Лира Литературно-рекламна Агенция
АНОТАЦИЯ
Кой е измислил леглото? Кога хората са започнали да си мият зъбите? От кога датира производството на вино и бира? Кое е било първо: тоалетната чиния или тоалетната хартия? Какъв е бил първият часовник?
Всеки ден – от събуждането ни сутрин със звъна на будилника докато положим вечер глава на възглавницата – всички ние извършваме ритуали, които имат хилядолетна история. Като поглежда през призмата на един обикновен ден, „Милион години в един ден“ разкрива удивителния произход и развитие на ежедневните неща, които вършим постоянно и приемаме за даденост. В това невероятно забавно пътуване през историята Грег Дженър проследява постепенната – и често неочаквана – еволюция на всекидневните човешки дейности.
Това не е книга за войни, политика и велики събития. Грег претърсва боклукчийските кофи на римляните, гробниците на египтяните и канализацията на викторианска Англия и извлича оттам най-интригуващите, изненадващи и понякога абсурдни бисери от нашето минало. Като се опира на факти от цял свят и поглежда милион години назад, тази книга дава отговори на безброй ваши въпроси – и на още много други, които дори не сте си задавали. Това е разказ за вашия живот и неговата хилядолетна предистория.
ОТКЪС
СТАНИ, ИЗГРЕЙ
Пронизителният звук на будилника ни стряска от дълбок сън. Надигаме глава от топлата възглавница, в чиито гънки се е стекла влажна слюнка, с мъка повдигаме залепналите си клепачи и поглеждаме към часовника с тайната надежда, че се е повредил и ни остават поне още два часа сън. За съжаление часовникът на мобилния ни телефон също показва, че е крайно време да ставаме.
Защо е толкова важно да знаем какво показва часовникът? Защо да не продължим да си спим, докато не се събудим напълно отпочинали? Работата е там, че времето е диригентът, който определя ритъма на съществуването ни, и ако го пренебрегнем, в живота ни ще настъпи хаос. Въпреки че времето е нещо постоянно, съществувало милиони години, неговото измерване винаги е представлявало коварно предизвикателство. Днешното строго разделение на времето на съставни единици – секунди, минути, часове, дни, седмици, месеци, години – не е универсален и вечен закон, а измислена от хората система, оформила се в продължение на много векове, която представлява отчаян опит да се въведе някакъв ред в нещата. Всъщност еволюцията на методите за измерване на времето прилича на белгийска сапунена опера, на която са забравили да сложат субтитри – отначало нищо не се разбира, но по някакъв странен начин всичко постепенно започва да се прояснява.
ЗДРАВЕЙ, НОВ ДЕН!
Днес е събота, а ние знаем това, защото вчера беше петък. Но какво всъщност представлява един така наречен „ден“? Според много хора английският език, с неговия непрекъснато нарастващ речников запас, е най-богатият от всички езици, затова е малко странно, че ние в англоезичните страни използваме една и съща дума – day (ден) – в два различни смисъла: (1) период от 24 часа, през който земята прави едно пълно завъртане около оста си, и (2) обратното на „нощ“. Това без съмнение е предпоставка за недоразумения, но засега не сме измислили по-елегантен начин за изразяване, защото сме горди и упорити, а трябва да признаем, че сме и малко тъпички. В много други езици това глупаво положение е избегнато. В холандския например двусмислието е избегнато благодарение на наличието на две различни думи: dag (светлата част на денонощието) и etmaal (цяло денонощие от 24 часа), а освен това българите, датчаните, италианците, финландците, руснаците и поляците също си имат свои начини да не допуснат объркване . На английски думата, която най-много се доближава до значението на etmaal, е невероятно екзотичната nychthemeron (от гръцки – „нощ и ден“), която звучи повече като име на финландска хевиметъл група. Аз самият никога не съм я чувал в разговорната реч, а дори и учените не обичат да я използват, затова тази дума се е превърнала в недохраненото котенце на етимолозите, които само в редки случаи го изваждат от кашона и с умиление си припомнят колко е смешно.
