„Капитан Немо“ от Жул Верн (анотация и откъс)

16.10.2015 Любопитно

„Капитан Немо“ от Жул Верн е вълнуващ приключенски роман, любим на поколения български деца. Новото му луксозно издание е богато илюстрирано и предлага незабравими приключения и запомнящи се персонажи.

Жул Габриел Верн е роден през 1828 г. в Нант. Баща му Пиер Верн е виден адвокат, а майка му Софи Алт произлиза от семейството на корабостроители и морски капитани. Може би влечението към пътешествията и морето Жул наследява именно от нея. Жул е най-големият от петте деца в семейството. Баща му Пиер се надява синът му да завърши право и да поеме по неговия път. Жул обаче от малък се увлича от пътешествията и корабите, а голямата му мечта е да стане моряк. Жул Верн обаче следва заръката на баща си и записва право в Париж. Там той е въведен в столичните литературните кръгове и се посвещава на писането. Силно влияние върху младия мъж оказват писатели като Виктор Юго, Александър Дюма и Едгар Алан По. Въпреки че завършва право, Жул не практикува тази професия. В началото на писателската си кариера, преди да придобие световна популярност, той упражнява различни професии (писар, борсов посредник), за да осигури прехраната на семейството си. През тези трудни години той продължава да пише и през 1863 г. излиза романът му „Пет седмици с балон“. Книгата се радва на огромен читателски интерес и носи популярност на Верн. След 1863 г. той се посвещава изцяло на писането, а романите му придобиват популярност по целия свят. Днес Жул Верн се нарежда сред най-четените автори на романи. Според статистиката на ЮНЕСКО романите му са превеждани на 148 езика. Жул Верн е автор на 65 романа, а също на пиеси, либрета за опери , разкази и повести. Смята се Жул Верн е един от създателите на жанра научна фантастика. Въпреки че няма научно образование, Жул Верн внимателно проучва научните факти и теории, а също и научните достижения на своето време. В романите си той успява да предвиди достижения в областта на науката, направени десетилетия по-късно. През 1871 г. Жул Верн се установява в Амиен, където остава до края на живота си. Писателят си купува яхта и посвещава част от времето си на пътешествия. Умира през 1905 г. в Амиен.
„Капитан Немо“ излиза през 1870 г. Романът е познат и под заглавието „20 хиляди левги под водата“. Главни герои в романа са френският професор по естествена история Пиер Аронакс и прислужникът му Консей, които участват в преследването на огромен полярен кит на борда на американския кораб „Абрахам Линкълн“. Впоследствие се оказва, че нарвалът всъщност е подводница „Наутилус“, конструирана и построена от капитан Немо и неговия екипаж. За проф. Аронакс и спътниците му започва едно необикновено околосветско пътешествие.
Преводът на книгата е дело на Константин Константинов, а автор на великолепните илюстрации е Петър Станимиров.

