„Лъжи на дивана“ от Ървин Ялом (анотация и откъс)

 АНОТАЦИЯ

Вторият роман на Ървин Ялом, „Лъжи на дивана“, го утвърждава като забележителен съвременен писател. Някои от героите на тази книга, която определено бележи появата на нов жанр – жанра на психоаналитичния трилър, – „лежат“ на дивана, други „лъжат“ на дивана. И едните, и другите са се поверили на грижите на своите терапевти. Които, както става ясно, също са хора с проблеми. Уважаваният ветеран в психотерапията Сиймор Тротър прекрачва границите на професионалната етика в името на пациентката си. Но дали има право на това? Самонадеяният психоаналитик Маршал Страйдър е твърде влюбен в парите, което го въвлича в сериозно изпитание. Дали ще излезе от него пречистен? Младият и амбициозен Ърнест Лаш прави всичко, което е по силите му, за да помогне на пациентите си. Но дали прави това, което трябва? Историите на тримата терапевти се преплитат с историите на пациентите им: красивата и много болна Бела, комарджията Шели, нещастния Джъстин, злата Карол. Не всички казват истината, лъжата е на всяка крачка (да уточняваме ли, че на английски „лъжа“ и „лежа“ се пишат и произнасят по един и същи начин?). Намесват се и двама интелигентни измамници, които се оказват по-добри психолози от психолозите, и нещата сякаш излизат от контрол. Докато не се появява светлинка в тунела.

ОТКЪС

Ърнест обичаше професията си на психотерапевт. Всеки ден пациентите му гоприемаха в най-съкровените кътчета на живота си. Всеки ден той ги утешаваше,обгрижваше ги, облекчаваше страданието им. В замяна беше почитан и високоценен. Също и добре платен, макар често да си мислеше, че ако не се нуждаешеот пари, щеше да практикува психотерапия безплатно.

Късметлия е онзи, който обича работата си. В това отношение Ърнест сечувстваше късметлия, и още как. Даже нещо повече – чувстваше себлагословен. Беше от хората, открили призванието си – човек, който можеше дакаже: намирам се точно където ми е мястото – където са моите дарби, интересии страсти.

Ърнест не беше религиозен. Но когато сутрин отвореше бележника си ипрочетеше в графика си имената на осмината или деветимата пациенти, с коитощеше да прекара деня, усещаше да го завладява чувство, което можеше даопише единствено като религиозно. В такива моменти изпитваше най-дълбоканужда да благодари – на човека или на нещото, довели го до призванието му.

Имаше сутрини, в които поглеждаше нагоре през оберлихта навикторианската си къща на улица „Сакраменто“ и през сутрешната мъгла сипредставяше как неговите предшественици психотерапевти се реят над него.

„Благодаря ви, благодаря ви“, повтаряше като мантра. Благодареше навсички тях – на всички целители, помагали на изпадналите в отчаяние. Първо,на родоначалниците, чиито небесни контури едва се забелязваха: Исус, Буда,Сократ. Под тях малко по-отчетливо се открояваха великите прародители:Ницше, Киркегор, Фройд, Юнг… А още по-наблизо – старейшините терапевтиАдлер, Хорни, Съливан, Фром и симпатичното усмихнато лице на ШандорФеренци.

Преди няколко години те откликнаха на неговия страдалчески апел, когатослед специализацията си тръгна по стъпките на всички амбициозни младиневропсихиатри. Насочи се към изследванията в областта на неврохимията –лицето на бъдещето, златно поле за индивидуална изява. Предците знаеха, че себе изгубил по пътя си. Мястото му не беше в научната лаборатория. Нито пък внякоя предписваща медикаменти психофармакологична практика.Те му изпратиха посланик – един смешен овластен пратеник – да го пренеседо брега на съдбата му. До ден днешен Ърнест не знаеше как се реши да станетерапевт. Но помнеше кога. Спомняше си деня с изумителна яснота. Спомняшеси и пратеника: Сиймор Тротер – един мъж, когото срещна само веднъж, нокойто промени живота му завинаги.Преди шест години деканът на факултета назначи Ърнест на временнаслужба в Станфордската болнична медико-етична комисия и първият мудисциплинарен процес беше случаят на д-р Тротер. Сиймор Тротер бешеседемдесет и една годишен патриарх на психиатричната общност и бившпрезидент на Американската психиатрична асоциация. Обвиняваха го всексуално посегателство върху трийсет и две годишна пациентка.

По това време, четири години след специализацията си, Ърнест бешеасистент по психиатрия. Като изследовател неврохимик на пълен работен дентой изобщо не познаваше света на  психотерапията. Дотолкова не го познаваше,че дори не се досети за истинската причина за назначението му – никой друг неискаше да си има работа с въпросния случай, всеки по-възрастен психиатър вСеверна Калифорния благоговееше пред Сиймор Тротер и се страхуваше отнего.

Ърнест избра за изслушването една аскетична болнична административнастая и докато чакаше д-р Тротер, се опита да си придаде авторитетен вид, каточесто-често поглеждаше часовника си и държеше неотворена папката с жалбатана бюрото пред себе си. За да остане безпристрастен, Ърнест беше решил даразпита обвиняемия, без да се информира за случая предварително, и така даизслуша историята му без предубеждение. Щеше да прочете жалбата по-късно ида насрочи, при нужда, повторна среща.

След малко чу някакво потропване по коридора. Да не би д-р Тротер да бешесляп? Никой не го беше предупредил за подобно нещо. Звукът от потропването,придружен от нещо влачещо се, се приближаваше все повече. Ърнест стана иизлезе в коридора.

Не, не беше сляп. Беше куц. Д-р Тротер се клатушкаше по коридора,балансирайки нестабилно между два бастуна. Ходеше приведен и крепешебастуните встрани от тялото си, почти на ръка разстояние. Здравите му силнискули и брадичката все още държаха фронта, но цялата по-мека област налицето му беше превзета от бръчки и старчески петна. Силно надиплена кожависеше от врата му, а от ушите се показваха вълма бели косми. Възрастта всеоще не беше надвила този мъж – оцеляло бе нещо младежко, дори момчешко.Какво беше то ли? Може би косата, прошарена и гъста, подстригана съвсемкъсо, или пък дрехите: синьо дънково сако върху бяло поло.

Представиха се един на друг на прага на вратата. Пристъпвайки в стаята, д-рТротер направи няколко крачки, олюля се, рязко вдигна бастуните си, извъртясе енергично и сякаш по чиста случайност успя да се настани с пирует напредложения му стол.

– Право в десетката! Изненадах ви, а?

Ърнест не се остави да го разконцентрират.

– Разбирате целта на това изслушване, доктор Тротер, и сте наясно защо гозаписвам на касета, нали?

– Чух, че болничната администрация мисли да ме номинира за „Служител намесеца“.

Ърнест го изгледа втренчено с немигащ поглед през огромните си очила, безда отговори.

– Съжалявам, знам, че трябва да си свършите работата, но когато превалитеседемдесетте, ще се усмихвате на сполучливи остроумия като това. Да,седемдесет и една миналата седмица. А вие сте на колко, доктор…? Забравих виимето. Всяка минута – каза той и се потупа по темето – дузина кортикалниневрони изжужават за последно като умиращи мухи. Иронията е, че съмпубликувал четири статии върху Алцхаймер – естествено, забравих къде, но вдобри списания. Това знаехте ли го?

Ърнест поклати глава.

– Значи, вие изобщо не сте знаели, а пък аз съм забравил. Товаприблизително ни изравнява. Знаете ли кои са двата положителни аспекта наАлцхаймер? Старите приятели се превръщат в твои нови приятели и можеш даскриеш собствените си великденски яйца.

Въпреки раздразнението си Ърнест не можа да се сдържи да не се усмихне.

– Вашето име, възраст и към коя школа принадлежите?

– Казвам се Ърнест Лаш, а останалото може би не е уместно да разискваметочно сега, доктор Тротер. Днес имаме доста работа за вършене.

– Синът ми е на четирийсет. Вие не може да сте на повече. Знам, че стеспециализант в Станфордския медицински институт. Чух ви да говоритеминалата година на лекарския консилиум. Добре се справихте. Много яснапрезентация. Всичко вече е психофармакология, нали така? Що запсихотерапевтично обучение получавате сега, момчета? Изобщо има ли такова?

Ърнест си махна часовника и го остави на бюрото.

– В друг момент бих се радвал да ви изпратя копие от учебната програма наспециализацията в Станфорд, но засега ви моля да пристъпим към належащияпроблем, доктор Тротер. Може би ще е най-добре да ми разкажете за госпожицаФелини със свои думи.

– Добре, добре, добре. Искате да съм сериозен. Искате да ви разкажаисторията си. Настанете се удобно назад, млади момко, и аз ще ви разкажа еднаприказка. Ще започнем отначало. Това се случи преди около четири години –поне преди четири години… Затрил съм си всичките записки за тази пациентка…каква беше датата според вашия обвинителен акт? Моля? Не сте го прочели? Итова от мързел или се опитвате да избегнете ненаучните предразсъдъци?

– Моля ви, доктор Тротер, продължете.

– Първият принцип при провеждане на изслушване е да се създадеатмосфера на уют и доверие. След като вече постигнахте това така изкусно, азмога значително по-свободно да говоря върху болезнената и неудобна тема.

О, това вече ви впечатли. Трябва да сте внимателен с мен, доктор Лаш, имамчетиресет години стаж в разчитането на лица. Много съм добър. Но ако степриключили с прекъсванията, ще започна. Готов ли сте?

Преди години, да речем преди четири, една жена, Бела, влезе, или трябва дакажа, се пльосна в кабинета ми, или по-скоро се изпльоска в него. Изпльоска се– това е по-добре. Изпльосквам се глагол ли е? Беше в средата на трийсетте сигодини, от заможен род, швейцаро-италиански, депресирана, с блуза с дългиръкави посред лято. Очевидно беше от ония, дето се режат – с покрити отбелези китки. Лятно време видите ли дълги ръкави наедно с труден пациент,винаги имайте предвид, доктор Лаш, рязане на китки или инжектиране на дрога.

Беше хубава, с прекрасна кожа, великолепни очи и елегантно облечена.Истинска класа, но явно на път да деградира.Имаше дълго саморазрушително минало. Каквото се сетите – напримернаркотици, като беше опитала от всички без изключение. Когато я срещнах запръв път, се беше върнала към алкохола и си набавяше по малко хероин. Нооще не се беше пристрастила истински. Някак си не й идеше отръки – иматакива хора, – но работеше по въпроса. Страдаше също от хранителниразстройства. Най-вече анорексия, но нерядко и булимични прочиствания.

Вече споменах белезите от порезни рани, много на брой и навсякъде по ръцетеи китките й – харесвала й болката и кръвта; това бил единственият момент, вкойто се чувствала жива. Дежурното обяснение на такива пациенти. Беше споловин дузина хоспитализации, но кратки. Изписвала се винаги след ден-два.

Персоналът си отдъхвал, когато си тръгвала. Тя беше добра – същинскифеномен – в играта „Кавга“. Помните ли книгата на Ерик Бърн, „Игрите, коитохората играят“? Не? Предполагам, че е отпреди да се родите. Боже, колко старсе чувствам. Добра работа – Бърн не беше глупав. Прочетете я. Тази книга нетрябва да се забравя.

Беше омъжена, без деца. Отказала се да ражда – казваше, че светът е твърдеотвратително място, за да го причиниш на деца. Имаше добър съпруг, с коготобеше в лоши отношения. Той много искал да има деца и между тях имало многопререкания на тази тема. Беше инвестиционен банкер като баща й и постояннопътуваше. Няколко години след брака им либидото му изчезнало или пък сепренасочило към правенето на пари – той изкарвал добри пари, но никога непожънал истински голям успех, като баща й. Бил все зает, зает, зает. Спял скомпютъра си, а, кой знае, може и да го чукал? Но със сигурност не чукал Бела.

