Начало / Интервюта / Паула Хоукинс: Работи, напиши го добре, после ще видим

Паула Хоукинс: Работи, напиши го добре, после ще видим

През 2015 г. Паула Хоукинс реализира един от най-впечатляващите обрати в литературата, преминавйки от чиклити под псевдоним към психологически трилъри, публикувайки световния хит „Момичето от влака”. Чилърът (чик-лит с елементи на трилър, или трилър за дами) в стила на Хичкок, който спечели наградата на Goodreads в категорията „Мистерии и трилър”, изгря на сцената през януари миналата година и се превърна в конкуренция на хита на Джилиан Флин от 2012-а „Не казвай сбогом”. Скоро романът достигна върха на класациите, увличайки читатели от целия свят с историята на Рейчъл – съсипана от алкохола жена, която става неволен свидетел на инцидент по време на пътуване с влак. Въвлича се в разследване, обещаващо да промени живота й.

Хоукинс, която е бивш финансов журналист, признава, че книгата й е последен опит да направи кариера в литературата. „Нуждаех се от пари и написах първата половина много бързо, и си мисля, че много от това отчаяние е в текста”. Но шеметният отговор на издателите незабавно потвърждава усещането й, че тъмната страна е нейното призвание. А дори преди книгата да е излязла, правата за филмиране вече бяха откупени (тази година ще излезе и  екранизацията с Емили Блънт и Джъстин Теру).

До момента книгата е продадена в над 6.5 милиона копия в целия свят и привлече фенове като Стивън Кинг. 43-годишната писателка, която работи по новия си трилър, разказа за читателската платформа goodreads.com как животът й се е променил (или пък не) след успеха й и защо трагедията й приляга толкова добре.

Мина почти година от издаването на „Момичето от влака”. Как се промени животът Ви и кой е най-запомнящият се момент, в който трябваше да се ощипете, за да повярвате, че е истина?

П.Х.: Странно е, защото в някои отношения животът ми много се промени, но в други си е все същият. Доста по-заета съм от преди, пътувах много през годината и съм финансово подсигурена, което е страхотно, предвид факта, че бях почти фалирала. Но живея в същата къща, правя същите неща и като изключим професионалния ми живот, личният ми е почти същият. Странно е, продължавам да мисля, че всичко ще се промени напълно, а може би не. А моментът, в който се ощипах, за да повярвам, беше, когато Стивън Кинг публикува туит за книгата – просто не очакваш, че ще бъдеш четен от такива хора. Преди това имах случай, в който ми изпратиха клип от американска телевизионна програма, в който говореха за мен – беше толкова странно, почти като да излезеш извън тялото си и да се наблюдаваш отстрани. Така че, да, това беше странно.

Поздравления за наградата на Goodreads! Какво Ви вдъхнови да напишете „Момичето от влака”? Преди това публикувахте чиклити под псевдонима Ани Силвър, нали така?

П.Х. Да, така е и не бях много щастлива от този факт, не се чувствах комфортно. Това никога няма да е моят жанр. Исках да напиша трилър, имах много идеи, а една от тях възникна отдавна, когато често пътувах през Лондон по работа. Имах конкретен маршрут, по който влакът често се разваляше и аз седях, гледаш къщите на хората и се надявах да стане нещо интересно, за да разсее пътуването ми. Е, това така и не се случи. Но се замислих, че това е идеалното начало на роман – да видиш нещо, докато пътуваш за работа. По-късно и съвсем отделно от това развих характера на алкохоличка, която има проблеми паметта. Мислех този персонаж като част от друг криминален роман, който не стигна по-далече от идеята. Но пък героинята ми харесваше и когато събрах 2 и 2, когато качих Рейчъл във влака, изведнъж ми прищрака. Така че книгата не беше моментно хрумване, а плод на дълги размисли.

Споменавате, че някои от по-мрачните идеи са се прокрадвали и в предишните Ви книги. Какво имате предвид?

П.Х.: Аз „убивах” герои по най-разнообразни начини, имаше доста смърт и мистерия, които читателите не очакват от романтично четиво. Мисля си, че прекалих с мрачните елементи. Трагичното ми е много по-интересно, намирам го за много по-предизвикателно. А и ми е по-лесно, много повече ще ме затрудните, ако поискате да съм весела.

Бяхте ли измислили цялата история, преди да започнете да пишете „Момичето от влака”?

П.Х.: Да, до голяма степен – знаех кой е извършил престъплението и как да го представя. Но все пак част от нещата се развиха, докато пишех, което беше забавно. Нямам увереността да седна да пиша и просто наблюдавам накъде ще се запътят нещата, защото се притеснявам, че ще се изгубя. Все пак имаше доста обрати и развития, които се появиха докато пишех.