ОТКЪС

VI глава

С ПЪЛНА ПАРА

При този вик целият екипаж се устреми към китоловеца – капитанът, офицерите, боцманите, матросите, юнгите, дори и механиците, които оставиха машините си, и огнярите, които бяха зарязали пещите си. Даде се заповед за спиране и фрегатата заплава само по инерция.
Тъмнината бе много гъста и колкото и силни да бяха очите на канадеца, аз се питах как е могъл да види и какво бе видял, Сърцето ми биеше до пукване.
Но Нед Ланд не бе се излъгал и ние всички съзряхме предмета, който той ни сочеше с ръка.
На два кабелта от „Абрахам Линкълн“, откъм десния борд, морето изглеждаше осветено отдолу. Това съвсем не беше обикновено явление на фосфоресциране и човек не можеше да се излъже. Чудовището, потопено няколко метра под водата, разпръсваше този плътен необясним блясък, за който се споменаваше в докладите на мнозина капитани. Това великолепно излъчване сигурно се произвеждаше от могъщ източник на светлина. Осветената част очертаваше върху морето голям, много удължен овал и в неговия център се виждаше пламтящо огнище; непоносимият му блясък намаляваше с разстоянието.
– Това са куп фосфоресциращи организми – извика един от офицерите.
– Не, господине – отговорих убедено аз. – Никога мекотелите не изпускат толкова силна светлина. Този блясък е от чисто електрически произход… Но гледайте, гледайте! То се движи! То мърда напред-назад! То тръгва срещу нас!
Общ вик екна от фрегатата.
– Тишина – каза капитан Фарагут. – Кормилото вляво! Заден ход!
Матросите отърчаха към кормилото, механиците – при машините. Веднага дадоха заден ход и като се наклони вляво, „Абрахам Линкълн“ описа полукръг.
– Кормилото вдясно! Преден ход! – извика капитан Фарагут.
Заповедите бяха изпълнени и фрегатата бързо се отдалечи от източниците на светлината.
Грешах. Тя искаше да се отдалечи, но свръхестественото животно се приближи със скорост, двойно по-голяма от нейната.
Ние бяхме притаили дъх. Повече смаяни, отколкото уплашени, стояхме онемели, неподвижни. Животното ни настигаше тъй леко, сякаш си играеше. То заобиколи фрегатата, която плаваше с четиринадесет възли, и я обгърна със своята електрическа покривка като с някакъв лъчезарен прах. После се отдалечи на две-три мили, оставяйки фосфоресцираща диря, която приличаше на кълбата пара, които изхвърля назад локомотивът на бърз влак. Изведнъж от най-отдалечения край на хоризонта чудовището неочаквано се втурна със страхотна бързина срещу „Абрахам Линкълн“, спря изведнъж на двадесет стъпки от него и угасна, но не защото потъна под водата, тъй като блясъкът му не се намали постепенно, но внезапно, сякаш източникът на неговия ток се бе изчерпал мигновено! След това се показа от другата страна на кораба – може би го бе обиколило, а може и да се бе гмурнало под корпуса му. Всеки миг можеше да стане сблъскване, което би било гибелно за нас.
Чудех се на маневрите на фрегатата. Тя бягаше и не нападаше. Вместо да преследва, тя бе преследвана. Казах това на капитан Фарагут. По неговото лице, обикновено съвсем безстрастно, сега бе изписано безпределно учудване.
– Господин Аронакс – отговори ми той, – не зная какво страхотно същество имам насреща си и не искам да излагам неблагоразумно фрегатата си сред тази тъмнина. От друга страна, как можеш да нападаш нещо, което не познаваш, как можеш да се защищаваш от него? Нека почакаме да съмне и тогава ролите ще се променят.
– Не подозирате ли какво е това животно, капитане?
– Не, господин професоре, очевидно това е гигантски нарвал, но в същото време и електрически нарвал.
– Може би – добавих аз – не бива да се приближаваме до него, също както и до електрическа змиорка или до някоя торпила.
– Наистина – отговори капитанът. – И ако притежава светкавична сила, то сигурно ще е най-ужасното животно, сътворено от създателя. Ето защо, господин професоре, аз ще съм нащрек.
През нощта целият екипаж бе на крак. Никой не помисли за сън. Тъй като „Абрахам Линкълн“ не можеше да се бори със скорост, той забави хода си и плаваше със слаба пара. От своя страна и нарвалът, като подражаваше на фрегатата, се бе оставил на вълните, решен сякаш да не напуска полесражението.
Ала към полунощ той изчезна или, да се изразя по-точно, „угасна“ като грамадна светулка. Дали беше избягал? Би трябвало да се страхуваме от това, не да го желаем. Но в един часа без седем минути в полунощ се чу оглушително свистене, подобно на свистене, когато струя се изхвърля с извънредна сила. По това време капитан Фарагут, Нед Ланд и аз бяхме на юта и се взирахме жадно в дълбокия мрак.