Според нея той я отбягвал от години, вероятно ядосан от това, че нямаха деца.Трудно е да се каже какво крепеше брака им. Съпругът й беше отгледан в домна последователи на „Християнска наука“4 и упорито отказваше терапия задвойки или каквато и да било друга форма на психотерапия. Но тя призна, ченикога не е настоявала особено много. Я да видим. Какво друго? Подскажетеми, доктор Лаш.

Предишната й терапия ли? Добре. Важен въпрос. Винаги го задавам впървите трийсет минути. Била е нонстоп на терапия – или опити за терапия –още от юношеска възраст. Преминала е през всички терапевти на Женева и закратко се е прехвърлила в Цюрих на психоанализа. Дошла в Щатите да учи вколеж, в Помона, и посещавала един след друг терапевти, често само за поедна сесия. Задържала се с трима-четирима от тях за по няколко месеца, но такаи не се сближила с никого. Бела се отнасяше – и се отнася – с пренебрежениекъм всички и всичко. Никой не беше достатъчно добър или поне не достатъчнодобър за нея. На всеки терапевт му имаше нещо: прекалено формален, твърдепомпозен, прекалено осъждащ, твърде снизходителен, прекалено комерсиален,твърде неприветлив, прекалено склонен да поставя диагнози, твърде стриктноспазващ правилата. Медикаментозно лечение ли? Психологически тестове?Поведенчески протоколи? Забравете за това – само някой да й предложел нещоподобно, и на мига бивал зачеркнат. Какво друго?Как ме беше избрала ли? Отличен въпрос, доктор Лаш – фокусира ни и нипридвижва напред. Ще вземем да направим психотерапевт от вас. Добих товаусещане, когато ви чух на консилиума. Имате добър, проницателен ум.

Проявихте го, докато представяхте данните си. Но това, което на мен ми хареса,беше как представихте случая си, особено начина, по който позволявате напациентите да ви въздействат. Видях, че притежавате всички верни инстинкти.

Карл Роджърс6казваше: „Не губете време в обучаването на терапевти, ав селектирането им“. Винаги съм намирал голяма доза истина в това.

Да видим, докъде ли бях стигнал? А, да, как станало така, че дошла при мен– гинекологът й, когото тя обожаваше, ми беше бивш пациент. Казал й, че съмсвестен, не се занимавам с глупости и съм склонен да си изцапам ръцете. Тя сепоразровила в библиотеката и харесала  моя статия, писана преди петнайсетгодини, в която разглеждам идеята на Юнг за създаването на нов терапевтиченезик за всеки пациент. Позната ли ви е тази работа? Не? В „Джърнал ъфортосайкаятри“. Ще ви изпратя копие. Аз стигнах дори по-далеч от Юнг.  Предложих да създаваме нова терапия за всеки пациент, да приемем сериозноидеята, че отделният пациент е уникален, и да разработим уникалнапсихотерапия за всеки поотделно.

Кафе? Да, ще пия. Черно. Благодаря. Та ето как е стигнала до мен. И какъв еследващият въпрос, който трябва да зададете, доктор Лаш? Защо? Правилно.Това е той – въпросът, който, зададе ли се на нов пациент, винаги носи голямпотенциал. А ето и отговора: опасно сексуално преминаване към действие.

Дори тя си даваше сметка. Винаги бе вършила подобни неща, но сега работатабеше започнала да става много дебела. Представете си как шофира помагистралата съвсем близо до микробуси или камиони, достатъчно високи, за даможе шофьорът да вижда в колата й, след което си повдига полата и започва дамастурбира – с над сто и двайсет километра в час. Шантава работа. После хващапървия изход от магистралата и ако шофьорът я последва, спира, качва се вкабината му и му прави свирка. Смъртоносна история. И го правела многочесто.

Дотолкова била изтървала контрола, че когато я налягала скука, отивала внякой долнопробен бар в Сан Хосе8и забърсвала кога мексиканец, когачернокож. Възбуждало я да се намира в опасни ситуации, заобиколена отнепознати мъже, потенциални насилници. А опасността не идвала само отмъжете, а и от проститутките, които я ненавиждали, защото им крадялаклиентите. Те редовно я заплашвали, че ще я убият, и тя трябвало непрекъснатода се мести от едно място на друго. А това спин, херпес, безопасен секс,презервативи – сякаш никога не беше чувала за тях.

Та, в общи линии, такава беше Бела, когато започнахме. Добихте липредстава? Имате ли някакви въпроси, или да продължавам? Добре. Ами понякакъв начин на първата ни сесия аз издържах всичките й тестове. Тя се върнавтори път, после и трети и така започнахме лечение по два, а понякога и по трипъти седмично. Отне ми цял час да получа подробен разказ за работата й свсичките предишни терапевти. Тази стратегия винаги дава резултат, докторЛаш, когато се сблъскате с труден пациент. Разберете как са я лекували и послесе опитайте да избегнете грешките им. Зарежете онази глупост за пациента,който не бил готов за терапия!Терапията е тази, която не е готова запациента. Но трябва да сте дързък и достатъчно изобретателен, за да измислятенова терапия за всеки пациент.

Бела Фелини не беше пациентка, която можеше да бъде подложена натрадиционна техника. Останех ли в обичайното си професионално амплоа – даснема анамнеза, да поразмишлявам, да проявя емпатия, да интерпретирам – ихоп! Щеше да отпраши. Повярвайте ми. Sayonara. Auf Wiedersehen. Ето как епостъпвала с всеки терапевт, при когото някога е била, въпреки че много от тяхса с добра репутация. Знаете я онази стара приказка: операцията беше успешна,но пациентът умря.

Техниката, която приложих ли? Опасявам се, че не сте ме разбрали. Моятатехника е да зарежа всички техники! И не се правя просто на интересен,доктор Лаш – това е първото правило за провеждане на добра терапия. Тотрябва да бъде също и ваше правило, ако станете терапевт. Опитвах се да бъдапо-човечен и по-малко техничен. Не правя систематичен терапевтичен план, а ивие също след четиресет години практика няма да правите. Просто се доверявамна интуицията си. Но това не е честно спрямо вас като начинаещ. Предполагам,връщайки се назад, че най-ярката черта на патологията на Бела беше нейнатаимпулсивност. Приисква й се нещо и хоп! – тръгва да го прави. Спомням си какисках да повиша толеранса й към фрустрацията. Това ми беше изходната точка,моята първа, а може би и основна цел в терапията. Да видим как започнахме?

Трудно ми е да си спомня началото без записките си, беше преди толкова многогодини.

Казах ви, че съм ги загубил. Виждам съмнението по лицето ви. Бележките гиняма. Изчезнаха, когато се преместих в нов кабинет преди две години. Няматедруг избор, освен да ми повярвате.

Основното, което си спомням, бе, че в началото нещата се развиваха далечпо-добре, отколкото си представях. Не знам точно защо, но Бела веднага мехареса. Едва ли беше заради добрия ми външен вид. Току-що се бях оперирал откатаракта и окото ми изглеждаше ужасяващо. А атаксията ми не допринасяшеза моя сексапил… става дума за наследствена церебрална атаксия, ако виинтересува. Абсолютно прогресивна… след година-две ме чака проходилка, аслед три-четири – инвалидна количка. C’est la vie.

Мисля, че Бела ме хареса, защото се отнесох към нея човешки. Направихточно това, което вие правите в момента – и искам да ви кажа, доктор Лаш, чего оценявам. Не прочетох нито един неин картон. Впуснах се напълно на сляпо.Исках да бъда абсолютно девствен. За мен Бела никога не беше диагноза, нитопък определях състоянието й като разстройство, било то гранично, хранително,компулсивно или антисоциално. Така подхождам към всичките си пациенти. Исе надявам и за вас никога да не се превърна в диагноза.

Моля? Дали смятам, че има смисъл да се поставят диагнози? Ами ясно ми е,че вие, младежите, които сега завършвате, а и цялата психофармакологичнаиндустрия се издържате от диагнози. Психиатричните списания са задръстениот безсмислени дискусии върху нюансите им. Загуба на време, мен ако питате.

Знам, че диагнозите са важни за някои психози, но ролята им е твърденезначителна – всъщност дори негативна – във всекидневната психотерапия.Някога замисляли ли сте се върху факта, че е по-лесно да поставиш диагноза,когато срещнеш пациента за първи път, отколкото като го опознаеш по-добре?

Питайте някой опитен терапевт, насаме обаче – ще ви каже същото! С другидуми, увереността е обратнопропорционална на познанието. Звучи направонаучно, нали?

Това, което ви казвам, доктор Лаш, е, че не просто не съм поставил диагнозана Бела; не съм и мислил да й поставям. И все още не мисля. Независимо оттова, което се случи, въпреки това, което ми причини, все още съм на същотомнение. И смятам, че на нея й беше ясно. Ние просто бяхме двама души, коитообщуваха помежду си. А аз харесвах Бела. Винаги съм я харесвал. При товамного! На нея и това също й беше ясно. Може би то е основното.

И така, Бела беше пациент, неподатлив на вербална терапия – по който и да естандарт. Тя беше импулсивна, прекалено дейна, не изпитваше любопитствокъм себе си, не умееше да се самонаблюдава, а и беше неспособна на свободниасоциации. Винаги се проваляше на традиционните терапевтични задачи –самоанализ, себеопознаване, – а после се чувстваше още по-зле.

Ето защо терапията й винаги се беше проваляла. И ето защо знаех, че трябва дапривлека вниманието й по друг начин. Че трябва да създам нова терапия заБела.

Каква? Ами нека ви дам един пример от първите месеци на терапията, можеби от третия или четвъртия. Бях се фокусирал върху саморазрушителното йсексуално поведение и я разпитвах какво всъщност иска от мъжете,включително от първия мъж в живота й – нейният баща. Но не стигах доникъде.

Тя беше истински непреклонна, що се отнасяше до разговори за миналото й –каза, че е водила твърде много такива с останалите психиатри. А и ималаусещането, че ровенето в пепелта от миналото било само извинение, с коетоизбягваме да поемаме лична отговорност за действията си. Беше прочелакнигата ми по психотерапия и ме цитира, позовавайки се точно на товаизречение. Ненавиждам такива ситуации. Започнат ли пациентите да ти сепротивопоставят с цитати от собствените ти книги, значи са те хванали затопките.

На една сесия я помолих да ми разкаже някой от ранните си блянове илисексуални фантазии и накрая, за да ми угоди, тя описа една повтаряща сефантазия от времето, когато била осем-деветгодишна. Навън се вихрела буря.Цялата премръзнала и подгизнала, тя влязла в една стая, където я очаквал единпо-възрастен мъж. Той я прегърнал, свалил мокрите й дрехи, изсушил я сголяма топла хавлия и й дал чаша горещ шоколад. Тогава й предложих данаправим ролева игра – казах й да излезе от кабинета и да влезе отново,представяйки си, че е мокра и измръзнала. Пропуснах частта със събличането,разбира се, взех една прилично голяма хавлиена кърпа от умивалника и яподсуших енергично – оставайки асексуален, както винаги съм бил по време насесия. „Изсуших“ гърба и косата й, след което я загърнах с хавлията, сложих яда седне и й направих чаша топъл шоколад на прах.

Не ме питайте в онзи момент защо или как съм се решил на такова нещо.

Когато практикувате дълго, колкото мен, се научавате да се доверявате наинтуицията си. Така че тази интервенция промени всичко. Бела остана за единмиг безмълвна, после от очите й бликнаха сълзи и тя ревна като бебе. Беланикога, ама никога преди не беше плакала на терапия. Сега съпротивата йпросто се беше стопила.