Общо взето ние, англоговорящите, продължаваме да караме както си знаем – само от време на време обръщаме нещата наопаки и започваме да измерваме времето не в дни, а в нощи, все едно отиваме на хотел, като се изхитряваме да посегнем към англосаксонската дума fortnight, означаваща поредица от 14 нощи. Но дори и това не ни помага много, защото неизбежно следва въпросът на туроператора: „Вероятно имате предвид 14 дни с 13 нощувки?“ – и тогава, щем не щем, започваме да броим на пръсти като деца, които учат таблицата за умножение. Но нека да не съдим себе си твърде строго, защото проблемът е отчасти унаследен – винаги е било трудно да се определи какво означава понятието „ден“. През III в. римският философ Цензорин предлага денонощието да се нарича „обществен ден“, а светлата част на денонощието да бъде „естествен ден“. Това изглежда разумно, но през VII в. група гръмогласни и досадни педанти внасят объркване, като определят, че „естествен ден“ ще означава точно обратното – едно цяло денонощие, а за светлата част на деня въвеждат понятието „изкуствен ден“.
Но не се мъчете да запомните тези определения с намерението после да впечатлите приятелите си, защото в съвременната астрономия терминът „обществен ден“ отново се използва в оригиналното му значение – периодът на едно пълно завъртане на Земята около оста й. Вследствие на това „естествен ден“, което през вековете е означавало две различни неща, сега вече не означава нищо, а „изкуствен ден“ сега значи времето, прекарано на електрическа светлина. Стана ли ви ясно? Да, и аз нищо не разбрах… но в казаното в тази глава няма почти нищо просто, включително и въпросът за времевите граници на деня.
В СРЕДНОЩЕН ЧАС
Уморените ни очи вече са широко отворени и виждаме как слънчевата светлина се процежда през процепа между пердетата, което окончателно ни убеждава, че денят е започнал – макар че, ако се замисли човек, дневната светлина не е признак за начало на деня. В днешно време, както в западните страни, така и на изток, всеки нов ден започва по тъмно в нула часа, което именно е причината на Нова година, след като часовникът удари полунощ, подпийналите британци да пеят получленоразделно: „За старата любов – докрай! За миналите дни!…“. Представете си какъв хаос щеше да настъпи, ако тези развеселени гуляйджии трябваше да чакат до сутринта – щяха да се наливат още и още, след което въпросното задушевно песнопение щеше да прилича повече на рев на стадо давещи се в морето говеда. Думата „полунощ“ всъщност е подвеждаща. Буквално погледнато, тя би трябвало да означава средата на нощта, но всъщност показва началото на новия ден, което ще рече, че ако гледаме телевизия в 1:00 ч., не е правилно да наричаме предаването „нощно“, а ако сме се върнали от купон в 4:00 ч., не би трябвало да се хвалим, че сме купонясвали „цяла нощ“. Това размиване на границите, при което денят остава буден след официално определеното му време за лягане, свидетелства за изненадващо сходство между нашия начин на живот и една цивилизация, която достига своя разцвет преди около 3500 години: древноегипетската.
В силно религиозната култура на Древен Египет денят започва не в полунощ, а при изгрев-слънце. Ето защо изгревът се смята за свещено събитие – това е началото на ежедневното пътуване на бога на слънцето Ра, който препуска с колесницата си по небосвода и води титанична битка с притежаващия змийски облик бог на хаоса Апоп. Но за да се осъществи този вечен цикъл и слънцето да изгрява всеки път, египтяните извършват специална утринна церемония, по време на която смятаният за полубог фараон трябва да изпълнява ритуали за пречистване в свещените храмове в Карнак или Хелиопол. На практика това най-вероятно се е правело не от самия фараон, а от негов наместник, защото владетелят не винаги се е намирал в близост до храмовете, но въпреки това е забавно да си представим как разтревожените слуги безуспешно се мъчат да измъкнат сърдития Тутанкамон от леглото, докато накрая заклинанията биват изречени припряно и полуимпровизирано от най-обикновен жрец.
Но представата, че денят започва от изгрев-слънце, не е универсален закон за всички древни култури. Преди 4000 години вавилонците, известни със своите величествени градове на територията на днешен Ирак, споделят много общи неща с египтяните – техни съседи през бронзовата епоха, но за разлика от тях вавилонците смятат, че денят започва по здрач, малко преди обичайното време за лягане. Подобна представа съществува по-късно и в Древна Гърция, при келтите, германските племена и дори в средновековна Италия, където тази система за измерване на времето е известна като „флорентинската схема“ – название, което е много подходящо за заглавие на криминален трилър, ако случайно сте решили да пишете такъв… Това не е някаква отдавна забравена отживелица: дори и днес ортодоксалните евреи отбелязват шабат от залез до залез между петък и събота. Как тогава се е стигнало до днешната времева граница, наречена „полунощ“? По всяка вероятност тя ни е завещана от римляните, които определят деня и нощта като два времеви отрязъка от по 12 часа.
