Лира Литературно-рекламна Агенция
Владимир БЕЛОВ
Франция на прага на новото хилядолетие. Мишел – редови счетоводител в Министерството на културата, чийто баща бива убит от брата на младата си любовница-мюсюлманка, – е 40-годишен сив мъж, неженен, със спорадичен полов живот. По време на отпуска, който си взима след смъртта на баща си, в Тайланд Мишел се запознава с 28-годишната Валери и за пръв път в живота си изживява нещо „цветно“, интимно и различно, макар и вече делегитимирано като стойност и смятано за ретроградно в съвременния западен свят – любов. Валери е млада жена с висок пост в йерархията и кариера в туристическия бранш. Заедно с бизнес партньора си Жан-Ив тя бива назначена в нова компания (групата „Орор“) и двамата получават задачата да развият цял сектор от туристически дестинации в различни точки на света (Южна Америка, Африка, Азия) и да създадат формула, която ще привлича туристи. Всичко това се случва на фона действителност, ясно и недвусмислено описана от автора – Европа е раздирана от насилие и убийства в гетата, а хората все повече започват да приличат на отчуждени егоисти, копнеещи за високи постове в йерархията и обществена легитимация на егото си. Състоянието на социума проличава и в ежедневните разговори между Валери и Мишел, които заживяват заедно. Валери не разбира защо западните мъже предпочитат да спят с азиатски проститутки пред това да имат контакт с жени от своята националност. В хода на дискусиите ѝ с Мишел, придружени с бурен секс, изкристализират причините за всичко, случващо се в обществото – в опита си за еманципация, жената е изгубила себе си в стремежа да доказва егото си и факта, че е личност, а не сексуален обект.
Този процес е описан от Уелбек не като форма на интелектуална еволюция, а като заимстване на най-лошите черти на мъжкото его от страна жената. Егоцентризмът и себедоказването съдържат в себе си негативната „конотация“ на опонирането, а не съпричастие и желание да даряваш. Любовта е именно възможността за емпатия, съпреживяване и желание да даряваш безвъзмездно – нещо, което западният свят губи, а Валери е сред малкото хора, които са успели да запазят. Това особено си проличава при описанието на сцените в модерните към момента садо-мазо клубове в Париж, в които всички са с ръкавици и използват уреди, опосредстващи и буквално унищожаващи традиционния допир между телата при любовния акт. Егоцентризмът лишава хората от възможността за истински хуманен контакт помежду им във всеки смисъл на думата – физически и духовно. Липсата на пряк контакт с партньора при садо-мазо практиките е апотеоз на личното над общото щастие, върхова форма на отчуждението и егоизма. Неслучайно съпругата на Жан-Ив, отчуждението в чието семейство е недвусмислен пример за гореописаното състояние на обществото, посещава СМ клубове. Авторът я поставя в тази среда, за да демонстрира тоталния апотеоз на егоцентризма и еманципацията в нейно лице – единственото, към което тя се стреми, е личностното себедоказване, израстването в кариерата и вярата в имагинерната си уникалност – мечта на всеки западен човек. При това положение е ясно защо са невъзможни никакви брачни взаимоотношения между нея и съпруга ѝ Жан-Ив. Когато егото е в центъра, потомството (Жан-Ив и Одре имат две деца) е нещо излишно, което влачиш като гюлле на шията си.
На фона на всичко това, след поредния разюздан, но и интимен и прочувствен сексуален контакт, Валери споделя на Мишел, че не е амбициозна, въпреки че светът изисква от нея да бъде такава: „Впримчена съм в една система, която не ми дава вече нищо и която поначало знам, че е безполезна – но не знам как да се измъкна от нея“. Тя е приела правилата на капиталистическата игра, според които не вървиш ли напред, умираш. Тези правила са символ единствено на безкрайния фалш, който не ни носи никаква емоционална и ментална удовлетвореност. Живеем в общество, което е по-скоро като идея-за-себе си, но няма реални, физически измерения, а се основава единствено на идеологията. Това става ясно, когато по време на една от поредните екскурзии до Тайланд, Мишел споделя как няма никаква реална представа от света около себе си – той не знае нито как се топят метали, нито как се термомоделира пластмаса – неща, от изключетлна важност за физическото оцеляване на човечеството. Същото важи и за Валери и Жан-Ив – те не произвеждат нищо истински стойностно, а продават на хората фантазми, опаковани в целофана на приятната екскурзия, безкрайните плажове и синьото небе. Всички създадени от обществото илюзии (егото ни, интелигентността ни, значимостта ни и фасадите, зад които прикирваме истинската си същност) са стигнали върха на своята несъстоятелност и делегитимация. Това проличава при разговора с бащата на управителя на хотела на групата „Орор“ в Куба, който е вярвал, че след революцията на Кастро се бори за по-добър живот, за да установи накрая, че никоя революция е неспособна да накара човечеството да живее в името на алтруистични идеи. В крайна сметка, както се изразява Мишел, хората нямат алтруистична мотивация да работят скучна и тежка работа. Единственият им стимул за това са парите и сляпата надежда, че чрез далавери ще успят да се издигнат в кариерата и ще избегнат тежкия труд. А алтруистите като възрастния кубинец са обречени на провал, безполезност и срам. Кризата на алтуристичните ценности, които хората по-скоро декларират, че следват, отколкото следват истински, е продукт и на самото изхабяване и остаряване на европейската ценностна система и невъзможността старите ценности да се заменят с работещи нови такива. В резултат, хората живеят по инерция и съответно са неспособни да осигурят дори собственото си оцеляване (препратка към непознаването на промишлените процеси), а помпозността на егоизма им предполага публично демонстриране на фасадата на уникалността, особено когато в действителност у нас няма нищо уникално – Мишел, който дори не изпитва необходимост да има лични книжа и личен живот, или бащата на Жан-Ив, който, въпреки че е завършил престижно училище, е прекарал живота си, впускайки се в безцветна кариера и който реално през целия си живот не е имал никакво ясно назоваемо житейско кредо. Опитът му от човешката участ се свежда до фразата: „Остаряваме“. Самият факт, че родителите му никога реално не са били щастливи заедно, обезсмисля не само техния собствен живот, но и живота на Жан-Ив, и, както се изразява авторът, сякаш в известен смисъл оспорва съществуването му. Митът за уникалността е опаковка, той е защитна реакция на егото, което се опитва да прикрие реалността дори от себе си. В съвременното общество общественият договор се свежда до формално спазване на вече установените от столетия европейски цивилизационни натрупвания и ценности и задължително непризнаване на очевадни неща, които се превръщат в обществена тайна за всички членове на социума. Демонстрирането на уникалност в действиленост е абсолютно несъстоятелно, защото в ежедневния живот постъпките на хората са абсолютна противоположност на твърденията им. Това си проличава, когато Жан-Ив решава да не назначи мъж от магребински произход на отговорен пост. Очевидно е, че мъжът е най-добрият специалист, но Жан-Ив не го назначава, защото иска да робува на стереотипите на обществото и да удовлетвори изискванията на хората за посредственост. Егоизмът и двойните стандарти в западните общества индиректно толерират именно посредствеността – криейки се зад маската на уникалността, хората не си признават, че нямат никакво желание да положат поне малко усилия да са по-компетентни и интелигентни. Латентното им желание се свежда до това обществото да легитимира правото им да се наричат уникални, бидейки такива, каквито са – посредствени и инертни.
В така устроения свят единствената възможност за реален човешки, физически контакт е сексуалният туризъм, който не създава непременно предпоставки за любов, но просто запълва всички липси на хуманност, които сами сме си създали. Неслучайно в една от вечерите, които Мишел, Валери и Жан-Ив прекарват в заведението на хотела в Куба, под въздействие на алкохола Мишел стига до извода, че най-успешната стратегия за развитие на новите туристически дестинации на „Орор“ е те да предлагат това, което най-много липсва на хората – секс, реален човешки допир. В западния свят е модно по-скоро да се говори за секс с повод и без повод, без той да се прави – в „елитарните“ среди прелъстяването е само път към кариера и по-висока йерархия. Предложението на Мишел веднага бива възприето от Жан-Ив и Валери, а поредното посещение на Тайланд недвусмислено доказва, че моделът работи. Изхождайки от това, у Валери назрява идеята да се откаже от кариерата си в Париж и да заживее с Мишел в Тайланд, приемайки много по-ниския пост на управител на един от хотелите „Орор“, като по този начин „деинституционализира“ и делегитимира смисъла на наличието на йерархии въобще. Единственото, което западният свят може да ни предложи, заявява Валери, са марковите стоки – тоест, опаковката, егото и въобще фантазма, илюзията за добро съществуване, което е несъмнено съпътствано от разочарования, безсмисленост и самосъжаление. И тогава се случва атентатът. Въоръжени мюсюлмани нахлуват в клуба за масажи и хотела на „Орор“ в Тайланд, в който са отседнали Жан-Ив, Валери и Мишел. Валери е убита на място, в клуба избухва самоделна бомба и разкъсва телата на десетки хора, сред които е и приятелят на Мишел – Лионел, на когото в изблик на съпричастие Мишел осигурява безплатна екскурзия. В болницата всички агонизират, но Лионел умира без страх – той е изживял своя миг щастие с тайландска проститутка и след като в живота му нищо особено досега не се е случвало и нищо особено не се е очертавало да се случи, той е изпълнил мисията си в него – да се чувства добре поне за кратко. Друго не му е и необходимо. Цялото мюсюлманско покушение над хотела е сцена – символ на разрушаването на илюзията, че обществото може да бъде различно. Негативните реакции в пресата са като отмъщение на нещастниците, които съдят щастливите за тяхното щастие. Мълчанието за очевадната истина е това, което крепи несъществуващите морални устои – лошото отношение на обществото към сексуалния туризъм след атентата е всъщност отражение на нежеланието му да признае несъстоятелността на ценностите си, които спазва формално, а не реално, защото, направи ли го, ще отрече егото си и ще загуби всякакъв смисъл за съществуване. Агонията на умиращите в болницата създава впечатлението, че всички агонизираме в този свят, а смъртта е спасение.
На Мишел не му остава нищо друго, освен след дългия период на психическо възстановяване във Франция, да се върне в Тайланд и да умре там, издържайки се приживе със средствата от наследството, останало от баща му. Той се връща на мястото, където се е запознал с Валери, за да се върне при идеята-за-себе си, защото се е осъществил истински и продобил значимост в този свят именно благодарение на любовта – любовта, която е невъзможна без желанието да даряваш. Не му остава нищо друго, освен да прекара остатъка от дните си тихо и да бъде забравен бързо след смъртта си. И, въобще, както самият той се изразява в края на романа: „До края ще си остана дете на Европа, на тревогата и на срама; не нося никакво послание на надеждата. Към Запада не изпитвам омраза, най-многото изпитвам огромно презрение. Знам само, че такива, каквито сме, ние всички воним на егоизъм, на мазохизъм и на смърт. Създадохме система, в която стана просто невъзможно да се живее; а на всичкото отгоре продължаваме да я изнасяме“.
„Платформата“ тук