Какво имам предвид под „стопила“? Имам предвид, че тя ми се довери, чеповярва, че сме от един и същ отбор. Техническият термин, доктор Лаш, е„терапевтичен съюз“. След този случай тя стана истински пациент. Важнитенеща просто изригваха от нея. Тя започна да живее за момента на следващатасесия. Терапията се превърна в центъра на живота й. Повтаряше минепрекъснато колко съм важен за нея. И това само след някакви си три месеца.

Дали бях твърде важен ли? Не, доктор Лаш, терапевтът не може да бъдетвърде важен в ранните месеци на терапията. Дори Фройд се е опитвал дазамени една психоневроза с преносна невроза – това е мощен начин даустановиш контрол над деструктивните симптоми.

Изглеждате объркан от думите ми. Това, което се случва, е, че пациентътбива обсебен от терапевта – мисли си усилено за всяка сесия, води дългивъображаеми разговори с него между срещите. Накрая симптомите се поемат оттерапията. С други думи, вместо да бъдат провокирани от вътрешни невротичнифактори, те започват да се променят според нуждите на терапевтичната връзка.

Не, благодаря, не искам повече кафе, Ърнест. Но вие си сипете. Имате линещо против да ви наричам Ърнест? Добре. Та да продължа. Възползвах се оттози развой на нещата. Направих всичко по силите си, за да стана още по-важенза Бела. Отговарях на всеки зададен от нея личен въпрос за живота ми,насърчавах положителните й качества. Казах й колко интелигентна и красиважена е. Ненавиждах това, което правеше със себе си, и й го казвах в очите.Нямаше нищо трудно в това: всичко, което трябваше да направя, беше да говоряистината.

По-рано попитахте каква техника съм използвал. Може би най-правилниятми отговор е просто: говорех истината. Постепенно започнах да играя по-голяма роля във фантазмения й живот. Тя се отдаваше на дълги мечтания за насдвамата – как сме заедно, как се държим за ръка, как аз си играя с нея на бебе,как я храня. Веднъж донесе в кабинета ми кутийка с желе и лъжица и ме помолида я нахраня – което и направих, за нейно огромно удоволствие.

Звучи невинно, нали? Но дори в началото знаех, че там някъде се спотайваедна сянка. Знаех го тогава, знаех го, като говореше колко се възбуждала, катосъм я хранел. Знаех го, когато разказваше как ходи да кара кану дълги часове,два или три пъти в седмицата, за да може просто да бъде сама, да се носи поводата и да се наслаждава на бляновете си за мен. Знаех, че подходът ми ерискован, но рискът беше премерен. Щях да позволя на позитивния пренос дасе изгради, за да мога да го използвам като оръжие срещу деструктивността й.

И след няколко месеца бях станал толкова важен за нея, че можех да започнада притискам патологията й. Първо се концентрирах върху темата живот-смърт:спин, сцените в бара, магистралните жертвоготовни свирки. Направи си спинтест. Слава богу, оказа се негативен. Спомням си двуседмичното чакане нарезултатите. Нека ви призная – изпотих се точно толкова, колкото и тя.

Някога работили ли сте с пациенти, които чакат резултати от спин тест? Не?Тогава, Ърнест, ще ви кажа, че този период на чакане е златна възможност.

Можете да я използвате, за да свършите истинска работа. За няколко днипациентите се изправят лице в лице със собствената си смърт, вероятно за първипът. Това е време, когато можете да им помогнете да изследват и преподредятприоритетите си, да базират живота и поведението си върху неща, коитонаистина имат значение. Екзистенциална шокова терапия, така я наричампонякога. Но това не важеше за Бела. Очакването не я развълнува. Тя простоимаше твърде високо ниво на отхвърляне на реалността13. Като толкова многодруги деструктивни пациенти, Бела се чувстваше неуязвима от всяка другаръка, освен от своята собствена.

Обяснявах й за спина и за херпеса, от който по някаква фантастичнаслучайност също беше пощадена. Учех я на правила за безопасен секс.Инструктирах я да си избира мъже от по-безопасни места, ако трябваше да гонаправи на всяка цена: тенис клубове, срещи на асоциацията на родителите иучителите, публично четене в книжарници. Бела имаше талант – как само гиработеше! Можеше да си уреди тайна любовна среща с някой напълно непознаткрасавец за пет-шест минути, понякога дори с нищо неподозиращата му съпругасамо на три метра от него. Трябва да си призная, че й завиждах. Повечето женине оценяват огромния си късмет в това отношение. Представяте ли си мъже –особено подобна развалина като мен – да правят това, когато пожелаят?

Има нещо изненадващо по отношение на Бела, предвид това, което ви казахдотук. Става въпрос за нейната абсолютна честност. В първите ни няколкосесии, когато взехме решение да работим заедно, аз й казах какво е основнотоми условие за провеждане на терапията: пълна откровеност. Тя трябваше дапоеме задължението да споделя всяко важно събитие в живота си: употреба нанаркотици, импулсивно сексуално поведение, самонараняване, хранителнопрочистване, фантазми – всичко. В противен случай й казах, че си губимвремето. А ако тя беше честна с мен за всичко, можеше напълно да разчита, чеще стигна с нея до края. Тя обеща и ние тържествено си стиснахме ръцете, за даскрепим договорката си.

И доколкото знам, тя си спази обещанието. Това всъщност беше част оттактиката ми, защото ако през седмицата се беше издънила значително –например, ако си порежеше китката или отидеше на бар, – аз анализирах случаядо втръсване. Настоявах за задълбочено и разточително разследване на това,което го бе предшествало. „Моля ви, Бела – казвах аз, – трябва да разберавсичко случило се преди събитието, всичко, което би могло да ни помогне да горазберем: по-ранните събития от деня, мислите ви, чувствата ви, фантазиитеви.“ Това притискаше Бела до стената – тя си беше наумила други неща, закоито да говори, и мразеше да хаби значителна част от терапевтичното си времеза разнищване на тези теми. Това само по себе си й помагаше да контролираимпулсивността си.

Себеопознаване? Не и като основен играч в терапията на Бела. О, тя в крайнасметка разбра, че обикновено импулсивното й поведение беше предшествано отсъстояние на мъртвешка безчувственост или празнота и че рискуването,порезните рани, сексът, гуляите, всички те бяха опит да си създаде усещане запълнота или да се върне отново към живота.

Но това, което Бела не проумя, беше, че тези опити бяха напразни. Всекиедин от тях водеше до обратния ефект, понеже свършваше с дълбок срам, апосле и с дори по-неистови, а и с по-деструктивни опити да се почувства жива.

Бела винаги проявяваше странна невъзприемчивост към идеята, че поведениетой има последствия.

Така че себеопознаването не беше от полза. Трябваше да направя нещо друго– затова опитах всички препоръчвани от книгите средства, а после и разнидруги, за да й помогна да контролира импулсивността си. Съставихме заедносписък на деструктивните й импулсивни постъпки и тя се съгласи да неизвършва нито една от тях, преди да ми се обади по телефона и да ми даде шансда я разубедя. Но тя рядко звънеше – не искала да ме притеснява в свободнотоми време. Дълбоко в себе си беше убедена, че ангажиментът ми към нея е тънъккато коричка лед, че скоро ще се уморя от нея и ще я зарежа. Не можах да яразубедя. Тя поиска да й дам нещо конкретно, което да й напомня за мен икоето да носи със себе си. Щяло да й помогне да се контролира повече. Избериси нещо от офиса, й казах. Тя извади носната ми кърпичка от якето. Дадох й я,но първо написах на нея някои от важните механизми, които я задвижваха:Чувствам се мъртва, затова се наранявам, за да усетя, че съм жива.Чувствам се умъртвена и трябва да предприема опасни рискове, за да сепочувствам жива.Чувствам се празна и се опитвам да се запълня с наркотици, храна исперма.

Но това са краткотрайни мерки. Накрая изпитвам срам – и дориставам още по-мъртва и празна.Инструктирах Бела да обмисля написаното върху носната кърпичка всекипът, когато се почувства импулсивна.

Изглеждате озадачен, Ърнест. Не одобрявате ли? Защо? Твърде бутафорноли ви се струва? Не толкова. Изглежда бутафорно, съгласен съм, но за отчаянисъстояния – отчаяни средства. За пациенти, които, изглежда, никога не саразвили окончателно чувството си за постоянство на обекта, аз открих, ченякоя вещ или конкретен напомнящ предмет е от голяма полза. Един отучителите ми, Луис Хил, който беше гений в лечението на тежко болнишизофреници, издишваше в малко шишенце и го даваше на пациентите си да гоносят на верижка около врата си, когато излизаше в отпуск.

Смятате и това за бутафорно ли, Ърнест? Нека го заменя с друга дума, справилната: изобретателно.Спомняте ли си какво казах по-рано за създаванетона нова терапия за всеки пациент? Точно това имах предвид. Освен това вие несте ми задали най-важния въпрос.

Дали е свършило работа? Точно така, именно. Това е правилниятвъпрос. Единственият въпрос. Забравете правилата. Да, свърши работа!

Свърши работа за пациентите на доктор Хил, както и за Бела, която носешеносната ми кърпичка навсякъде и успя да наложи повече контрол надимпулсивността си. Нейните „издънки“ станаха по-редки и скоро можехме дазапочнем да насочваме вниманието си и към други неща в терапевтичнитечасове.

Моля? Дали това не е просто едно преносно лечение? Явно нещо наистинастига до вас, Ърнест. Това е добре – добре е да се съмнявате. Вие имате усет заважните неща. Нека ви кажа, вие се намирате на грешното място в живота си –не сте за неврохимик. Е, Фройд е отхвърлял „преносното лечение“, но това ебило преди почти сто години. Има зрънце истина в мнението му, но като цяло егрешно.

Повярвайте ми: ако успеете да се намесите в саморазрушителнияповеденчески цикъл – без значение как го правите, – вие сте постигнали нещозначимо. Първата стъпка трябва да бъде да се прекъсне порочният кръг насамоненавист, саморазрушение, а после и на допълнителна самоненавист зарадисрама от собственото поведение. Въпреки че Бела никога не го изрази,представете си срама и отвращението, което трябва да е изпитвала къмдеградиралото си поведение. Задачата на терапевта е да обърне този процес.

Карън Хорни веднъж каза… запознат ли сте с работата на Хорни, Ърнест?Жалко, но такава, изглежда, е съдбата на водещите теоретици в нашатасфера – идеите им оцеляват само в рамките на едно поколение. Хорни бешеедна от любимите ми. Прочел съм всичките й трудове по време наспециализацията си. Най-добрата й книга, „Невроза и човешко израстване“, е наповече от петдесет години, но е по-добра от всичко, което сте прочели вобластта на терапията – при това без нито една дума на професионален жаргон.

Ще ви изпратя моя екземпляр. Някъде, може би в тази книга, тя привеждаследния прост, но много силен аргумент: „Ако искате да се гордеете със себе си,правете неща, които ще ви накарат да се почувствате горди“.

Май изгубих нишката. Помогнете ми да започна отначало, Ърнест. Връзкатами с Бела? Разбира се, нали за това всъщност сме тук. Имаше много интересноразвитие на този фронт. Но знам, че от най-голямо значение за вашата комисияе физическият контакт. По този въпрос Бела се заяде почти в самото начало.

Вижте, по принцип ми е навик да докосвам физически на всяка сесия всичкитеси пациенти, мъже и жени – основно чрез ръкостискане при тръгване или можеби потупване по рамото. Е, Бела много не си падаше по това – тя отказа да серъкува с мен и започна да прави някакви подигравателни изказвания от рода на„Това ръкостискане одобрено ли е от АПА?“ или „Не можете ли да се опитатеда бъдете още по-формален?“.

