Лира Литературно-рекламна Агенция
Светослава КРЪСТЕВАОще с първата книга от поредицата „Милениум“ станаха ясни следните неща:
Книгите за журналиста Микаел Блумквист и хакерката Лисбет Саландер ще имат много верни читатели.
Всяко продължение ще се очаква с нетърпение, характерно повече за фентъзи и тийн поредиците.
Съдбата на героите и феновете им след третата част е заложена на картата на съдебните битки, тъй като трите части на „Милениум“ са издадени посмъртно.
Поради тези, а и още куп причини, четвъртата част на „Милениум“ беше очаквана с огромно нетърпение от почитателите и когато излезе в оригинал през август 2015 г., започна и тръпненето кога ще се появи на български.
Всеки истински фен знае, че любимата литература се подкрепя, дори при по-слаби издания. В „Онова, което не ме убива“ прозира огромното желание да се продължи започнатото от Стиг Ларшон, но спечелилият правото да пише следващите части на „Милениум“ Давид Лагеркранс просто не е Ларшон и това си личи.
Спецификите, които станаха запазени марки на скандинавската поредица – детайлните описания, беземоционалното писане, замесването на политически, икономически и компютърни конспирации – присъстват и в четвъртата книга от поредицата, но в нея липсва духът на Ларшон.
Все пак сюжетът в „Онова, което не ме убива“ звучи като логично продължение на странните взаимоотношения между Блумквист и Саландер и политико-икономическата ситуация в съвременна Швеция. Вестник „Милениум“ отново е застрашен от фалит, престъпни сили са намесени в заговор, който обхваща дори американските разузнавателни служби, Микаел Блумквист търси историята, която да го извади от журналистическа летаргия, а Лисбет Саландер е неповторимо асоциална. Едно от големите достойнства на книгата е, че от цялата поредица, четвъртата част е най-високо технологична – хакването на компютри и мрежи е издигнато до нивото на изкуствения интелект и най-новите постижения в областта на математиката, физиката, дори биохимията. В този контекст чудесно се вписва най-младият персонаж – момче с аутизъм, което се оказва савант: освен гениални математически заложби, то проявява и способността да прерисува хора и ситуации с фотографска точност, което го поставя на пътя на изключително опасна престъпна мрежа, след като баща му е убит.
Все пак сюжетът в „Онова, което не ме убива“ звучи като логично продължение на странните взаимоотношения между Блумквист и Саландер и политико-икономическата ситуация в съвременна Швеция. Вестник „Милениум“ отново е застрашен от фалит, престъпни сили са намесени в заговор, който обхваща дори американските разузнавателни служби, Микаел Блумквист търси историята, която да го извади от журналистическа летаргия, а Лисбет Саландер е неповторимо асоциална. Едно от големите достойнства на книгата е, че от цялата поредица, четвъртата част е най-високо технологична – хакването на компютри и мрежи е издигнато до нивото на изкуствения интелект и най-новите постижения в областта на математиката, физиката, дори биохимията. В този контекст чудесно се вписва най-младият персонаж – момче с аутизъм, което се оказва савант: освен гениални математически заложби, то проявява и способността да прерисува хора и ситуации с фотографска точност, което го поставя на пътя на изключително опасна престъпна мрежа, след като баща му е убит.
„Онова, което не ме убива“ със сигурност ще залъже глада на почитателите на „Милениум“, но няма да им даде онова усещане на ситост, с което затварях/а първа и втора част. А може би всяка литературна поредица след един определен момент се изчерпва и героите й трябва да бъдат оставени в ръцете на читателското въображение.
Изборът на българските издатели за заглавие е по-вълнуващ от оригинала. Перифразата на Ницше, от една страна, ярко кореспондира с фениксовите характеристики на главната героиня Саландер – тя преминава през всякакви близки до смъртта препятствия, но вече четири тома оцелява и дори се усъвършенства. От друга страна, ницшеанската идея за свръхчовека в четвъртия „Милениум“, а и в нашето съвремие, достига до пределите (или липсата на такива) на изкуствения интелект.
