Лира Литературно-рекламна Агенция
Владимир БЕЛОВ
Франция, 2022 година. Франсоа е застаряващ ерген и преподавател по френска литература на 19. век в университета „Париж III – Сорбона“. Животът му е лишен от харизма, инертен и до голяма степен в плен на апатията. Апатията, всъщност, е нормалното състояние на обществото към този момент – общество, живеещо в полусън, което дори не осъзнава какво би могло да го очаква.
Романът на Мишел Уелбек – „Подчинение“ за мен е основоположник на нов жанр в литературата – постантиутопия. Съвременното състояние на социума в 21. век е състояние на тотална обозримост на бъдещето в чисто битов план и на липса на идеали и вяра в трансцедентни ценности. Утопиите и илюзиите вече са мъртви. Ежедневното битие на описания от Уелбек главен герой всъщност е отражение на живота на хората след постепенното отмиране на идеала като стойност – идеал, не сринал се драматично (по начина, по който го описват антиутопистите от началото и средата на 20. век), а изчезнал безславно и без много шум. Чрез описанието на живота на Франсоа, всъщност, читателят лесно придобива представа за битието на homo sapiens днес, когато западните общества, издигащи в култ философията на индивидуализма, са стигнали до висока степен на самоизолация и алиенация на отделния човек. На фона на всичко това във Франция на власт в коалиция със социалистическата партия идва Мюсюлманският фронт, който налага нов, ислямски, модел на развитие на обществото. Хората, в инертното си ежедневие, въобще не очакват, че може да им се случи нещо, което не биха могли да си представят. Мюсюлманите, от една страна, са въплъщение на атавистичните страхове за това какво би могло да се случи с Европа, но от друга са използвани от автора като контрапункт – чрез перманентното притовопоставяне на техните и западните ценности в романа изпъква очевадният крах на западната ценностна система. Обратно на западния модел, новият президент Бен Абес налага мюсюлманските норми – мъжете имат право на по няколко жени, образованието (и особено това на жените) се свежда до минимум, а в обществото се налага системата на дистрибутизма, при която семейството е основна движеща единица. Бен Абес се ръководи от това, че не икономиката (както се смята на запад), а именно демографията гарантира оцеляването на обществата дори в чисто физически план. Лишавайки хората от образование, той ги връща към вярата в нещо трансцедентно, нещо отвъд обозримото, към мечтата и идеала за отвъдразсъдъчното, което ги поддържа живи във физическия и духовния смисъл на думата. Всичко това е противопоставено на западната социална система, която гарантира сигурността, но и сивотата на живота ни (неслучайно Франсоа упоменава, че след завършването на висше образование, мечтите на хората в Европа секват и животът им придобива тривиален, предвидим и цикличен оттенък и е лишен от патос и велики идеи), и в която човек получава обществените придобивки наготово, бидейки по този начин лишен от естествения си инстинкт за съзидание.
Нивата на обществена сигурност на запад са толкова високи, че връзката на модерния човек със семейството е нарушена. В романа си Уелбек лансира тезата, че не синовната обич привързва детето към майката и бащата, а инстинктът за самосъхранение. Когато физическото оцеляване на индивидите не е пряко обвързано със семейната единица, тя се разпада и отмира като ненеобходима. Обратно, при мюсюлманите клетката на семейството е запазена не само поради ниската степен на образование, но и поради естественото противопоставяне на „свое“ и „чуждо“. Бидейки малцинствена група, те съхраняват семейните микрообщности, за да гарантират съществуването си.
Франсоа постепенно загубва всичко, което му е носело смисъл в живота – приятелката си, работата си, родителите си, от които отдавна се е отчуждил, както и любимия си автор Юисманс (след като вече е казал в дистерацията и трудовете си всичко за него, той смята, че интелектуалният му живот приключва). След раздялата с приятелката си, главният герой е непособен да изпита удоволствие от сексуалните си контакти с компаньонки. Авторът поставя героя си пред липсата на алтернатива и Франсоа е принуден да се нагоди към табутата и стереотипите на ислямската политическа и религиозна система, защото, за жалост, в нагаждачеството се корени пътят към физическото оцеляване. Бидейки антиконформисти, хората несъзнателно са вървели към геноцид на самите себе си, ето защо когато традиционните общества успяват да наложат волята си над вялостта на нетрадиционните и развитите, развитите инстинктивно се връщат в лоното, гарантиращо съхранението на човешкия вид. Разбира се, главният герой има нужда от интелектуалните аргументи на новия ректор на Сорбоната Рьодиже, които да „приспят“ и притъпят атавистичния му страх от безсмислието и смъртта. Франсоа решава, че няма как да няма Господ, гледайки фотосите на космоса в дома на Рьодиже и стига до извода, че в света, може би, все пак има необозрими неща. Франсоа няма избор. Човек е zoon politikon и не може да оцелее без общество.
Творбата на Уелбек е лишена от илюзии. Тя не предсказва бъдещето, но както авторът заявява, представя атавистичния ни страх от това, което би могло да ни се случи.
„Подчинение“ тук