Понякога тя приключваше сесията с прегръдка – винаги приятелска, никогасексуална. На следващата сесия ме мъмреше за поведението ми, за формалнотоми отношение, за това как се вдървявам, като ме прегърне. „Вдървяването“касаеше тялото ми, не оная ми работа, Ърнест – видях изражението ви. От васне става добър играч на покер. А сме още далеч от похотливата част. Ще ви дамзнак, като стигнем до там.

Тя ме упрекваше за това, че се нагаждам към възрастта на пациента. Акобила стара и сбръчкана, казваше тя, нямало да се поколебая да я прегърна.Вероятно беше права в това отношение. Физическият контакт беше невероятноважен за Бела: тя настояваше да се докосваме и никога не спря да го изисква.Напираше ли, напираше. Без прекъсване. Можех да я разбера: беше расла безчовешки допир. Майка й умряла, когато Бела била невръстно дете, и билаотгледана от сдържани швейцарски гувернантки. А баща й! Представете си даотраснеш с баща, който има фобия към микроби, никога не те докосва и винагиноси ръкавици – и навън, и вкъщи. Карал слугите да мият и гладят всичките мубанкноти.

Постепенно, след около година, се отпуснах достатъчно или поднепреклонния натиск на Бела намалих съпротивата си достатъчно, за да започнаредовно да приключвам сесиите с доброжелателна прегръдка. Какво значидоброжелателна ли? Значи „чичовска“. Но каквото и да давах, тя винаги искашеповече, винаги се опитваше да ме целуне по бузата, когато ме прегръщаше. Азвсе настоявах да зачита границите, а тя все напираше да ги прекрачи. Не мога дави кажа колко лекции й изнесох по този въпрос, колко много книги и статии натази тема й дадох да чете.

Само че тя беше като дете в женско тяло – при това удивително тяло, – ажаждата й за контакт беше безмилостна. Не можело ли да си премести стола по-наблизо? Не можело ли да й подържа ръката за няколко минути? Не можело лида седнем един до друг на дивана? Не можело ли само да я прегърна и дапоседим в тишината или пък да се поразходим, вместо да говорим?

А колко убедителна беше! Казваше ми: „Сиймор, твърде много говориш засъздаването на нова терапия за всеки пациент, но това, което не споменаваш встатиите си, е „стига да я има в учебника“, или „стига да не е в конфликт сбуржоазния комфорт на застаряващия терапевт“. Кореше ме за това, че се криязад правилника на АПА за терапевтичните граници. Знаеше, че съм участвал внаписването на този правилник по времето, когато бях президент на АПА, и мевинеше, че съм бил впримчен от собствените си правила. Критикуваше ме, че нечета собствените си статии. „Подчертавате, че трябва да се уважавауникалността на всеки пациент, а после твърдите, че един-единствен сбор отправила пасва на всеки пациент във всяка ситуация. Значи, в такъв случаймежду нас няма разлика – казваше тя, – все едно всички пациенти сме еднакви итрябва да бъдем лекувани по един и същи начин.“ А нейният рефрен винагибеше: „Кое е по-важно: да следвате правилата? Да седите в комфортната зона накреслото си? Или да направите най-доброто за пациента си?“.

В други случаи се надсмиваше на моята „дефанзивна терапия“: „Толкова вие страх да не ви дадат под съд. Всички вие, хуманитарните терапевти, треперитепред адвокатите, докато в същото време убеждавате вашите душевноболнипациенти да се възползват от свободата си. Наистина ли смятате, че ще виосъдя? Не ме ли познавате вече, Сиймор? Вие ми спасявате живота. И аз ви

обичам!“.

И знаете ли, Ърнест, тя беше права. Беше ме хванала натясно. Наистина сестрахувах. Защитавах правилата дори когато знаех, че в дадената ситуация саантитерапевтични. Бях поставил своята плахост, страховете си за дребната микариера над нейните интереси. Наистина, когато погледнеш на нещата безпредубеждение, нямаше нищо лошо в това да й позволя да седне до мен и да мехване за ръката. Нещо повече, всеки път когато го правех, това стимулирашетерапията ни, без изключение. Съпротивата на Бела намаляваше, тя ми седоверяваше повече, получаваше по-добър достъп до вътрешния си живот.

Какво? Дали изобщо има място за твърди ограничения в терапиите? Разбирасе, че има. Чуйте ме, Ърнест. Проблемът ми беше, че Бела налиташе на всичкиограничения като бик на червен плащ. Всеки път – всеки път – когато слагахграници, тя упорито се мъчеше да ги премахне. Започна да носи оскъдни дрехиили прозрачни блузи без сутиен. Когато й направех забележка, тя ми сеподиграваше за викторианското ми отношение към тялото. Искал съм даразбера всеки интимен контур на ума й, казваше тя, докато кожата й билазабранена територия. Няколко пъти се оплака от бучка в гърдата и ме помоли дая прегледам – разбира се, аз не го направих. Беше обсебена от желанието даправи секс с мен и с часове ме молеше да спя с нея поне веднъж. Един отаргументите й беше, че еднократният секс с мен щял да унищожи обсесията й.

Щяла да разбере, че в това няма нищо специално или вълшебно, и тогава щялада бъде свободна да мисли за други неща в живота си.Как съм се чувствал по време на сексуалната й кампания? Добър въпрос,Ърнест, но това дали има връзка с разследването ви?

Не сте сигурен? Това, което трябва да има връзка, е какво съм направил – затова ме съдят, – а не какво съм чувствал или мислил. На никого не му дреме затези неща по време на линча! Но ако изключите диктофона за няколко минути,ще ви кажа. Приемете го като инструкция. Чели сте „Писма до един млад поет“на Рилке, нали? В такъв случай приемете думите ми като моето писмо до единмлад терапевт.

Добре. Молива също, Ърнест. Оставете го и просто слушайте за малко.Искате да знаете как съм се чувствал. Една красива жена, обсебена от мен,която ежедневно мастурбира, докато си мисли за мен, която ме умолява далегна с нея, разказва ми за фантазиите си с мен, за това как натрива съсспермата ми лицето си или я слага върху шоколадови бисквити – какси мислите, че съм се чувствал? Погледнете ме! Два бастуна и все по-зле щестава, грозен – лицето ми е погълнато от собствените ми бръчки, кожата ми епровиснала, тялото ми се разпада.

Признавам си. Аз съм просто човек. Започна да ми действа. Мислех си занея, когато се обличах в дните, в които имахме сесия. Каква риза да облека? Тямразеше широките райета – изглеждал съм прекалено самодоволен, така миказа. И кой афтършейв да ползвам? Тя харесваше „Роял Лайм“ повече от„Менен“ и аз всеки път се колебаех кой от двата да си сложа. Обикновено сезаливах с „Роял Лайм“. Един ден, в тенис клуба, който посещаваше, срещналамой колега – смотаняк, истински нарцис, който винаги се конкурираше с мен –и в момента, в който чула, че сме свързани по някакъв начин, го заразпитвала замен. Връзката му с мен й подействала възбуждащо и тя моментално го завела вдома си. Представете си, този мухльо беше изчукан от тази невероятнакрасавица и дори не разбра, че е заради мен. А на всичкото отгоре не можех даму го кажа. Това ме побъркваше.

Но да имаш силни чувства към пациент е едно. Да действаш съгласно тях, есъвсем друго. Борех се срещу това – правих си дълги самоанализи, консултирахсе постоянно с няколко приятели и се опитах да се справя с проблема по времена сесиите. Всеки път й повтарях, че за нищо на света няма да правя секс с нея,че ако го направя, никога вече няма да имам добро мнение за себе си. Казах й,че тя има нужда много повече от добър и грижовен терапевт, отколкото отзастаряващ и сакат любовник. Но й признах, че ме привлича. Казах й, че неискам да седи толкова близо до мен, защото физическият контакт ме възбужда исе отразява отрицателно на работата ми като терапевт. Заех авторитарнапозиция: подчертах, че дългосрочната ми визия е по-добра от нейната, че знамнеща за терапията й, които тя още не може да прозре.

Да, да, можете отново да включите диктофона. Мисля, че отговорих навъпроса ви за чувствата. И така, ние продължихме по този начин около година,борейки се срещу повтарящите се симптоми. Тя имаше много рецидиви, но катоцяло се справяхме добре. Знаех, че само по себе си това не е лечение. Аз само я„удържах“, като й осигурявах поддържаща среда, която да я опази от сесия досесия. Но чувах тиктакането на часовника – тя ставаше неспокойна и уморена.

И ето че един ден тя се появи с напълно съсипан вид. Някаква нова, многочиста дрога се продавала по улиците и тя си призна, че е била на крачка да синабави хероин. „Не мога да продължавам да водя живот на пълно въздържание– каза тя. – Мъча се като грешен дявол да накарам нещата да потръгнат, но сезадъхвам. Познавам се, знам се, знам как функционирам. Ти ме поддържашжива и аз искам да работя с теб. Мисля, че мога да го направя. Но имам нуждаот някакъв стимул! Да, да, Сиймор, знам какво се готвиш да ми кажеш, знам тирепликите наизуст. Ще ми кажеш, че вече имам стимул, че стимулът ми е единпо-добър живот, да се чувствам по-добре в кожата си, да не се опитвам да сесамоубия, да се самоуважавам. Но това не ми е достатъчно. Прекалено ми едалечно. Твърде нематериално. А аз имам нужда да го докосна. Имам нужда даго докосна!“

Започнах да говоря нещо успокоително, но тя ме прекъсна. Нарасналото йотчаяние се превъплъти в отчаяно предложение. „Сиймор, помогни ми. По мояначин. Умолявам те. Ако остана чиста за година – истински чиста, знаеш каквоимам предвид: без дрога, без прочистване, без изстъпления по баровете ипорезни рани, без нищо, – тогава ме възнагради! Дай ми някакъв стимул!

Обещай да ме заведеш на Хаваите за седмица. И то да отидем там като мъж ижена, не като психиатър и ку-ку. Не се усмихвай, Сиймор, говоря сериозно,безкрайно сериозно. Имам нужда от това. Сиймор, веднъжпостави моите потребности пред правилата. Съдействай ми.“

Да я заведа на Хаваите за седмица! Усмихвате се, Ърнест; аз също сеусмихвах. Абсурд! Направих това, което и вие щяхте да направите – обърнах гона майтап. Опитах се да го отхвърля така, както бях отхвърлил всичките йпредишни прелъстителни предложения. Но този път като че ли нямаше да сепредаде. Имаше нещо по-неудържимо, по-застрашително в държането й. И по-настойчиво. Нямаше да се откаже. Не можех да я разубедя. Когато й казах, че затова и дума не може да става, Бела започна да се пазари: вдигна срока за доброповедение на година и половина, смени  аваите със Сан Франсиско и съкратиседмицата първо до пет, а после до четири дни.

Между сесиите се улавях, че пряко волята си мисля за предложението наБела. Не можех да се въздържа. Играех си с идеята. Година и половина –осемнайсет месеца – добро поведение?  Невъзможно. Абсурд. Тя никоганямаше да се справи. Защо си губехме времето дори да го обсъждаме?

Но представи си – просто като мисловен експеримент, казвах си, – допусни,че тя наистина успее да промени поведението си за осемнайсет месеца.Огледайте идеята, Ърнест. Помислете си по този въпрос. Допуснете го завъзможно. Няма ли да се съгласите, че ако тази жена с импулсивния си начин наотреагиране успееше да изгради контрол над действията си, да се държи по-егосинтонично, то след осемнайсет месеца без дрога, без порязвания, безвсичките форми на саморазрушение, тя вече няма да е същият човек?