– Нед Ланд – попита капитанът, – често ли сте чували как мучат китовете?
– Често, господин капитан, но никога не съм срещал кит, от който да спечеля две хиляди долара, само като го видя.
– Наистина, вие имате право на наградата. Но кажете ми, този шум не е ли същият, който се чува, когато китовете изхвърлят водата през ноздрите си?
– Същият шум, господин капитан, само че този е несравнимо по-силен. Тъй че не е възможно да се лъжем. Това наистина е кит, който се навърта в тези води. С ваше позволение, господин капитан, утре призори аз ще му кажа две думички! – добави китоловецът.
– Ако той има настроение да ви слуша, майстор Ланд – отговорих аз немного уверено.
– Щом се приближа на разстояние, четири пъти по-дълго от харпуна – възрази канадецът, – той ще трябва да ме изслуша!
– Но за да се приближите до него, аз ще трябва да ви дам лодка, нали? – каза капитанът.
– Естествено, господин капитан.
– И да излагам живота на своите хора?
– И моя! – отвърна простичко китоловецът.
Към два часа след полунощ светлинният източник отново се появи, все толкова силен, на пет мили от „Абрахам Линкълн“ откъм страната на вятъра. Въпреки разстоянието и шума от вятъра и морето ясно се чуваше страхотното удряне на опашката на животното и дори задъханото му дишане. Изглеждаше, че когато огромният нарвал излизаше да диша на повърхността на океана, въздухът нахлуваше в дробовете му както парата в големите цилиндри на машина с мощност две хиляди конски сили.
„Хм – помислих си аз. – Кит, който има сила колкото цял кавалерийски полк; хубав кит, бива си го!“
До заранта бдяхме като часовои и се приготвяхме за битката. Уредите за риболов бяха наредени край перилата. Помощник-капитанът напълни пушките, които хвърлят харпуна на разстояние една миля, както и дългите старинни пушки с експлодиращи куршуми, раните от които са смъртоносни дори и за най-силните животни. Нед Ланд се задоволи само да наостри харпуна си, който в неговите ръце беше страшно оръжие.
В шест часа почна да се разсъмва и заедно с първите лъчи на зората изчезна електрическият блясък на нарвала. В седем часа беше вече достатъчно светло, но твърде гъста утринна мъгла стесняваше кръгозора и най-силните далекогледи не можеха да проникнат през нея. Това причини объркване и яд.
Аз се качих до наблюдателната площадка на бизан-мачтата. Неколцина офицери бяха вече накацали по върха на мачтата.
В осем часа мъглата бавно се повлече по вълните и едрите и кълба се дигаха постепенно. Хоризонтът се разширяваше и изчистваше в едно и също време. Неочаквано, както и предишната вечер, чухме гласа на Нед Ланд:
– Това, което търсим, е зад левия борд!
Всички погледи се насочиха към показаната точка.
Там, на миля и половина от фрегатата, едно дълго тъмно тяло се подаваше на около един метър над вълните. Силно движещата му се опашка причиняваше значително вълнение. Опашка на животно не можеше да удря тъй силно! Безкрайна, ослепително бяла бразда бележеше пътя на животното и описваше дълга крива линия.
Фрегатата приближи до кита. Аз го наблюдавах съвсем спокойно и трезво. Рапортите на „Шанон“ и на „Хелвеция“ бяха малко преувеличили размерите му. Аз определях дължината му само на двеста и петдесет стъпки. Колкото до ширината, мъчно можех да я преценя; но стори ми се, че животното изобщо бе удивително съразмерно в своите три измерения.
Докато наблюдавах това необикновено същество, две струи от пара и вода изхвръкнаха от ноздрите му и се издигнаха на височина до четиридесет метра, което ми помогна да определя неговия начин на дишане. От това окончателно заключих, че то принадлежеше към разновидността на гръбначните, клас – млекопитаещи, подклас – делфинообразни, група – рибовидни, разред – китове, семейство… – по-нататък не можах да определя. Разредът на китообразните обхваща три семейства – китове, кашалоти и делфини – и нарвалите спадат към последните. Всяко от тези три семейства се подразделя на много родове, всеки род – на видове, всеки вид – на разновидности. Аз още не можех да определя разновидността, вида, рода и семейството, но не се съмнявах, че благодарение на случая и на капитан Фарагут ще мога да допълня моята класификация.