. За да си вдигат рейтинга, подобни хора са готови за всякакви изявления. Холандецът Ян ван Хелзинг не е изолирано явление, то за съжаление е на много места в Европа, такива наблюдаваме в Полша, Унгария, Италия.
На общия фон, как ви изглежда България сега, тук можеш да говориш и пишеш всичко, но то е сякаш упражнение в риторика. Не личи властимащите да ги е засегнало по някакъв начин.
Понеже страната ви е малка, няма ресурси като в Германия нещата да се скрият от обществото. Като в прословутия курник, всичко се клюкарства още на следващия ден и скандалът е пламнал. Интересното е, че въпреки че знаят, това не пречи хората да продължават в същия дух.
Как изобщо Вие, Томас Фрам, попаднахте в България?
Чиста случайност. Преди години се запознах в Германия с една българка…
Знаех си, че има замесена жена!
Да, има две причини един мъж де се премести – или работата, или жена. При мен беше ту едното, ту другото. Но с интуицията си на пишещ и издаващ книги човек, аз усетих, че у вас има нещо извън стереотипа за Балканите, което даже и самите българи не знаят за себе си. Както Шпенглер е отбелязал в културната си теория, човек, принадлежащ на дадена култура, не може да обясни определени явления, те се подразбират. Но аз, като идващ отвън човек, все питах, искам да знам подробности, а българите ми отговарят – ами тука е така.
Например кое със сигурност сте го описали в „Двете половини на ореха“?
Например текста за мартениците. От него най-много читатели се трогнаха, те си знаят този обичай и всички подробности, които изтъкнах, тълкувах или изрових ги впечатлиха. Че възрастните си закачат мартеницата на ревера, това сам го правиш, а младите живеят в групи, в общности и затова следват модата да си слагат гривни. Защото самата лентичка, нишката й те свързва с другар, тя означава доверие. Ето такива малки разлики удивляват и радват хората, защото те си казват, виж, това звучи смислено, може да е измишльотина, но някак придава повече пъстрота на нашия обичай.
Колко време им трябваше на „Двете половини на ореха“ да узреят, колко дълго събирахте есетата за своя сборник?
Писал съм ги през различни периоди, но най-общо мога да кажа – десет години. Отначало трябваше да махна всичките си уж знания, да се освободя от предубежденията си и да се науча да виждам, да призная пред себе си, че тука нищо не разбирам. После да допусна че да пишеш с хъс, със страст, субективният елемент е много важен. Всяка среща, човек, впечатление. Но за да стане книга и това не е достатъчно, затова изчаках няколко години, през които основно работех като преводач. Едва преди две-три години усетих, че е време за равносметка и ще я напиша обективно. Макар често да се шегувам, че съм доказал как и един германец може да сбърка.
Аз очаквах подобна книга да е повърхностен и забавен пътепис. Не предполагах такава задълбочена народопсихология. Въпреки че оценявам чувството Ви за хумор, най-малко съм предполагала, че германец ще цитира Паисиевата история.
Паисий Хилендарски е коренът на националното ви самосъзнание. В нашата нерадостна история, особено в годините след Втората световна война, възникна необходимост от нов, не шовинизъм, не национализъм, да го наречем задоволство от това, че си немец, че можеш като гражданин да се отъждествяваш с родината си без преувеличения, но и без изкуствени самоунижения. Като стъпих на ваша земя, с мен стана нещо много смешно – аз станах български патриот. Това бе едно силно чувство на благодарност, че някой ме приема толкова положително, помага ми да науча езика, да се ориентирам. Опознах себе си като човек, способен да отстъпи от собствените си претенции, осъзнах се като истински германец. И да ви кажа честно, след толкова години разбрах, че между нашите народи особени разлики няма.
Кажете ми обаче, защо в България няма средна класа като у вас?
От Средновековието още Германия е водеща страна в производството на желязо и стомана, и индустриализацията по-късно възпитаваше хората да работят в заводи. От там се изграждаше буржоазията с всички големи предприемачи. Те са били личности, не само търговци или бизнесмени, хора с изобретателен дух. Да вземем нещо популярно, от 19 век – „Мерцедес“. Тази марка е наречена на дъщерята на създателя на бензиновия двигател – Бенц. Свързано с наличието на капитал и тежка индустрия, просто е имало осигурена среда да се развива стабилна и здрава класа в Германия. Такова нещо в България няма.
Мислите ли, че политически е унищожена тази прослойка на обществото, която би могла да изведе страната ни?
Моята скромна теза е, че най-важното десетилетие за България е между 1934 г., когато цар Борис III суспендира конституцията и възроди парламента, и 1944г. – началото на комунистическия режим. Даже сега може да се види в старите квартали какво е било изградено например в София, въпреки бомбардировките при Втората световна война. Имало е красиви места, бюргерски квартали, значи развивала се е средна класа. А после тя не пасваше на идеологията, беше забранена. Но минали са едва 25 години от падането на Берлинската стена, положено е някакво начало, виждам предприемачески дух, нови фирми. С малко повече късмет, убеден съм, България ще излезе от ямата.
Вие сте се погрижили за рецепцията на българската литература в Германия. Превели сте такива имена като Константин Павлов, Борис Христов, Владимир Зарев.