Какво? „Игрички на пациенти с гранично личностно разстройство?“ Това ликазахте? Ърнест, никога няма да станете истински терапевт, ако мислите по тозиначин. Точно това имах предвид по-рано, когато говорех за опасностите припоставянето на диагнози. Има гранични и гранични разстройства. Етикетитеоскверняват хората. Не можете да лекувате етикет; трябва да лекувате човеказад етикета. Така че отново, Ърнест, ви питам: съгласен ли сте, че този човек, нетози етикет, че тази Бела, жената от плът и кръв, би се променила радикално ивътрешно, ако се държи по фундаментално различен начин в продължение наосемнайсет месеца?

Не можете да се ангажирате? …

„Лъжи на дивана“ тук

 

Ърнест обичаше професията си на психотерапевт. Всеки ден пациентите му гоприемаха в най-съкровените кътчета на живота си. Всеки ден той ги утешаваше,обгрижваше ги, облекчаваше страданието им. В замяна беше почитан и високоценен. Също и добре платен, макар често да си мислеше, че ако не се нуждаешеот пари, щеше да практикува психотерапия безплатно.

Късметлия е онзи, който обича работата си. В това отношение Ърнест сечувстваше късметлия, и още как. Даже нещо повече – чувстваше себлагословен. Беше от хората, открили призванието си – човек, който можеше дакаже: намирам се точно където ми е мястото – където са моите дарби, интересии страсти.

Ърнест не беше религиозен. Но когато сутрин отвореше бележника си ипрочетеше в графика си имената на осмината или деветимата пациенти, с коитощеше да прекара деня, усещаше да го завладява чувство, което можеше даопише единствено като религиозно. В такива моменти изпитваше най-дълбоканужда да благодари – на човека или на нещото, довели го до призванието му.

Имаше сутрини, в които поглеждаше нагоре през оберлихта навикторианската си къща на улица „Сакраменто“ и през сутрешната мъгла сипредставяше как неговите предшественици психотерапевти се реят над него.

„Благодаря ви, благодаря ви“, повтаряше като мантра. Благодареше навсички тях – на всички целители, помагали на изпадналите в отчаяние. Първо,на родоначалниците, чиито небесни контури едва се забелязваха: Исус, Буда,Сократ. Под тях малко по-отчетливо се открояваха великите прародители:Ницше, Киркегор, Фройд, Юнг… А още по-наблизо – старейшините терапевтиАдлер, Хорни, Съливан, Фром и симпатичното усмихнато лице на ШандорФеренци.

Преди няколко години те откликнаха на неговия страдалчески апел, когатослед специализацията си тръгна по стъпките на всички амбициозни младиневропсихиатри. Насочи се към изследванията в областта на неврохимията –лицето на бъдещето, златно поле за индивидуална изява. Предците знаеха, че себе изгубил по пътя си. Мястото му не беше в научната лаборатория. Нито пък внякоя предписваща медикаменти психофармакологична практика.Те му изпратиха посланик – един смешен овластен пратеник – да го пренеседо брега на съдбата му. До ден днешен Ърнест не знаеше как се реши да станетерапевт. Но помнеше кога. Спомняше си деня с изумителна яснота. Спомняшеси и пратеника: Сиймор Тротер – един мъж, когото срещна само веднъж, нокойто промени живота му завинаги.Преди шест години деканът на факултета назначи Ърнест на временнаслужба в Станфордската болнична медико-етична комисия и първият мудисциплинарен процес беше случаят на д-р Тротер. Сиймор Тротер бешеседемдесет и една годишен патриарх на психиатричната общност и бившпрезидент на Американската психиатрична асоциация. Обвиняваха го всексуално посегателство върху трийсет и две годишна пациентка.

По това време, четири години след специализацията си, Ърнест бешеасистент по психиатрия. Като изследовател неврохимик на пълен работен дентой изобщо не познаваше света на  психотерапията. Дотолкова не го познаваше,че дори не се досети за истинската причина за назначението му – никой друг неискаше да си има работа с въпросния случай, всеки по-възрастен психиатър вСеверна Калифорния благоговееше пред Сиймор Тротер и се страхуваше отнего.

Ърнест избра за изслушването една аскетична болнична административнастая и докато чакаше д-р Тротер, се опита да си придаде авторитетен вид, каточесто-често поглеждаше часовника си и държеше неотворена папката с жалбатана бюрото пред себе си. За да остане безпристрастен, Ърнест беше решил даразпита обвиняемия, без да се информира за случая предварително, и така даизслуша историята му без предубеждение. Щеше да прочете жалбата по-късно ида насрочи, при нужда, повторна среща.

След малко чу някакво потропване по коридора. Да не би д-р Тротер да бешесляп? Никой не го беше предупредил за подобно нещо. Звукът от потропването,придружен от нещо влачещо се, се приближаваше все повече. Ърнест стана иизлезе в коридора.

Не, не беше сляп. Беше куц. Д-р Тротер се клатушкаше по коридора,балансирайки нестабилно между два бастуна. Ходеше приведен и крепешебастуните встрани от тялото си, почти на ръка разстояние. Здравите му силнискули и брадичката все още държаха фронта, но цялата по-мека област налицето му беше превзета от бръчки и старчески петна. Силно надиплена кожависеше от врата му, а от ушите се показваха вълма бели косми. Възрастта всеоще не беше надвила този мъж – оцеляло бе нещо младежко, дори момчешко.Какво беше то ли? Може би косата, прошарена и гъста, подстригана съвсемкъсо, или пък дрехите: синьо дънково сако върху бяло поло.

Представиха се един на друг на прага на вратата. Пристъпвайки в стаята, д-рТротер направи няколко крачки, олюля се, рязко вдигна бастуните си, извъртясе енергично и сякаш по чиста случайност успя да се настани с пирует напредложения му стол.

– Право в десетката! Изненадах ви, а?

Ърнест не се остави да го разконцентрират.

– Разбирате целта на това изслушване, доктор Тротер, и сте наясно защо гозаписвам на касета, нали?

– Чух, че болничната администрация мисли да ме номинира за „Служител намесеца“.

Ърнест го изгледа втренчено с немигащ поглед през огромните си очила, безда отговори.

– Съжалявам, знам, че трябва да си свършите работата, но когато превалитеседемдесетте, ще се усмихвате на сполучливи остроумия като това. Да,седемдесет и една миналата седмица. А вие сте на колко, доктор…? Забравих виимето. Всяка минута – каза той и се потупа по темето – дузина кортикалниневрони изжужават за последно като умиращи мухи. Иронията е, че съмпубликувал четири статии върху Алцхаймер – естествено, забравих къде, но вдобри списания. Това знаехте ли го?

Ърнест поклати глава.

– Значи, вие изобщо не сте знаели, а пък аз съм забравил. Товаприблизително ни изравнява. Знаете ли кои са двата положителни аспекта наАлцхаймер? Старите приятели се превръщат в твои нови приятели и можеш даскриеш собствените си великденски яйца.

Въпреки раздразнението си Ърнест не можа да се сдържи да не се усмихне.

– Вашето име, възраст и към коя школа принадлежите?

– Казвам се Ърнест Лаш, а останалото може би не е уместно да разискваметочно сега, доктор Тротер. Днес имаме доста работа за вършене.

– Синът ми е на четирийсет. Вие не може да сте на повече. Знам, че стеспециализант в Станфордския медицински институт. Чух ви да говоритеминалата година на лекарския консилиум. Добре се справихте. Много яснапрезентация. Всичко вече е психофармакология, нали така? Що запсихотерапевтично обучение получавате сега, момчета? Изобщо има ли такова?

Ърнест си махна часовника и го остави на бюрото.

– В друг момент бих се радвал да ви изпратя копие от учебната програма наспециализацията в Станфорд, но засега ви моля да пристъпим към належащияпроблем, доктор Тротер. Може би ще е най-добре да ми разкажете за госпожицаФелини със свои думи.

– Добре, добре, добре. Искате да съм сериозен. Искате да ви разкажаисторията си. Настанете се удобно назад, млади момко, и аз ще ви разкажа еднаприказка. Ще започнем отначало. Това се случи преди около четири години –поне преди четири години… Затрил съм си всичките записки за тази пациентка…каква беше датата според вашия обвинителен акт? Моля? Не сте го прочели? Итова от мързел или се опитвате да избегнете ненаучните предразсъдъци?

– Моля ви, доктор Тротер, продължете.

– Първият принцип при провеждане на изслушване е да се създадеатмосфера на уют и доверие. След като вече постигнахте това така изкусно, азмога значително по-свободно да говоря върху болезнената и неудобна тема.

О, това вече ви впечатли. Трябва да сте внимателен с мен, доктор Лаш, имамчетиресет години стаж в разчитането на лица. Много съм добър. Но ако степриключили с прекъсванията, ще започна. Готов ли сте?

Преди години, да речем преди четири, една жена, Бела, влезе, или трябва дакажа, се пльосна в кабинета ми, или по-скоро се изпльоска в него. Изпльоска се– това е по-добре. Изпльосквам се глагол ли е? Беше в средата на трийсетте сигодини, от заможен род, швейцаро-италиански, депресирана, с блуза с дългиръкави посред лято. Очевидно беше от ония, дето се режат – с покрити отбелези китки. Лятно време видите ли дълги ръкави наедно с труден пациент,винаги имайте предвид, доктор Лаш, рязане на китки или инжектиране на дрога.

Беше хубава, с прекрасна кожа, великолепни очи и елегантно облечена.Истинска класа, но явно на път да деградира.Имаше дълго саморазрушително минало. Каквото се сетите – напримернаркотици, като беше опитала от всички без изключение. Когато я срещнах запръв път, се беше върнала към алкохола и си набавяше по малко хероин. Нооще не се беше пристрастила истински. Някак си не й идеше отръки – иматакива хора, – но работеше по въпроса. Страдаше също от хранителниразстройства. Най-вече анорексия, но нерядко и булимични прочиствания.

Вече споменах белезите от порезни рани, много на брой и навсякъде по ръцетеи китките й – харесвала й болката и кръвта; това бил единственият момент, вкойто се чувствала жива. Дежурното обяснение на такива пациенти. Беше споловин дузина хоспитализации, но кратки. Изписвала се винаги след ден-два.

Персоналът си отдъхвал, когато си тръгвала. Тя беше добра – същинскифеномен – в играта „Кавга“. Помните ли книгата на Ерик Бърн, „Игрите, коитохората играят“? Не? Предполагам, че е отпреди да се родите. Боже, колко старсе чувствам. Добра работа – Бърн не беше глупав. Прочетете я. Тази книга нетрябва да се забравя.

Беше омъжена, без деца. Отказала се да ражда – казваше, че светът е твърдеотвратително място, за да го причиниш на деца. Имаше добър съпруг, с коготобеше в лоши отношения. Той много искал да има деца и между тях имало многопререкания на тази тема. Беше инвестиционен банкер като баща й и постояннопътуваше. Няколко години след брака им либидото му изчезнало или пък сепренасочило към правенето на пари – той изкарвал добри пари, но никога непожънал истински голям успех, като баща й. Бил все зает, зает, зает. Спял скомпютъра си, а, кой знае, може и да го чукал? Но със сигурност не чукал Бела.

Според нея той я отбягвал от години, вероятно ядосан от това, че нямаха деца.Трудно е да се каже какво крепеше брака им. Съпругът й беше отгледан в домна последователи на „Християнска наука“4 и упорито отказваше терапия задвойки или каквато и да било друга форма на психотерапия. Но тя призна, ченикога не е настоявала особено много. Я да видим. Какво друго? Подскажетеми, доктор Лаш.

Предишната й терапия ли? Добре. Важен въпрос. Винаги го задавам впървите трийсет минути. Била е нонстоп на терапия – или опити за терапия –още от юношеска възраст. Преминала е през всички терапевти на Женева и закратко се е прехвърлила в Цюрих на психоанализа. Дошла в Щатите да учи вколеж, в Помона, и посещавала един след друг терапевти, често само за поедна сесия. Задържала се с трима-четирима от тях за по няколко месеца, но такаи не се сближила с никого. Бела се отнасяше – и се отнася – с пренебрежениекъм всички и всичко. Никой не беше достатъчно добър или поне не достатъчнодобър за нея. На всеки терапевт му имаше нещо: прекалено формален, твърдепомпозен, прекалено осъждащ, твърде снизходителен, прекалено комерсиален,твърде неприветлив, прекалено склонен да поставя диагнози, твърде стриктноспазващ правилата. Медикаментозно лечение ли? Психологически тестове?Поведенчески протоколи? Забравете за това – само някой да й предложел нещоподобно, и на мига бивал зачеркнат. Какво друго?Как ме беше избрала ли? Отличен въпрос, доктор Лаш – фокусира ни и нипридвижва напред. Ще вземем да направим психотерапевт от вас. Добих товаусещане, когато ви чух на консилиума. Имате добър, проницателен ум.

Проявихте го, докато представяхте данните си. Но това, което на мен ми хареса,беше как представихте случая си, особено начина, по който позволявате напациентите да ви въздействат. Видях, че притежавате всички верни инстинкти.

Карл Роджърс6казваше: „Не губете време в обучаването на терапевти, ав селектирането им“. Винаги съм намирал голяма доза истина в това.

Да видим, докъде ли бях стигнал? А, да, как станало така, че дошла при мен– гинекологът й, когото тя обожаваше, ми беше бивш пациент. Казал й, че съмсвестен, не се занимавам с глупости и съм склонен да си изцапам ръцете. Тя сепоразровила в библиотеката и харесала  моя статия, писана преди петнайсетгодини, в която разглеждам идеята на Юнг за създаването на нов терапевтиченезик за всеки пациент. Позната ли ви е тази работа? Не? В „Джърнал ъфортосайкаятри“. Ще ви изпратя копие. Аз стигнах дори по-далеч от Юнг.  Предложих да създаваме нова терапия за всеки пациент, да приемем сериозноидеята, че отделният пациент е уникален, и да разработим уникалнапсихотерапия за всеки поотделно.

Кафе? Да, ще пия. Черно. Благодаря. Та ето как е стигнала до мен. И какъв еследващият въпрос, който трябва да зададете, доктор Лаш? Защо? Правилно.Това е той – въпросът, който, зададе ли се на нов пациент, винаги носи голямпотенциал. А ето и отговора: опасно сексуално преминаване към действие.

Дори тя си даваше сметка. Винаги бе вършила подобни неща, но сега работатабеше започнала да става много дебела. Представете си как шофира помагистралата съвсем близо до микробуси или камиони, достатъчно високи, за даможе шофьорът да вижда в колата й, след което си повдига полата и започва дамастурбира – с над сто и двайсет километра в час. Шантава работа. После хващапървия изход от магистралата и ако шофьорът я последва, спира, качва се вкабината му и му прави свирка. Смъртоносна история. И го правела многочесто.

Дотолкова била изтървала контрола, че когато я налягала скука, отивала внякой долнопробен бар в Сан Хосе8и забърсвала кога мексиканец, когачернокож. Възбуждало я да се намира в опасни ситуации, заобиколена отнепознати мъже, потенциални насилници. А опасността не идвала само отмъжете, а и от проститутките, които я ненавиждали, защото им крадялаклиентите. Те редовно я заплашвали, че ще я убият, и тя трябвало непрекъснатода се мести от едно място на друго. А това спин, херпес, безопасен секс,презервативи – сякаш никога не беше чувала за тях.

Та, в общи линии, такава беше Бела, когато започнахме. Добихте липредстава? Имате ли някакви въпроси, или да продължавам? Добре. Ами понякакъв начин на първата ни сесия аз издържах всичките й тестове. Тя се върнавтори път, после и трети и така започнахме лечение по два, а понякога и по трипъти седмично. Отне ми цял час да получа подробен разказ за работата й свсичките предишни терапевти. Тази стратегия винаги дава резултат, докторЛаш, когато се сблъскате с труден пациент. Разберете как са я лекували и послесе опитайте да избегнете грешките им. Зарежете онази глупост за пациента,който не бил готов за терапия!Терапията е тази, която не е готова запациента. Но трябва да сте дързък и достатъчно изобретателен, за да измислятенова терапия за всеки пациент.

Бела Фелини не беше пациентка, която можеше да бъде подложена натрадиционна техника. Останех ли в обичайното си професионално амплоа – даснема анамнеза, да поразмишлявам, да проявя емпатия, да интерпретирам – ихоп! Щеше да отпраши. Повярвайте ми. Sayonara. Auf Wiedersehen. Ето как епостъпвала с всеки терапевт, при когото някога е била, въпреки че много от тяхса с добра репутация. Знаете я онази стара приказка: операцията беше успешна,но пациентът умря.

Техниката, която приложих ли? Опасявам се, че не сте ме разбрали. Моятатехника е да зарежа всички техники! И не се правя просто на интересен,доктор Лаш – това е първото правило за провеждане на добра терапия. Тотрябва да бъде също и ваше правило, ако станете терапевт. Опитвах се да бъдапо-човечен и по-малко техничен. Не правя систематичен терапевтичен план, а ивие също след четиресет години практика няма да правите. Просто се доверявамна интуицията си. Но това не е честно спрямо вас като начинаещ. Предполагам,връщайки се назад, че най-ярката черта на патологията на Бела беше нейнатаимпулсивност. Приисква й се нещо и хоп! – тръгва да го прави. Спомням си какисках да повиша толеранса й към фрустрацията. Това ми беше изходната точка,моята първа, а може би и основна цел в терапията. Да видим как започнахме?

Трудно ми е да си спомня началото без записките си, беше преди толкова многогодини.

Казах ви, че съм ги загубил. Виждам съмнението по лицето ви. Бележките гиняма. Изчезнаха, когато се преместих в нов кабинет преди две години. Няматедруг избор, освен да ми повярвате.

Основното, което си спомням, бе, че в началото нещата се развиваха далечпо-добре, отколкото си представях. Не знам точно защо, но Бела веднага мехареса. Едва ли беше заради добрия ми външен вид. Току-що се бях оперирал откатаракта и окото ми изглеждаше ужасяващо. А атаксията ми не допринасяшеза моя сексапил… става дума за наследствена церебрална атаксия, ако виинтересува. Абсолютно прогресивна… след година-две ме чака проходилка, аслед три-четири – инвалидна количка. C’est la vie.

Мисля, че Бела ме хареса, защото се отнесох към нея човешки. Направихточно това, което вие правите в момента – и искам да ви кажа, доктор Лаш, чего оценявам. Не прочетох нито един неин картон. Впуснах се напълно на сляпо.Исках да бъда абсолютно девствен. За мен Бела никога не беше диагноза, нитопък определях състоянието й като разстройство, било то гранично, хранително,компулсивно или антисоциално. Така подхождам към всичките си пациенти. Исе надявам и за вас никога да не се превърна в диагноза.

Моля? Дали смятам, че има смисъл да се поставят диагнози? Ами ясно ми е,че вие, младежите, които сега завършвате, а и цялата психофармакологичнаиндустрия се издържате от диагнози. Психиатричните списания са задръстениот безсмислени дискусии върху нюансите им. Загуба на време, мен ако питате.

Знам, че диагнозите са важни за някои психози, но ролята им е твърденезначителна – всъщност дори негативна – във всекидневната психотерапия.Някога замисляли ли сте се върху факта, че е по-лесно да поставиш диагноза,когато срещнеш пациента за първи път, отколкото като го опознаеш по-добре?

Питайте някой опитен терапевт, насаме обаче – ще ви каже същото! С другидуми, увереността е обратнопропорционална на познанието. Звучи направонаучно, нали?

Това, което ви казвам, доктор Лаш, е, че не просто не съм поставил диагнозана Бела; не съм и мислил да й поставям. И все още не мисля. Независимо оттова, което се случи, въпреки това, което ми причини, все още съм на същотомнение. И смятам, че на нея й беше ясно. Ние просто бяхме двама души, коитообщуваха помежду си. А аз харесвах Бела. Винаги съм я харесвал. При товамного! На нея и това също й беше ясно. Може би то е основното.

И така, Бела беше пациент, неподатлив на вербална терапия – по който и да естандарт. Тя беше импулсивна, прекалено дейна, не изпитваше любопитствокъм себе си, не умееше да се самонаблюдава, а и беше неспособна на свободниасоциации. Винаги се проваляше на традиционните терапевтични задачи –самоанализ, себеопознаване, – а после се чувстваше още по-зле.

Ето защо терапията й винаги се беше проваляла. И ето защо знаех, че трябва дапривлека вниманието й по друг начин. Че трябва да създам нова терапия заБела.

Каква? Ами нека ви дам един пример от първите месеци на терапията, можеби от третия или четвъртия. Бях се фокусирал върху саморазрушителното йсексуално поведение и я разпитвах какво всъщност иска от мъжете,включително от първия мъж в живота й – нейният баща. Но не стигах доникъде.

Тя беше истински непреклонна, що се отнасяше до разговори за миналото й –каза, че е водила твърде много такива с останалите психиатри. А и ималаусещането, че ровенето в пепелта от миналото било само извинение, с коетоизбягваме да поемаме лична отговорност за действията си. Беше прочелакнигата ми по психотерапия и ме цитира, позовавайки се точно на товаизречение. Ненавиждам такива ситуации. Започнат ли пациентите да ти сепротивопоставят с цитати от собствените ти книги, значи са те хванали затопките.

На една сесия я помолих да ми разкаже някой от ранните си блянове илисексуални фантазии и накрая, за да ми угоди, тя описа една повтаряща сефантазия от времето, когато била осем-деветгодишна. Навън се вихрела буря.Цялата премръзнала и подгизнала, тя влязла в една стая, където я очаквал единпо-възрастен мъж. Той я прегърнал, свалил мокрите й дрехи, изсушил я сголяма топла хавлия и й дал чаша горещ шоколад. Тогава й предложих данаправим ролева игра – казах й да излезе от кабинета и да влезе отново,представяйки си, че е мокра и измръзнала. Пропуснах частта със събличането,разбира се, взех една прилично голяма хавлиена кърпа от умивалника и яподсуших енергично – оставайки асексуален, както винаги съм бил по време насесия. „Изсуших“ гърба и косата й, след което я загърнах с хавлията, сложих яда седне и й направих чаша топъл шоколад на прах.

Не ме питайте в онзи момент защо или как съм се решил на такова нещо.

Когато практикувате дълго, колкото мен, се научавате да се доверявате наинтуицията си. Така че тази интервенция промени всичко. Бела остана за единмиг безмълвна, после от очите й бликнаха сълзи и тя ревна като бебе. Беланикога, ама никога преди не беше плакала на терапия. Сега съпротивата йпросто се беше стопила.

Какво имам предвид под „стопила“? Имам предвид, че тя ми се довери, чеповярва, че сме от един и същ отбор. Техническият термин, доктор Лаш, е„терапевтичен съюз“. След този случай тя стана истински пациент. Важнитенеща просто изригваха от нея. Тя започна да живее за момента на следващатасесия. Терапията се превърна в центъра на живота й. Повтаряше минепрекъснато колко съм важен за нея. И това само след някакви си три месеца.

Дали бях твърде важен ли? Не, доктор Лаш, терапевтът не може да бъдетвърде важен в ранните месеци на терапията. Дори Фройд се е опитвал дазамени една психоневроза с преносна невроза – това е мощен начин даустановиш контрол над деструктивните симптоми.

Изглеждате объркан от думите ми. Това, което се случва, е, че пациентътбива обсебен от терапевта – мисли си усилено за всяка сесия, води дългивъображаеми разговори с него между срещите. Накрая симптомите се поемат оттерапията. С други думи, вместо да бъдат провокирани от вътрешни невротичнифактори, те започват да се променят според нуждите на терапевтичната връзка.

Не, благодаря, не искам повече кафе, Ърнест. Но вие си сипете. Имате линещо против да ви наричам Ърнест? Добре. Та да продължа. Възползвах се оттози развой на нещата. Направих всичко по силите си, за да стана още по-важенза Бела. Отговарях на всеки зададен от нея личен въпрос за живота ми,насърчавах положителните й качества. Казах й колко интелигентна и красиважена е. Ненавиждах това, което правеше със себе си, и й го казвах в очите.Нямаше нищо трудно в това: всичко, което трябваше да направя, беше да говоряистината.

По-рано попитахте каква техника съм използвал. Може би най-правилниятми отговор е просто: говорех истината. Постепенно започнах да играя по-голяма роля във фантазмения й живот. Тя се отдаваше на дълги мечтания за насдвамата – как сме заедно, как се държим за ръка, как аз си играя с нея на бебе,как я храня. Веднъж донесе в кабинета ми кутийка с желе и лъжица и ме помолида я нахраня – което и направих, за нейно огромно удоволствие.

Звучи невинно, нали? Но дори в началото знаех, че там някъде се спотайваедна сянка. Знаех го тогава, знаех го, като говореше колко се възбуждала, катосъм я хранел. Знаех го, когато разказваше как ходи да кара кану дълги часове,два или три пъти в седмицата, за да може просто да бъде сама, да се носи поводата и да се наслаждава на бляновете си за мен. Знаех, че подходът ми ерискован, но рискът беше премерен. Щях да позволя на позитивния пренос дасе изгради, за да мога да го използвам като оръжие срещу деструктивността й.

И след няколко месеца бях станал толкова важен за нея, че можех да започнада притискам патологията й. Първо се концентрирах върху темата живот-смърт:спин, сцените в бара, магистралните жертвоготовни свирки. Направи си спинтест. Слава богу, оказа се негативен. Спомням си двуседмичното чакане нарезултатите. Нека ви призная – изпотих се точно толкова, колкото и тя.

Някога работили ли сте с пациенти, които чакат резултати от спин тест? Не?Тогава, Ърнест, ще ви кажа, че този период на чакане е златна възможност.

Можете да я използвате, за да свършите истинска работа. За няколко днипациентите се изправят лице в лице със собствената си смърт, вероятно за първипът. Това е време, когато можете да им помогнете да изследват и преподредятприоритетите си, да базират живота и поведението си върху неща, коитонаистина имат значение. Екзистенциална шокова терапия, така я наричампонякога. Но това не важеше за Бела. Очакването не я развълнува. Тя простоимаше твърде високо ниво на отхвърляне на реалността13. Като толкова многодруги деструктивни пациенти, Бела се чувстваше неуязвима от всяка другаръка, освен от своята собствена.

Обяснявах й за спина и за херпеса, от който по някаква фантастичнаслучайност също беше пощадена. Учех я на правила за безопасен секс.Инструктирах я да си избира мъже от по-безопасни места, ако трябваше да гонаправи на всяка цена: тенис клубове, срещи на асоциацията на родителите иучителите, публично четене в книжарници. Бела имаше талант – как само гиработеше! Можеше да си уреди тайна любовна среща с някой напълно непознаткрасавец за пет-шест минути, понякога дори с нищо неподозиращата му съпругасамо на три метра от него. Трябва да си призная, че й завиждах. Повечето женине оценяват огромния си късмет в това отношение. Представяте ли си мъже –особено подобна развалина като мен – да правят това, когато пожелаят?

Има нещо изненадващо по отношение на Бела, предвид това, което ви казахдотук. Става въпрос за нейната абсолютна честност. В първите ни няколкосесии, когато взехме решение да работим заедно, аз й казах какво е основнотоми условие за провеждане на терапията: пълна откровеност. Тя трябваше дапоеме задължението да споделя всяко важно събитие в живота си: употреба нанаркотици, импулсивно сексуално поведение, самонараняване, хранителнопрочистване, фантазми – всичко. В противен случай й казах, че си губимвремето. А ако тя беше честна с мен за всичко, можеше напълно да разчита, чеще стигна с нея до края. Тя обеща и ние тържествено си стиснахме ръцете, за даскрепим договорката си.

И доколкото знам, тя си спази обещанието. Това всъщност беше част оттактиката ми, защото ако през седмицата се беше издънила значително –например, ако си порежеше китката или отидеше на бар, – аз анализирах случаядо втръсване. Настоявах за задълбочено и разточително разследване на това,което го бе предшествало. „Моля ви, Бела – казвах аз, – трябва да разберавсичко случило се преди събитието, всичко, което би могло да ни помогне да горазберем: по-ранните събития от деня, мислите ви, чувствата ви, фантазиитеви.“ Това притискаше Бела до стената – тя си беше наумила други неща, закоито да говори, и мразеше да хаби значителна част от терапевтичното си времеза разнищване на тези теми. Това само по себе си й помагаше да контролираимпулсивността си.

Себеопознаване? Не и като основен играч в терапията на Бела. О, тя в крайнасметка разбра, че обикновено импулсивното й поведение беше предшествано отсъстояние на мъртвешка безчувственост или празнота и че рискуването,порезните рани, сексът, гуляите, всички те бяха опит да си създаде усещане запълнота или да се върне отново към живота.

Но това, което Бела не проумя, беше, че тези опити бяха напразни. Всекиедин от тях водеше до обратния ефект, понеже свършваше с дълбок срам, апосле и с дори по-неистови, а и с по-деструктивни опити да се почувства жива.

Бела винаги проявяваше странна невъзприемчивост към идеята, че поведениетой има последствия.

Така че себеопознаването не беше от полза. Трябваше да направя нещо друго– затова опитах всички препоръчвани от книгите средства, а после и разнидруги, за да й помогна да контролира импулсивността си. Съставихме заедносписък на деструктивните й импулсивни постъпки и тя се съгласи да неизвършва нито една от тях, преди да ми се обади по телефона и да ми даде шансда я разубедя. Но тя рядко звънеше – не искала да ме притеснява в свободнотоми време. Дълбоко в себе си беше убедена, че ангажиментът ми към нея е тънъккато коричка лед, че скоро ще се уморя от нея и ще я зарежа. Не можах да яразубедя. Тя поиска да й дам нещо конкретно, което да й напомня за мен икоето да носи със себе си. Щяло да й помогне да се контролира повече. Избериси нещо от офиса, й казах. Тя извади носната ми кърпичка от якето. Дадох й я,но първо написах на нея някои от важните механизми, които я задвижваха:Чувствам се мъртва, затова се наранявам, за да усетя, че съм жива.Чувствам се умъртвена и трябва да предприема опасни рискове, за да сепочувствам жива.Чувствам се празна и се опитвам да се запълня с наркотици, храна исперма.

Но това са краткотрайни мерки. Накрая изпитвам срам – и дориставам още по-мъртва и празна.Инструктирах Бела да обмисля написаното върху носната кърпичка всекипът, когато се почувства импулсивна.

Изглеждате озадачен, Ърнест. Не одобрявате ли? Защо? Твърде бутафорноли ви се струва? Не толкова. Изглежда бутафорно, съгласен съм, но за отчаянисъстояния – отчаяни средства. За пациенти, които, изглежда, никога не саразвили окончателно чувството си за постоянство на обекта, аз открих, ченякоя вещ или конкретен напомнящ предмет е от голяма полза. Един отучителите ми, Луис Хил, който беше гений в лечението на тежко болнишизофреници, издишваше в малко шишенце и го даваше на пациентите си да гоносят на верижка около врата си, когато излизаше в отпуск.

Смятате и това за бутафорно ли, Ърнест? Нека го заменя с друга дума, справилната: изобретателно.Спомняте ли си какво казах по-рано за създаванетона нова терапия за всеки пациент? Точно това имах предвид. Освен това вие несте ми задали най-важния въпрос.

Дали е свършило работа? Точно така, именно. Това е правилниятвъпрос. Единственият въпрос. Забравете правилата. Да, свърши работа!

Свърши работа за пациентите на доктор Хил, както и за Бела, която носешеносната ми кърпичка навсякъде и успя да наложи повече контрол надимпулсивността си. Нейните „издънки“ станаха по-редки и скоро можехме дазапочнем да насочваме вниманието си и към други неща в терапевтичнитечасове.

Моля? Дали това не е просто едно преносно лечение? Явно нещо наистинастига до вас, Ърнест. Това е добре – добре е да се съмнявате. Вие имате усет заважните неща. Нека ви кажа, вие се намирате на грешното място в живота си –не сте за неврохимик. Е, Фройд е отхвърлял „преносното лечение“, но това ебило преди почти сто години. Има зрънце истина в мнението му, но като цяло егрешно.

Повярвайте ми: ако успеете да се намесите в саморазрушителнияповеденчески цикъл – без значение как го правите, – вие сте постигнали нещозначимо. Първата стъпка трябва да бъде да се прекъсне порочният кръг насамоненавист, саморазрушение, а после и на допълнителна самоненавист зарадисрама от собственото поведение. Въпреки че Бела никога не го изрази,представете си срама и отвращението, което трябва да е изпитвала къмдеградиралото си поведение. Задачата на терапевта е да обърне този процес.

Карън Хорни веднъж каза… запознат ли сте с работата на Хорни, Ърнест?Жалко, но такава, изглежда, е съдбата на водещите теоретици в нашатасфера – идеите им оцеляват само в рамките на едно поколение. Хорни бешеедна от любимите ми. Прочел съм всичките й трудове по време наспециализацията си. Най-добрата й книга, „Невроза и човешко израстване“, е наповече от петдесет години, но е по-добра от всичко, което сте прочели вобластта на терапията – при това без нито една дума на професионален жаргон.

Ще ви изпратя моя екземпляр. Някъде, може би в тази книга, тя привеждаследния прост, но много силен аргумент: „Ако искате да се гордеете със себе си,правете неща, които ще ви накарат да се почувствате горди“.

Май изгубих нишката. Помогнете ми да започна отначало, Ърнест. Връзкатами с Бела? Разбира се, нали за това всъщност сме тук. Имаше много интересноразвитие на този фронт. Но знам, че от най-голямо значение за вашата комисияе физическият контакт. По този въпрос Бела се заяде почти в самото начало.

Вижте, по принцип ми е навик да докосвам физически на всяка сесия всичкитеси пациенти, мъже и жени – основно чрез ръкостискане при тръгване или можеби потупване по рамото. Е, Бела много не си падаше по това – тя отказа да серъкува с мен и започна да прави някакви подигравателни изказвания от рода на„Това ръкостискане одобрено ли е от АПА?“ или „Не можете ли да се опитатеда бъдете още по-формален?“.

Понякога тя приключваше сесията с прегръдка – винаги приятелска, никогасексуална. На следващата сесия ме мъмреше за поведението ми, за формалнотоми отношение, за това как се вдървявам, като ме прегърне. „Вдървяването“касаеше тялото ми, не оная ми работа, Ърнест – видях изражението ви. От васне става добър играч на покер. А сме още далеч от похотливата част. Ще ви дамзнак, като стигнем до там.

Тя ме упрекваше за това, че се нагаждам към възрастта на пациента. Акобила стара и сбръчкана, казваше тя, нямало да се поколебая да я прегърна.Вероятно беше права в това отношение. Физическият контакт беше невероятноважен за Бела: тя настояваше да се докосваме и никога не спря да го изисква.Напираше ли, напираше. Без прекъсване. Можех да я разбера: беше расла безчовешки допир. Майка й умряла, когато Бела била невръстно дете, и билаотгледана от сдържани швейцарски гувернантки. А баща й! Представете си даотраснеш с баща, който има фобия към микроби, никога не те докосва и винагиноси ръкавици – и навън, и вкъщи. Карал слугите да мият и гладят всичките мубанкноти.

Постепенно, след около година, се отпуснах достатъчно или поднепреклонния натиск на Бела намалих съпротивата си достатъчно, за да започнаредовно да приключвам сесиите с доброжелателна прегръдка. Какво значидоброжелателна ли? Значи „чичовска“. Но каквото и да давах, тя винаги искашеповече, винаги се опитваше да ме целуне по бузата, когато ме прегръщаше. Азвсе настоявах да зачита границите, а тя все напираше да ги прекрачи. Не мога дави кажа колко лекции й изнесох по този въпрос, колко много книги и статии натази тема й дадох да чете.

Само че тя беше като дете в женско тяло – при това удивително тяло, – ажаждата й за контакт беше безмилостна. Не можело ли да си премести стола по-наблизо? Не можело ли да й подържа ръката за няколко минути? Не можело лида седнем един до друг на дивана? Не можело ли само да я прегърна и дапоседим в тишината или пък да се поразходим, вместо да говорим?

А колко убедителна беше! Казваше ми: „Сиймор, твърде много говориш засъздаването на нова терапия за всеки пациент, но това, което не споменаваш встатиите си, е „стига да я има в учебника“, или „стига да не е в конфликт сбуржоазния комфорт на застаряващия терапевт“. Кореше ме за това, че се криязад правилника на АПА за терапевтичните граници. Знаеше, че съм участвал внаписването на този правилник по времето, когато бях президент на АПА, и мевинеше, че съм бил впримчен от собствените си правила. Критикуваше ме, че нечета собствените си статии. „Подчертавате, че трябва да се уважавауникалността на всеки пациент, а после твърдите, че един-единствен сбор отправила пасва на всеки пациент във всяка ситуация. Значи, в такъв случаймежду нас няма разлика – казваше тя, – все едно всички пациенти сме еднакви итрябва да бъдем лекувани по един и същи начин.“ А нейният рефрен винагибеше: „Кое е по-важно: да следвате правилата? Да седите в комфортната зона накреслото си? Или да направите най-доброто за пациента си?“.

В други случаи се надсмиваше на моята „дефанзивна терапия“: „Толкова вие страх да не ви дадат под съд. Всички вие, хуманитарните терапевти, треперитепред адвокатите, докато в същото време убеждавате вашите душевноболнипациенти да се възползват от свободата си. Наистина ли смятате, че ще виосъдя? Не ме ли познавате вече, Сиймор? Вие ми спасявате живота. И аз ви

обичам!“.

И знаете ли, Ърнест, тя беше права. Беше ме хванала натясно. Наистина сестрахувах. Защитавах правилата дори когато знаех, че в дадената ситуация саантитерапевтични. Бях поставил своята плахост, страховете си за дребната микариера над нейните интереси. Наистина, когато погледнеш на нещата безпредубеждение, нямаше нищо лошо в това да й позволя да седне до мен и да мехване за ръката. Нещо повече, всеки път когато го правех, това стимулирашетерапията ни, без изключение. Съпротивата на Бела намаляваше, тя ми седоверяваше повече, получаваше по-добър достъп до вътрешния си живот.

Какво? Дали изобщо има място за твърди ограничения в терапиите? Разбирасе, че има. Чуйте ме, Ърнест. Проблемът ми беше, че Бела налиташе на всичкиограничения като бик на червен плащ. Всеки път – всеки път – когато слагахграници, тя упорито се мъчеше да ги премахне. Започна да носи оскъдни дрехиили прозрачни блузи без сутиен. Когато й направех забележка, тя ми сеподиграваше за викторианското ми отношение към тялото. Искал съм даразбера всеки интимен контур на ума й, казваше тя, докато кожата й билазабранена територия. Няколко пъти се оплака от бучка в гърдата и ме помоли дая прегледам – разбира се, аз не го направих. Беше обсебена от желанието даправи секс с мен и с часове ме молеше да спя с нея поне веднъж. Един отаргументите й беше, че еднократният секс с мен щял да унищожи обсесията й.

Щяла да разбере, че в това няма нищо специално или вълшебно, и тогава щялада бъде свободна да мисли за други неща в живота си.Как съм се чувствал по време на сексуалната й кампания? Добър въпрос,Ърнест, но това дали има връзка с разследването ви?

Не сте сигурен? Това, което трябва да има връзка, е какво съм направил – затова ме съдят, – а не какво съм чувствал или мислил. На никого не му дреме затези неща по време на линча! Но ако изключите диктофона за няколко минути,ще ви кажа. Приемете го като инструкция. Чели сте „Писма до един млад поет“на Рилке, нали? В такъв случай приемете думите ми като моето писмо до единмлад терапевт.

Добре. Молива също, Ърнест. Оставете го и просто слушайте за малко.Искате да знаете как съм се чувствал. Една красива жена, обсебена от мен,която ежедневно мастурбира, докато си мисли за мен, която ме умолява далегна с нея, разказва ми за фантазиите си с мен, за това как натрива съсспермата ми лицето си или я слага върху шоколадови бисквити – какси мислите, че съм се чувствал? Погледнете ме! Два бастуна и все по-зле щестава, грозен – лицето ми е погълнато от собствените ми бръчки, кожата ми епровиснала, тялото ми се разпада.

Признавам си. Аз съм просто човек. Започна да ми действа. Мислех си занея, когато се обличах в дните, в които имахме сесия. Каква риза да облека? Тямразеше широките райета – изглеждал съм прекалено самодоволен, така миказа. И кой афтършейв да ползвам? Тя харесваше „Роял Лайм“ повече от„Менен“ и аз всеки път се колебаех кой от двата да си сложа. Обикновено сезаливах с „Роял Лайм“. Един ден, в тенис клуба, който посещаваше, срещналамой колега – смотаняк, истински нарцис, който винаги се конкурираше с мен –и в момента, в който чула, че сме свързани по някакъв начин, го заразпитвала замен. Връзката му с мен й подействала възбуждащо и тя моментално го завела вдома си. Представете си, този мухльо беше изчукан от тази невероятнакрасавица и дори не разбра, че е заради мен. А на всичкото отгоре не можех даму го кажа. Това ме побъркваше.

Но да имаш силни чувства към пациент е едно. Да действаш съгласно тях, есъвсем друго. Борех се срещу това – правих си дълги самоанализи, консултирахсе постоянно с няколко приятели и се опитах да се справя с проблема по времена сесиите. Всеки път й повтарях, че за нищо на света няма да правя секс с нея,че ако го направя, никога вече няма да имам добро мнение за себе си. Казах й,че тя има нужда много повече от добър и грижовен терапевт, отколкото отзастаряващ и сакат любовник. Но й признах, че ме привлича. Казах й, че неискам да седи толкова близо до мен, защото физическият контакт ме възбужда исе отразява отрицателно на работата ми като терапевт. Заех авторитарнапозиция: подчертах, че дългосрочната ми визия е по-добра от нейната, че знамнеща за терапията й, които тя още не може да прозре.

Да, да, можете отново да включите диктофона. Мисля, че отговорих навъпроса ви за чувствата. И така, ние продължихме по този начин около година,борейки се срещу повтарящите се симптоми. Тя имаше много рецидиви, но катоцяло се справяхме добре. Знаех, че само по себе си това не е лечение. Аз само я„удържах“, като й осигурявах поддържаща среда, която да я опази от сесия досесия. Но чувах тиктакането на часовника – тя ставаше неспокойна и уморена.

И ето че един ден тя се появи с напълно съсипан вид. Някаква нова, многочиста дрога се продавала по улиците и тя си призна, че е била на крачка да синабави хероин. „Не мога да продължавам да водя живот на пълно въздържание– каза тя. – Мъча се като грешен дявол да накарам нещата да потръгнат, но сезадъхвам. Познавам се, знам се, знам как функционирам. Ти ме поддържашжива и аз искам да работя с теб. Мисля, че мога да го направя. Но имам нуждаот някакъв стимул! Да, да, Сиймор, знам какво се готвиш да ми кажеш, знам тирепликите наизуст. Ще ми кажеш, че вече имам стимул, че стимулът ми е единпо-добър живот, да се чувствам по-добре в кожата си, да не се опитвам да сесамоубия, да се самоуважавам. Но това не ми е достатъчно. Прекалено ми едалечно. Твърде нематериално. А аз имам нужда да го докосна. Имам нужда даго докосна!“

Започнах да говоря нещо успокоително, но тя ме прекъсна. Нарасналото йотчаяние се превъплъти в отчаяно предложение. „Сиймор, помогни ми. По мояначин. Умолявам те. Ако остана чиста за година – истински чиста, знаеш каквоимам предвид: без дрога, без прочистване, без изстъпления по баровете ипорезни рани, без нищо, – тогава ме възнагради! Дай ми някакъв стимул!

Обещай да ме заведеш на Хаваите за седмица. И то да отидем там като мъж ижена, не като психиатър и ку-ку. Не се усмихвай, Сиймор, говоря сериозно,безкрайно сериозно. Имам нужда от това. Сиймор, веднъжпостави моите потребности пред правилата. Съдействай ми.“

Да я заведа на Хаваите за седмица! Усмихвате се, Ърнест; аз също сеусмихвах. Абсурд! Направих това, което и вие щяхте да направите – обърнах гона майтап. Опитах се да го отхвърля така, както бях отхвърлил всичките йпредишни прелъстителни предложения. Но този път като че ли нямаше да сепредаде. Имаше нещо по-неудържимо, по-застрашително в държането й. И по-настойчиво. Нямаше да се откаже. Не можех да я разубедя. Когато й казах, че затова и дума не може да става, Бела започна да се пазари: вдигна срока за доброповедение на година и половина, смени  аваите със Сан Франсиско и съкратиседмицата първо до пет, а после до четири дни.

Между сесиите се улавях, че пряко волята си мисля за предложението наБела. Не можех да се въздържа. Играех си с идеята. Година и половина –осемнайсет месеца – добро поведение?  Невъзможно. Абсурд. Тя никоганямаше да се справи. Защо си губехме времето дори да го обсъждаме?

Но представи си – просто като мисловен експеримент, казвах си, – допусни,че тя наистина успее да промени поведението си за осемнайсет месеца.Огледайте идеята, Ърнест. Помислете си по този въпрос. Допуснете го завъзможно. Няма ли да се съгласите, че ако тази жена с импулсивния си начин наотреагиране успееше да изгради контрол над действията си, да се държи по-егосинтонично, то след осемнайсет месеца без дрога, без порязвания, безвсичките форми на саморазрушение, тя вече няма да е същият човек?

Какво? „Игрички на пациенти с гранично личностно разстройство?“ Това ликазахте? Ърнест, никога няма да станете истински терапевт, ако мислите по тозиначин. Точно това имах предвид по-рано, когато говорех за опасностите припоставянето на диагнози. Има гранични и гранични разстройства. Етикетитеоскверняват хората. Не можете да лекувате етикет; трябва да лекувате човеказад етикета. Така че отново, Ърнест, ви питам: съгласен ли сте, че този човек, нетози етикет, че тази Бела, жената от плът и кръв, би се променила радикално ивътрешно, ако се държи по фундаментално различен начин в продължение наосемнайсет месеца?

Не можете да се ангажирате? …