Лира Литературно-рекламна Агенция
Ахмет Давутоглу е турски учен и политик, роден през 1959 г. Завършва Истанбулския мъжки лицей (със статут на германско задгранично училище), а висшето си образование получава в Босфорския университет с магистърска степен по политология и международни отношения. Впоследствие бъдещият турски премиер е преподавател в същия университет. През 1993 г Давутоглу получава научната степен доцент, а през 1999 г. вече е професор. Давутоглу е завеждал Катедрата по международни отношения в елитния истанбулския университет „Бейкент“. Завършил е англоезични програми по икономика и политически науки. Част от езиците, които владее са немски, английски, арабски. Ахмет Давутоглу е председател на управляващата ислямска Партия на справедливостта и развитието. През периода 2009-2014 г. е министър на външните работи на Република Турция. От август 2014 г. е премиер на страната. Давутоглу е автор и идеолог на основните положения във външната политика на Турция, които Партията на справедливостта и развитието приема след идването си на власт през 2002 г.
Книгата на Ахмет Давутоглу излиза за първи път през 2001 г., още преди Партията на справедливостта и развитието да дойде на власт. В „Стратегическа дълбочина“ с подзаглавие „Мястото на Турция в международните отношения“ Давутоглу задълбочено излага вижданията си за външната политика на страната. Той прави аналитичен обзор на стратегическото положение на Турция след края на Студената война. Според автора Турция е държава с ключово стратегическо значение в международните отношения. Страната трябва да стане балансьор между Запада и ислямския свят, един своеобразен мост между Изтока и Запада, и трябва да следи за установяването и запазването на реда в региона. Турция ще стане лидер на ислямския свят, опирайки се на богатата си история и географския си потенциал; по този начин страната ще стане глобална световна сила. Давутоглу предлага на читателите едно задълбочено, аналитично изследване на международните отношения и мястото на Турция в тях. Ето какво казва авторът в увода към своето изследване: „Всеобхватното изследване на вътрешните процеси в Турция и на външните фактори на промените в световен, континентален и регионален мащаб чрез комплексен подход към нивата на описание, вникване, разбиране, възприемане и направляване ще спомогне за преодоляване на дефицита на стратегическо мислене в Турция и ще формира алтернативни възгледи за развитието на страната.“
Обширното и задълбочено изследване на проф. Давутоглу ще е интересно както за историци, политолози, социолози, така и за широк кръг читатели, интересуващи се от тенденциите в международната политика и разпределението на сферите на влияние след края на Студената война. Преводът на книгата е дело на Васил Станков.
ОТКЪС
ІІ. Политика на глобалните и регионалните сили в близката континентална зона
Преосмислянето на стратегическото значение на континентите и елементите на континенталната зона е въпрос от особена важност за две групи държави. В първата група са държавите, способни да прилагат глобални стратегии и поради това принудени да наблюдават баланса на силите в няколко части на континенталната зона едновременно. Например на първо място САЩ и Германия, но и държави като Китай, Франция, Великобритания, Япония и Русия наблюдават съотношението на силите на няколко континента едновременно и развиват политики от глобален мащаб.
Някои от тях, като например САЩ, изпитват необходимост да наблюдават всички елементи във всички области, някои – само в определена област, а други разработват политиката си, като определят за приоритетен даден елемент. Най-красноречивият пример е как Япония изведе на преден план само икономическо-политическата област и на всички континенти следваше последователна и дълготрайна стратегия, а политиката ѝ, акцентираща върху приоритетната икономическа област, обхвана целия свят. Противоположен пример е Русия, която акцентира върху домейна на геополитическото господство на Съветския съюз и по този начин съсредоточи континенталната си политика само върху определен периметър, но с отчитане на всичките му аспекти и особености.
Тези потребности определят структурата на дипломатическите служби и практическата насоченост на външната политика. Докато САЩ се стремят да водят политика, ориентирана към всички елементи на континенталната зона и основана на солидно и всеобхватно стратегическо планиране, стратегическият избор на Япония да отдаде приоритет на икономическо-политическата област поставя на преден план Министерството на външната търговия и промишлеността като водеща външнополитическа служба. Обхватът на стратегическото маневриране на Русия все още е ограничен от способностите на Червената армия за действие в близката континентална зона. Съвместимостта между глобалните и континенталните политики на Русия зависи от степента, до която глобалното влияние на Русия, произлизащо от членството ѝ в Съвета за сигурност на ООН, е в състояние във външнополитически план да създаде предпоставки за увеличаване на тези способности.
Втората група се състои от държави, заставени поради исторически и географски причини да бъдат ангажирани в еднаква степен с няколко елемента на зоната. Като най-видни представители на тази група можем да изтъкнем Турция, Египет, Иран, Индия и Украйна. Краткият анализ на позициите на тези страни по отношение на елементите на близката териториална зона ще ни помогне да внесем яснота в дефиницията на близката териториална зона и да поясним начина, по който подхождаме към въпроса за стратегическата значимост на Турция.
Египет е едновременно в Близкия изток и в Западна Азия, има излаз както на Средиземно, така и на Червено море, разположен е в Северна и в Източна Африка и поради геокултурните особености, продиктувани от стратегическото си разположение и историческото си наследство, е принуден да води политика, съобразена с обстановката в Азия, Африка и Средиземноморието. Поради това свое разположение, в периода на принадлежността си към Османската държава, която е принудена едновременно да води както глобална политика, така и политика в континенталните зони, Египет има централна роля за реализацията на политиките по отношение на Близкия изток, Червено море, Африка и Индийския океан. Поради тази особеност Египет е една от държавите, най-тежко засегнати от колониалното съперничество през ХІХ в. Тази характерна черта, поради която страната е удобен терен за многопосочно маневриране в дипломатически, политически и военен аспект, всъщност привлича Наполеон, превръща Египет в ключова страна за британската колониална система, а Суецкия канал – в арена на тежки сблъсъци по време на Студената война.
Изражение на тази разнолика културна среда са трите основни перцепции – географска на базата на принадлежността към африканския континент, езикова на базата на принадлежността към арабската общност и историческа на базата на принадлежността към наследството на Египет – които Насър, оставил ярка следа в историята на страната, използва за формиране на египетската идентичност. Тези многопосочни континентални взаимовръзки са главната особеност, която определя тежестта на Египет в близкоизточния баланс на силите в мирно и военно време и нарежда страната сред водещите външнополитически фактори на африканския континент. През най-тежките години на Студената война Египет беше виден представител на държавите от Третия свят и Движението на необвързаните, което се дължи не толкова на идеологически причини, колкото на специфичната и разнолика идентичност на страната.
Иран от своя страна, поради исторически и географски причини, е принуден да наблюдава отблизо процесите в няколко сегмента на континенталната зона едновременно. От времето на Александър Велики страната е разположена върху един от транзитните маршрути между Азия и Европа и в частност между Средна и Западна Азия и Източна Европа, поради което е в състояние да наблюдава сегментите на континенталната зона от различен ракурс. Иран има връзка както със Средна, така и със Западна и Южна Азия и е част от баланса на интересите както в каспийския и съответно в черноморския басейн, така и в Персийския залив и Индийския океан.
В междуречието на Тигър и Ефрат на запад и на Амударя и Сърдаря на изток от Иран се намират зоните на две велики древни цивилизации, което предопределя и вътрешното културно разнообразие на страната. Поради геокултурната специфика на региона, след като преминават през иранските земи, придошлите от Средна Азия динамични и активни туранско-тюркски народи изоставят номадската традиция и започват да създават уседнали държавни структури. Това геокултурно и геополитическо положение на Иран принуждава Османската държава постоянно да се съобразява с него в рамките на източната си политика дори по време на стратегическото си настъпление към вътрешността на Европа.
Русия и Великобритания, двата най-големи участника в Голямата игра по време на колониалния период, разделят Иран на две сфери на влияние – северна и южна, което е признак за имперската същност на тези колониални сили. Русия като типична степна държава включва в сферата си на влияние Северен Иран, който е обърнат към Средна и Северна Азия, а Великобритания като морска империя установява контрол над южната част на страната, обърната към Персийския залив и Индийския океан.