Мисля, че това са важни автори. Константин Павлов беше един неподкупен човек, докрай не се страхуваше да казва истината. Неговият диаболичен метафоризъм показа истинското лице на властта, което тя упорито криеше.
Владимир Зарев има друг подход. Той проектира голямата История като вътрешна психологическа история и противоречията в душите на хората, които вече не знаят къде се намират – в традиционно общество или в тоталитарна държава.
Поезията на Борис Христов обединява богатството на християнската мисъл с една сочна народна пъстрота. Той пък разглежда забравените от обществото личности.
Владимир Зарев спечели много награди с книгите си в Германия. От „Разруха“ до „Орлов мост“ обаче, минаха доста години. Мислите ли, че публиката у вас ще разбере темата на последния му роман. Бихте ли превели и „Орлов мост“?
Ще я разберат. Протести срещу властта има навсякъде. Зарев е единственият автор, който излезе от немско издателство, докато автори като Алек Попов и Георги Господинов бяха издадени в Австрия, там държавата много облекчава условията. Бих опитал да преведа „Орлов мост“, да. Проблемът е, че немският пазар в момента е преситен и въпросът е да се рискува с един нелесен автор и то така, че инвестицията в него да се върне.
Нека Ви припомня един интересен случай. Сибиле Левичаров, германка от български произход, написа една мрачна история за пътуване с такси из България, в която дори името на шофьора предизвиква исторически асоциации – „Апостолов“. Тя бе приета възторжено от немската критика и спечели през 2009г. наградата на Лайпцигския панаир на книгата, а у нас беше на път да спретне дипломатически скандал. Защото някои разчетоха романа й директно и грубо насочен срещу България. Мислите ли, че в името на високата литература такъв негативизъм е оправдан?
В Германия от петдесетте години насам високата литература е подчинена на един принцип, за да се разграничи от мейнстрийма – плюй, за да шокираш еснафа. Понеже и литературоведите са еснафи с малко по-голям размер мозък от този на средния гражданин, много се радват когато някой автор пише неприлично, така се чувстват хем авангардни, хем либерални и го правят, без да рискуват работните си места. Те приемаха с изтънчеността си на културни лидери Левичаров като естетическо явление. Вечната прожекция на напредналия Запад срещу изостаналия Изток. „Апостолов“ съдържа няколко пласта – първо нежността на една дъщеря към починалия си баща. Вторият, това откачено пътуване – преуспял емигрант който прави погребение с лимузини, нещо като хепънинг около смъртта. Третият, нейното туристическо пътешествие из България. И докато първите два пласта са и литературно и поетично, и сатирично написани, третият е репортаж. Само че репортажът предполага обективност, а авторката пречупва поведението на своята шизофренна героиня през погледа й към България. На това място книгата й се проваля, сблъсква всички тези неща и затова чувството на българския читател е отвращение.
Може би недомислица?
Не, грешката е лесно обяснима. Сибиле Левичаров получи за тази книга стипендия от фондация „Роберт Бош“, целта е да се напише пътепис за минаващ през граница човек към непозната култура. От която жената няма и понятие, обаче трябва да се оправдаят парите.
Но местата, където описва малките църквички в Арбанаси, впечатленията си от стария град в Пловдив, са просто очарователни. Само че й липсва душевна топлота и уют, какъвто дава едно традиционно общество. Тя живее в Щутгарт, там Германия е на сто и двайсет процента, суха, предметна, безсърдечна, насочена само към печалбите. Това несъмнено изкривява, води към наранявания, а в България тя намира лек. И тук, когато се отпуска, като всеки наранен човек прави единственото възможно нещо – ругае.
На Вас не ви ли се е случвало да внесете някоя нашенска черта в немското си ежедневие – да псувате ако ви изпреварят неправилно, да си плащате сметките в последния момент. И да си кажете – държа се като българин?
Да, случва се. Вижте, аз не съм особено смел човек, но в България разбрах – имам шанс. На последното ми четене в Германия, организаторите искаха пак да говорим за балканския проблем, но аз ми казах – за мен България не е проблем, тя е предизвикателство, страна, която ме обогати и ми позволи да бъда себе си по нов начин. Затова го проведох под наслова „Пленителната България“. Ако искаме нещата да се променят, не е достатъчно да критикуваме лошото, а да утвърдим красивото и положителното.
В „Двете страни на ореха“ говорите с критична обективност за страната ни, но и с много любов. Питам се дали това не се дължи на религиозно възпитание.
Да. С ясното съзнание, че религиозността не е изповедание, тя е необходимост да се вярва. В рационализирания немски свят няма много условия. Докато тук, в тази симпатична на моменти немарливост, точно защото нещата не са докрай подредени, с вярата си, че ще тръгнат към по-добро, ти допринасяш. Затова написах тази книга, освен като нещо лично, предимно за моите сънародници, които толкова малко знаят, а толкова много съдят българите. Надявам се да се чете с лекота, без предразсъдъци и без страх.
Нужен е стимул не само за да живеят българите в България, нека и германците да дойдат и да видят очарованието й.
„Двете половини на ореха. Един германец в България“ тук