Разбира се, големият въпрос е кой пръв е решил, че времето подлежи на измерване. Да не би някой шумер просто да се е събудил една сутрин и да е решил, че в момента е 7 часът, а всички останали са се съгласили с него от немай-къде? Едва ли. Може би отговорът се крие още по-назад във вековете.
НЕБЕСНИЯТ ЧАСОВНИК
Долината Макапан в провинция Лимпопо, ЮАР, е едно от онези вълшебни природни кътчета, които приличат на компютърно творение на холивудски специалист по специални ефекти. Това е тучна V-образна долина – гъсто осеяна с дървесна зеленина, която през есента става червеникавокафява – и там човек има усещането, че отнякъде ей сега ще долетят птеродактили. Сред горските масиви се издигат внушителни варовикови хълмове, в които в продължение на хилядолетия водата бавно е прорязала цяла мрежа от пещери, и именно в тези усамотени галерии археолозите са открили невероятни праисторически останки, включително кости на един от нашите най-далечни предци – австралопитека.
В тази местност преди 3 милиона години едно от тези дребни двуноги същества може би е хвърлило последен поглед към издължените сенки в припадащия здрач и се е запътило към някоя от пещерите, за да се подслони. Въпреки че каменният свод вероятно му е осигурил временно убежище, това не го е спасило от неизбежното – уви, подслонилият се примат е издъхнал във варовиковата пещера и едва през XX в. е бил открит от палеонтолозите. Австралопитекът е бил практически лишен от интелектуалните способности, които притежаваме ние днес, и едва ли би се справил с решаването на кръстословици, но въпреки примитивизма си това същество може би е обръщало внимание на цикличните промени в природата: сменящите се фази на луната, редуването на прилива и отлива, шествието на четирите сезона. Земята никога не е спирала да се върти около оста си, изпълвайки живота ни с вечно пулсиращия ритъм на светлината и мрака, така че и австралопитекът вероятно е разчитал на ежедневния ход на слънцето по небесния свод, знаейки, че след края на нощта то отново ще се появи. С други думи, той по всяка вероятност е имал някаква елементарна представа за време.
Това обаче е само догадка. Има ли истински доказателства, че в праисторическата епоха времето е било измервано? Ако от ерата на австралопитека се пренесем напред през хилядолетията и стигнем до 30 000 години преди нашето съвремие – в епохата, когато съвременният човек е съжителствал с неандерталеца, – ще се натъкнем на един прелюбопитен предмет с неясно предназначение, открит в Льо Плакар във френската област Дордон. Става въпрос за кост от орел, по която има хоризонтални резки, нанесени по различно време, за които се предполага, че са знаци, проследяващи видимото нарастване на луната през 14-дневния период от новолуние до пълнолуние. С малко повече ентусиазъм тази кост може да се нарече най-древния известен днес календар.
Има някаква вероятност това да е дело на неандерталец, но много археолози смятат, че този съсед на древния хомо не е имал толкова добра познавателна адаптивност като него – в сравнение с Homo sapiens неандерталецът е като съдията Дред пред Шерлок Холмс: физически по-силен, по-способен да фрасне някоя мечка по тъпата гадна муцуна… но по-безпомощен, ако, да речем, го помолите да нагласи таймера на микровълновата фурна. По-вероятно е резките върху орловата кост да са направени от човек като нас – някой изобретателен Homo sapiens, преизпълнен с естествено любопитство, който може би е отправял учуден взор към луната и в един момент е решил да отбележи фазите й върху кост, останала му от снощната вечеря, напрягайки вече добре развития си мозък, за да разбере поне донякъде устройството на космоса. Но нищо чудно човекът просто да си е драскал нещо, докато е клечал по голяма нужда.
Нали не мислите, че щом ние имаме часовници, отчитащи времето по еднакъв за всички начин, прадедите ни също са имали такива часовници. Само преди два века се е случила една значителна хронометрична промяна, в резултат на която любимият ни днес часовник, отчитащ 24-те часа на денонощието, внезапно излиза от употреба…
„Милион години в един ден“ тук