Вследствие на тези исторически и географски фактори Иран, който през Студената война е арена на ожесточена идеологическа борба, след Ислямската революция постепенно се ориентира към политика на баланс на интересите. Иран се стреми да води рационална външна политика на приемственост, обединяваща революционното наследство на Хомейни, прагматичната политика на Рафсанджани и реформистките идеи на Хатами. От една страна, Иран е обърнат към Азия и поддържа изключително прагматични отношения с Китай, Индия и Русия, а от друга страна развива взаимноизгодни отношения с европейските страни в противовес на революционната си реторика и американската политика на остракизъм. Иран следва политика, съобразена както с Близкия изток и Средна Азия, така и с Каспийския басейн и Персийския залив, което е предпоставка за разработване на многостранна политика в близката континентална зона, пряко засягаща и Турция.
Индия, която е една от могъщите сили в Азия, също спада към държавите, ориентирани към многопосочна континентална политика. Необходимостта да развива политиката си в Източна и Средна Азия чрез двустранни отношения, съобразени с разпределението на силите на континента, заставя страната да изгражда отношенията си с водещите държави в Азия и на първо място с Пакистан, Китай, Русия с отчитане на надрегионалните рискове. От друга страна, фактът, че е държава с централно значение за региона на Индийския океан, принуждава Индия да прилага мащабна стратегия, покриваща обширно пространство от Тихия океан до Източна и Южна Африка.
Историческото наследство на Индия е натрупано под влиянието на това многостранно географско положение. До ХІV в. индийският субконтинент е един от най-големите центрове на тежестта в световната икономика, а по време на Моголската династия преживява златен век като значима сила на азиатския континент. Разположените по южната дъга на Евразия държави като Османската на запад, Моголската на изток и между тях на Сафевидската династия, оставили ярка следа в историята на ХІV в., са продукт на симбиозата, която динамичното тюркско население от Средна Азия установява между традициите на уседналите древни цивилизации и наследството на ислямската култура.
Разривът между Изтока и Запада настъпва, когато капитализмът и Индустриалната революция в тази триединна зона засилват натиска на проевропейските сили към проазиатските наследници на древните култури, обединили се под общия знаменател на ислямската цивилизация. Поради своята специфика Индия попада върху линията на този разлом. В резултат на това колониалната надпревара между Великобритания и Германия, Великобритания и Русия и Великобритания и Франция се наблюдава в региони, пряко свързани с Индия.
По време на Студената война Индия е сред лидерите от Третия свят и Движението на необвързаните, което е възможно благодарение на многопосочните взаимовръзки и възможности, обусловени от географските и историческите фактори. Индия, на чиято страна е мощният демографски фактор, днес полага усилия да използва възможностите на близката континентална зона, породени от многоаспектното стратегическо положение, за да се превърне от регионална в глобална сила с ядрени способности.
Украйна, която се намира на кръстопътя на евразийските степи, също е регионална сила, принудена да следва многопосочна политика в близката континентална зона, понеже с едната си страна е обърната към Европа, а с другата – към степните простори и Азия. Тази държава е изключително важен фактор в баланса на силите, тъй като е разположена в района на пресичане на сухопътните транспортни коридори между Азия и Европа в направление изток-запад с транспортните връзки между басейните на Балтийско и Черно море в направление север-юг. Значението на Украйна за разпределението на силите между Османската държава, Русия и Полша през ХVІІ в. е историческа проекция на това географско положение. Способностите на Османската държава да контролира баланса на интересите в Евразия се засилват с овладяването на този регион. Една от главните причини, поради които руснаците, един отначало неизвестен народ от бреговете на студеното Северно море, успяват първо да създадат континентална държава, а после да се превърнат в глобална сила, е свързана с това, че през Украйна придобиват възможност за намеса в районите на Източна Европа и Черно море.
Най-голямата вреда на Русия след Студената война беше нанесена със загубата на Украйна, на териториите отвъд Волга и най-вече на районите между реките Днепър и Днестър. Загубата на този регион, който по-рано дава на Русия статута на империя, е един от основните признаци за отслабването на руската мощ в постсъветския период. Оцеляването в този регион и увеличаването на мощта на Украйна зависи от воденето с дипломатическа вещина на многопосочна континентална политика. Положението на Украйна, която е обречена да има балансираща роля в бъдещата борба за влияние между Русия и Германия, ясно демонстрира потенциалното си значение за развитието на турско-украинските отношения.
„Стратегическа дълбочина“ тук