Беше ли Ви лесно да изградите атмосферата на книгата, усещането за клаустрофобия, заплаха и параноя?

П.Х.: Мисля, че ми беше доста лесно, защото живях с персонажа на Рейчъл доста дълго и гласът й беше силен, усещах нещастието и параноята на света й.

Често се спряга това, че главната героиня Рейчъл не е човек, на когото може да се разчита, алкохоличка е и страда от загуба на паметта. Беше ли това в центъра на идеята Ви за книгата?

П.Х.: Винаги много съм харесвала романи с такива главни герои и това, което ме заинтригува в Рейчъл, беше идеята, че ако не помниш какво си вършил, това променя начина, по който решаваш какво ще правиш. Чувството ти за вина и отговорност е изкривено и ти ставаш уязвим, лесен за манипулиране. Нямаше друг начин, освен да е такава, тъй като е естествено да не само другите, но и ти самият да не можеш да разчиташ на себе си, когато пиеш толкова много. Но да, аз много харесвам такива персонажи. Те са много подходящи за криминални романи, зъщото потапят читателя в действието и го карат да се чувства като детектив, който трябва да разбере истината ли разказват или не.

Кои са любимите Ви подобни персонажи?

П.Х.: Много са – месещата се икономка Нели от „Брулени хълмове”, разказвачът в „Записки по един скандал” на Зои Хелър. Ставаш свидетел на една изкривена гледна точка и никога не си съвсем сигурен дали си получил цялата история. Харесва ми това усещане за ненадеждност. И очевидно Ейми Дън от „Не казвай сбогом” е брилянтна в това, въпреки че е крещящо, че лъже. Този тип гласове са пленяващи за мен.

Книгата е разказана от три жени – Рейчъл, Меган (жената, която Рейчъл наблюдава от влака и която изчезва) и Анна, съпругата на бившия съпруг на Рейчъл. От самото начало ли избрахте този формат?

 П.Х.: Не, в началото започнах с Рейчъл, но се нуждаех от Меган, защото само тя можеше да разкаже историята си поради собствената си потайност. Но не планирах да пиша от гледната точка на Анна. За мен тя не беше най-интересният персонаж и по някакъв начин я пренебрегвах. Тогава редакторът ми каза „Ще се нуждаеш от още един разказвач, след като вече не чуваме Меган”. Аз изсумтях и казах „Добре, ще пробвам с Анна”. И това беше наистина добра идея, защото така се раздвижиха доста неща. Така имаме ефект на триъгълника вместо двустранност, а и наистина развих Анна като персонаж. Тя се съживи и стана много по-мрачна.

Интересно е, че нито една от трите не работи. Те са загубили работата си или се справят с майчинството, загубили са идентичността и мястото си в живота. Съзнателно ли повдигате темата за натиска върху жените да се идентифицират, включително чрез майчинството?

П.Х.: Да, майчинството наистина е ключово заради отношението на хората към него, към решението да имаш или нямаш деца. Съзнателно и трите персонажа не работят, исках да живеят в малки вселени, да се чувстват леко клаустрофобично в предградието. Това ги кара да са много по-фокусирани върху вътрешния им свят, върху взаимоотношенията, а книгата е точно за това. Но майчиството е интересно за мен, защото в живота на всяка жена идва момент, обикновено през 30-те, когато буквално усещаш натиска върху себе си. Хора, на които изобщо не им е работа, питат дали и кога ще имаш деца и решенията, които взимаш, някак стават публична собственост, без изобщо да са такива. Натискът може да настрои някои хора много отбранително и ние го виждаме при жените. Те се нахвърлят една върху друга, вместо да помислят кой действително е отговорен за начина, по който се чувстват.

Има много мрак в книгата – алкохол, припадъци, домашно насилие. Питали ли са Ви дали имате негативно мнение към хората като цяло или пък мразите мъжете?

 П.Х.: Обвинявана съм в много неща. Действително всеки в книгата има доста неприятно поведение. Но аз просто съм ги хванала в лоши моменти. Определено не мисля, че всички връзки са ужасни или че всички се отнасят ужасно един с друг. Това, което ме интересува, е точката на пречупване у хората, след която започват да се държат по този начин. Чели сме във вестниците истории за нормални семейства, които изведнъж започват да вършат ужасяващи неща. Как, за Бога, се стига до това, когато съвсем до скоро те са били съвсем нормални? И после започваш да си мислиш как всички ние сме нормални и колко малко ни дели от точката на пречупване.

Когато книгата Ви излезе, всички я сравняваха с „Не казвай сбогом”. Сега вероятно всички чакат следващото момиче от влака. Как се чувствате от това?

 П.Х.: Ласкаещо е, но моята книга не е единствената, определяна като новата „Не казвай сбогом”. Наясно сте, че по този начин издателите насочват читателите, дори не е нужно книгите да са сходни. По-скоро това е надеждата да повториш нечий чужд успех. Очевидно ме вълнува успеха, но не съм сигурна, че тези неща работят. Не знам какво работи, за мен е мистерия защо някои книги се харесват, а други – не.

Участвате ли във филмовата адаптация на книгата Ви?

 П.Х.: Не. Никога не съм писала филмови сценарии, нямам това умение и нищо не разбирам от това. И вероятно е много трудно да адаптираш собствената си творба. А и наистина се интересувам от писане на книги, не на сценарии, така че се чувствам облекчена. Вероятно с наближаването на премиерата облекчението ми ще намалее, но наскоро посетих снимките, срещнах се с режисьора и вярвам, че ще се получи добре. Така че за мен да се откажа от адаптацията е правилният избор.

Как приемате факта, че се снима в САЩ, а не в някое английско предградие?

 П.Х.: Приемам го доста спокойно, за разлика от някои читатели. Още по-спокойна съм, след като посетих мястото на снимките. Много по-различно е от моята визия, но всъщност е много ефектно, изглежда фантастично, предава атмосферата. Местоположението не е най-важното нещо за мен, то пази автентичните атмосфера, мрачност, характеристики. На тези неща държа.

Кой писател Ви е любим или Ви вдъхновява най-силно?

П.Х. Кейт Аткинсън ми е любима. Обичам и Пат Вейкър. От криминалните автори харесвам Тана Френч и Хариет Лейн. Харесвам Себастиан Бари, Кормак МакКарти. Не чета много криминални романи, докато пиша, не чета и книги за полицейската работа. Представям мой прочит.

Какво четете в момента?

П.Х.: В момента чета „Five Rivers Met on a Wooded Plain” на Барни Норис, която ще излезе от печат следващата година. Тъкмо я започнах, но за момента е много лирична и приятна. Преди това четох „Fates and Furies” на Лорън Гроф, която е фантастична.

Можете ли да ни разкажете нещо за новата си книга? Завършена ли е вече?

 П.Х.: Не, не съм я завършила все още. Писането ми вървеше по-бавно през миналата година заради други ангажименти. Но е психологически трилър, действието се развива в северна Англия, в измислен град близо до шотландската граница, и отново до голяма степен се разказва за жени. Фокусира се върху взаимоотношенията между жени, които са били отчуждени за известно време, разказва за детството и миналото им, за това как имат различни спомени за общи моменти и това ги е превърнало в различни хора. Отново са намесени спомени. И отново умират хора, а на нас остава да разберем кой го е извършил. Но все пак в същината си е история за сестри.

Имате ли интересни писателски навици и как протича един обичаен писателски ден за Вас?

 П.Х.: Нямам, опасявам се, че съм доста скучна. Вероятно защото съм била журналист на свободна практика, съм доста дисциплинирана. Свикнала съм да ставам, да слизам на долния етаж, да сядам на бюрото и да пиша. Понякога, когато работата ми спори, мога да пиша почти цял ден и цяла нощ, но по принцип денят ми е стандартен; е, не от типа работно време от 9 до 17, но сходен. Така че съм доста скучна, пиша в къщи, не ходя да работя в кафета или подобни. Обичам да пиша в тишина, за да не се разсейвам.

„Момичето от влака”беше последният Ви опит преди да се откажете от писането и сте я сътворили доста бързо, нали така?

 П.Х.: Да, така е. Имах нужда от пари и завърших първата половина много бързо. Много от отчаянието ми тогава може да бъде видяно в текста. Когато подписах договора за издаването й, позабавих темпото, но вече бях по-уверена заради страхотните отзиви на агента и издателя ми за първата половина. Всичко, което правех, беше да пиша и периодът беше много концентриран. Беше много различен процес, защото имах много неща, които ме разсейваха, постянно си задавах въпроси като „Същото ли е или този път го правя по различен начин? Дали не повтарям грешките си от предния път?” Така че процесът беше изпълнен с тревога, което беше неизбежно, все пак се опитвах да напиша най-добрата книга, на която съм способна.

Повлияна ли е „Момичето от влака” от филмите на Хичкок „Непознати във влака” и „Задният прозорец”?

 П.Х.: Със сигурност „Задният прозорец” изникна и в моето съзнание, докато обмислях идеята за това как някой вижда нещо на път за работа, защото концепцията е сходна, а и обичам този филм. Много харесвам и „Непознати във влака”. Както споменах, стремях се към тази типична за Хичкок атмосфера на параноя и съмнания, така че – да, повлияха ми.

Какви са амбициите Ви като писател?

 П.Х.: Нямам съществени амбиции, освен да завърша следващата си книга. Доста съм практична – работи, напиши го добре, после ще видим.

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 1  юли. Изданието …