Начало / България / Николай Фенерски представя дебютния си роман „1994“ във Велико Търново

Николай Фенерски представя дебютния си роман „1994“ във Велико Търново

Владимир ШУМЕЛОВ

На 25 ноември 2015 г. от 17.30 ч. в Народна библиотека „П. Р. Славейков“ във В. Търново белетристът Николай Фенерски представя своя първи роман, озаглавен „1994“. Той е дебютен за автора, ако изключим втория му сборник с разкази „Не казвай на майка си“ (2012), квалифициран от него като „роман с разкази“.

Всъщност „1994“ оцелостява една идея за епичното, заложена още в първия сборник „Апокалипсисът е дело лично“ (2009), където няколко разказа вътре в сборника формират т.нар. „малък роман“. Като обаче той продължава да развива наративни техники и похвати от двата сборника, които често опират до постмодерния инструментариум, но писането му си остава в потока на т.нар. „нов автентизъм“. Както и предишните две книги на Фенерски, романът „1994“ демонстрира още веднъж, но в една нова форма, ясен и кристално чист език, зад чиято „автентичност“ прозира умението на автора да разказва за себе си, предизвиквайки емпатия. Отново себе си, и все пак различен и интересен.

„1994“ на Николай Фенерски е личен разказ за казармата, фиксиран в една година (алюзията с „1984“ на Оруел е повече вътрешна, функционална на друго ниво, не както да речем с „Параграф 22“ на Хелър и под., свързани тематично с армията, на сюжетно); и един наратор – главният герой, който се идентифицира с автора още в самото начало. Но по-важното: този текст е „Преразказ за моето доброволно пречупване“.

Много неща пречупват човека. Добре е отвреме-навреме да има неща, които те пречупват. Писателят непременно трябва да бъде пречупван. И човекът/авторът Фенерски е пречупван (разкъртван, разкъсван). Сам го казва/разказва. „Бунтът и пречупването са задължителни атрибути.“; и: „Щото ако не го направи [„в детските си години“], си остава закърнял, физически недоразвит“.

Но това е и разказ за рухването, депресиите, суицида, за абсурдите на света, когато имаш усещането, че някаква гилотина е надвиснала над главата ти, за смъртта на близките ти, за любовта и крушението от раздялата и всички неща, които объркват живота ни; разказ за вината и (само)разпятието (по Достоевски), сгромолясването и бягството, за намирането на себе си.

Самата тема за казармата/армията не е толкова актуална от години, върху нея са работили редица нови наши писатели (напр. от „Граница“ на Емил Тонев от 1993 г. та до „Войник“ на К. Терзийски от 2012 г., в които обаче се визира Добри-Джуровата казарма, където освен военни простотии имаше и идеологически такива). Романовата 1994-та на Фенерски естествено не се покрива с реалната година; тя тече като казармено ежедневие – онова „вътре“, което ни капсулира от света и действителността и което създава нова, втора реалност на този свят; но е проектирана и като втора реалност, бекграунд, независимо дали става въпрос за света „вътре“ или „навън“, и е предадена графично след някои глави в курсив. Иначе за героя на този роман, разбираемо, „94 – тя беше много дълга година. Ако някой ви каже, че една година си е една година, не му вярвайте“.

Казармата е и място, където младите мъже се убиват. Ей така, като в главата „Наряд“. Но казармата е и място на друг вид прекършвания, от тия, които те правят по-силен, ставаш мъж. Например, когато отидеш да видиш гаджето си на морето, а то ти е изневерило. Отлични страници по тази тема в главата „Морето и невинните“. Новобранецът минава през различните кръгове на ада: първият и най-труден е учебната рота (свещените около 40 дни, за които „всички освен родната ти майка те прежалват“), когато влизаш брутално в армейските порядки с всичките му извращения и променяш цивилния си бит и речник (новобранецът става „камила“ и „камила бясна“). После „камилите“ се превръщат в „стари кучета“; такива са земляците на автора със звучните прякори Седемнайстия, Биг Бен, Чезето, Медо, Телефониста, Мъката, Пеловеца, Малкия и още няколко други, захвърлени на триста и няколко километра далеч от родния дом.

Романът следва хронологията на казармения живот – ежедневие, бит, наряди, писма, книги, пиячки, извращения, убиване на времето, прекъсван на места от монологични и диалогични връщания във времето и лирически отклонения. Един програмиран във времето и пространството период, който в своята жестокост и безсмислие не само те пречупва постоянно и постепенно, но в един момент те довежда и до мисълта за самоубийство: вместо да надраскаш върху стената надпис като другите – „Уво 95“, изчегъртваш думите „Скоро ще се гръмна“. Суицидна мисъл, провокирана не просто от фрустрация и депресия, а от конкретни факти, с които казармата изобилства (да отчетем и редупликацията на темата в бекграунда на романа); в случая чашата прелива от изневярата на любимата Мила. Разбира се редникът не се самоубива, всичко се случва в съзнанието му и остава като една голяма метафора за бягството и бунта, или нещо такова. Метафора, като онази КБ 20 – картофобелачка номер 20.

Все пак „Деветдесет и четвърта трябваше най-накрая да приключи. Да й турим една точка след последното изречение и да върви на майната си.“ С това финализиране са свързани последните три глави „Майка жали чак до гроба“, „15 години по-късно“ и „Асиметрия“, които, както подсказват заглавията им, са свързани с това после, с рекапитулацията от първото голямо пречупване на 20-годишните младежи. Времето лекува, но белезите от него остават. Те ни променят и правят различни, делят нас и света на различни части, произвеждат асиметрията в живота. Както казва един „велик старшина“ от романа: „Шибаното битие определя шибаното съзнание“. Едва ли и най-великият фатмак е чел някога Маркс, затова профанизира и дума не може да обели за социалната детерминираност на човешката психика. Романът на Фенерски разглежда тази психика в етап на пречупване, когато наяве излиза двойнствената човешка природа, нейната диалектика. Роман за „измамните“ 90-те години, за това как младите стават „бойци“ и се учат да се „сражават“, за любовта и смирението.

 

Прочетете още

202612_b

Представят сборник с писмата на Яна Язова до проф. Балабанов в „Хеликон България“

Сборник с писма на Яна Язова до проф. Алксандър Балабанов ще бъде представен в столичната …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *