Начало / Любопитно / „Подчинение“ от Мишел Уелбек (анотация и откъс)

„Подчинение“ от Мишел Уелбек (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

Последният роман на Мишел Уелбек “Подчинение“ предизвика огромен интерес. Книгата описва идването на власт във Франция на президент ислямист през 2022г. и очаквано е набедена за ислямофобска. Атентатът над Шарли Ебдо – няколко разгневени мюсюлмани, родени във Франция, убиват ляволиберални карикатуристи и евреи – се проведе в най-подходящото време, за да увеличи продажбите на книгата.

През 2022 година с помощта на социалистите и центристите кандидатът на въображаемата Мюсюлманска братска партия Мохамед Бен Абс побеждава крайнодесните националисти и завзема властта в Елисейския дворец. Държавата изпада в смут.
Това е основната част от сюжета на шестия роман на Уелбек.

Разказвачът на историята в романа, описан като типичния за Уелбек антигерой, е 44-годишен преподавател по литература, който от време на време проституира и е привличан сексуално от наполовина по-млади от него жени.

”Подчинение” внушава, че въпреки рекордно ниската популярност сред народа на френския президент Франсоа Оланд, той ще се задържи на поста си до 2022-а, но ще бъде елиминиран още на първия тур от кандидата на крайнодесните националисти и от Бен Абс, който представлява измислената Мюсюлманска братска партия. С помощта на левите, центристите и дясноцентристката партия Съюз за народно движение, водена от бившия президент Никола Саркози, Абс печели изборите.

Известно френско списание твърди, че сюжетът “напълно прекатурва обществото”.

ОТКЪС

В очакване на смъртта ми оставаше „Списанието на специалистите на ХIХ век“, следващото събрание щеше да се състои след по-малко от седмица. Предстоеше и изборната кампания. Много хора се интересуват от политиката и от войната, но аз не ценях особено тези източници на забавление, чувствах се точно толкова политизиран, колкото един пешкир, и това беше несъмнено жалко. Вярно, че в младостта ми изборите бяха възможно най-безинтересни; посредствеността на „политическата оферта“ беше чак изненадваща. Избираха кандидата на център-левицата за един или два мандата в зависимост от личния му чар, поради не твърде ясни причини не можеше да претендира за трети; после този кандидат, и по-общо център-левицата, омръзваха на населението, наблюдаваше се явлението „демократична смяна на властта“, избирателите издигаха на власт кандидата на център-десницата, и него за един-два мандата според качествата му. Странно, но западните страни бяха изключително горди с тази своя изборна система, която всъщност не беше нищо повече от подялба на властта между две съпернически банди, понякога дори стигаха до войни, за да я наложат на страни, които не споделят ентусиазма им.

Оттогава възходът на крайната десница беше направил събитията малко по-интересни, вмъквайки в дебатите забравената тръпка на фашизма; но едва през 2017-а нещата започнаха действително да се задвижват с втория тур на президентските избори. Международната преса, стъписана, присъстваше на този срамен, но аритметически непредотвратим спектакъл, на преизбирането на президент на левицата в една страна, все по-откровено надясно. През няколкото седмици, които последваха избора, в страната се разпространи странна, потискаща атмосфера. Беше нещо като задушаващо отчаяние, радикално, но пронизано тук-таме от бунтовни проблясъци. Тогава много хора решиха да изберат изгнанието. Един месец след втория тур Мохамед бен Абес съобщи за основаването на Мюсюлманското братство. Първият опит за политически ислям в лицето на Партията на мюсюлманите във Франция се бе провалил бързо поради дразнещия антисемитизъм на лидера й, който доведе дори до свързването й с крайната десница. Извличайки поука от този провал, Мюсюлманското братство се бе погрижило да запази умерена позиция; то защитаваше сдържано палестинската кауза и поддържаше сърдечни отношения с еврейските религиозни власти. По модела на действащите в арабските страни мюсюлмански партии, модел, използван вече във Франция от Комунистическата партия, същинската политическа дейност беше прехвърлена на една гъста мрежа от младежки движения, културни институции и благотворителни асоциации. В една страна, където масовият недоимък продължаваше неизбежно, година след година, да се разраства, този политика на създаване на мрежи бе дала плодовете си и бе позволила на Мюсюлманското братство да разшири кръга на публиката извън рамките на вероизповеданието, и то със светкавичен успех – според последните проучвания тази партия, която съществуваше едва от пет години, бе достигнала 21% от електоралните нагласи, следвайки по петите Социалистическата партия, на която даваха 23%. Що се отнасяше до традиционната десница, тя достигаше тавана си от 14%, докато Националният фронт оставаше със своите 32% несъмнено първата френска партия.

От няколко години насам Давид Пюжадас се беше превърнал в един от култовите политически журналисти и бе не само влязъл в техния „затворен кръг“ (Кота, Елкабах, Дюамел и няколко други), което в историята на медиите означаваше, че е на достатъчно високо ниво, за да води президентския дебат между два тура, но беше надминал всичките си предшественици с любезната си твърдост, спокойствието си и най-вече със способността си да подминава обидите, да насочва дебата към дискутираната тема, когато ораторите се отклоняват от нея, и да създава така впечатление за достойна и демократична конфронтация. Кандидатката на Националния фронт, както и този на Мюсюлманското братство, го упълномощиха да арбитрира разговора им, със сигурност най-очаквания от всички, предшестващи първия тур, защото, ако кандидатът на Мюсюлманското братство, който от влизането си в кампанията се придвижваше неизменно все по-напред в сондажите, успееше да надмине кандидата на Социалистическата партия, щеше да се очертае един абсолютно небивал досега втори тур, чийто резултат щеше да бъде много несигурен. Симпатизантите на левицата, въпреки настойчивите призиви и заплашителния тон на своите ежедневни и седмични печатни източници на информация, оставаха сдържани по отношение на прехвърлянето на гласовете си в полза на кандидата мюсюлманин; симпатизантите на десницата, въпреки изключително категоричните декларации на ръководителите си, изглеждаха готови да прескочат бариерата и да гласуват на втория тур за „националната“ кандидатка. Тъй че тази кандидатка играеше игра с огромен залог – най-големия в живота й, в това нямаше никакво съмнение.

Двубоят щеше да се състои в сряда, нещо, което никак не ме улесняваше, предишната вечер бях купил асортимент от индийски ястия, позволяващи микровълнова обработка, и три бутилки обикновено червено вино. Антициклоничните въздушни маси се бяха разположили трайно от Унгария до Полша, попречвайки на въздушната депресия с център Британските острови да се придвижи на юг; в цяла континентална Европа времето се задържа студено и сухо. Докторантите ми бяха скъсали нервите през деня със своите противни въпроси от рода на защо по-незначителните поети (Мореас, Корбиер и т.н.) са считани за по-не-значителни, какво им е попречило да бъдат считани за значителни (Бодлер, Рембо, Маларме, за по-бързо; после скачаме, за да стигнем до Бретон). Въпросите им не бяха безкористни, ама никак, бяха двама слаби и зли докторанти, единият имаше желание да пише за Кро, другият – за Корбиер, но същевременно не искаха да се издънят, осъзнавах го напълно, предизвикваха ме да отговоря в качеството си на представител на институцията. Измъкнах се, препоръчвайки им Лафорг, чийто статут беше междинен.

По време на дебата се осрах, и то доста, по-скоро микровълновата ми печка се осра, пусна в действие нова функция (въртеше се с максимална скорост, издавайки звук под нормалната скорост на звука, без при това да топли храната), вследствие на което трябваше да прибегна с индийските си пакетчета към тигана и така изпуснах една голяма част от разменените доводи. Но доколкото можах да ги проследя, нещата се развиваха с една едва ли не прекалена коректност, двамата кандидати за върховния пост множаха проявите на взаимно уважение, всеки на свой ред изразяваше огромната си любов към Франция и създаваше впечатлението, че е общо взето съгласен с всичко. А в същото време се разразиха сблъсъците в Монфермей между активистите на крайната десница и група млади африканци, които не си приписваха никаква политическа принадлежност – малко по-спорадични инциденти бяха наблюдавани от една седмица насам върху територията на общината вследствие на оскверняването на джамията. Един от интернет сайтовете, посветени на идентичността, потвърди на следващия ден, че сблъсъците са били много ожесточени и че няколко души са загинали – но Министерството на вътрешните работи отрече моментално тази информация. Както обикновено, председателката на Националния фронт и този на Мюсюлманското братство публикуваха, всеки от свое име, комюникета, в които се разграничаваха решително от подобни криминални действия. Медиите бяха направили преди две години няколко ударни репортажа, когато станаха първите въоръжени сблъсъци, но затова се говореше сега все по-малко и по-малко, сякаш всичко бе станало банално. В продължение на няколко години, дори и несъмнено няколко десетки години, „Монд“, както и общо взето всички вестници на център-левицата, което означава всъщност всички вестници, редовно изобличаваха касандрите, пророкуващи гражданска война между имигрантите мюсюлмани и местното население на Западна Европа. Както ми беше обяснил един колега, който преподаваше гръцка литература, това използване на мита за Касандра беше доста странно. В гръцката митология Касандра се явява първоначално като една много красива девойка, „подобие на Афродита златната“, пише Омир. Влюбен в нея, Аполон й дава дарбата да пророкува в замяна на очаквани любовни игри. Касандра приема дара, но отхвърля любовта на бога, който, разярен, плюе в устата й, за да й попречи завинаги да бъде разбрана от когото и да било, както и да й вярват. Касандра предсказва първо отвличането на Елена от Парис, после избухването на Троянската война и предупреждава съотечествениците си за гръцката измама („Троянският кон“), благодарение на която те превземат града. Накрая е убита от Клитемнестра, но не без да предскаже преди това убийството си, както и това на Агамемнон, който е отказал да й повярва. С една дума, Касандра е пример за песимистични и непрекъснато сбъдващи се пророчества и изглежда, като вземем предвид фактите, журналистите не правеха нищо друго, освен да възпроизвеждат заслеплението на троянците. В това заслепление няма нищо исторически небивало – същото можеше да се открие у интелектуалците, писателите и журналистите от трийсетте години на миналия век, единодушно убедени, че Хитлер „накрая ще се вразуми“. Вероятно е невъзможно за хора, живели и преуспели в даден обществен строй, да си представят гледната точка на онези, които, неочакващи и никога неочаквали нищо от този строй, замислят без особен уплах унищожаването му.

Всъщност от няколко месеца насам поведението на пресата на център-левицата се бе променило: изстъпленията в предградията, междуетническите сблъсъци – за тях вече изобщо не се говореше, проблемът беше потулен с мълчание, дори бяха престанали да изобличават касандрите, които от своя страна замлъкнаха. Общо взето хората бяха, изглежда, уморени от приказките по темата; в средата, в която се движех, тази умора бе настъпила по-рано, отколкото навсякъде другаде; щеше да стане, каквото „трябваше да стане“, ето как можеше да се обобщи общото настроение. Когато на следващата вечер отивах на коктейла на „Списанието на специалистите на XIX век“, знаех предварително, че сблъсъците в Монфермей щяха да предизвикат твърде малко коментари, не повече, отколкото дебатите, предшестващи първия тур на президентските избори, и много по-малко, отколкото скорошните университетски назначения.

Вечерта щеше да се състои на улица „Шаптал“, в Музея на романтичния живот, нает за случая.

„Подчинение“ тук

Прочетете още

2388

Двама автори на популярни тийн книги са обвинени в сексуален тормоз

В резултат на онлайн обвинения, авторите на „Лабиринтът“ и „13 причини защо“ бяха изхвърлени от …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *