Лира Литературно-рекламна Агенция
Мариета ИВАНОВА
Камерън Улф е самотен. Той е различен. Странен е. Никога не е имал истински приятели. Той си мисли, че няма нужда от никого. Той е единак и има нужда само от себе си и инстинктите си. Поне така си мисли Камерън…
ВНИМАНИЕ!
Ако сте от известните деца в училище, движите се във VIP групичката и всички съученици ви боготворят (а зад гърба ви мразят в червата), то тази книга едва ли би ви впечатлила.
НО!
Тази книга най-вероятно ще ви хареса, ако сте Невидими. Несъвършени. Неразбрани. Тя е за неоценените. За нежеланите. За самотниците. За аутсайдерите…
Камерън Улф е на петнайсет. Дели стаята си с по-големия си брат Рубен, който вечно го забърква в най-различни неприятности, като например да оберат зъболекаря или да откраднат някой пътен знак или да се боксират до кръв в задния двор… Сестра му Сара постоянно се натиска с гаджето си Брус на дивана в дневната. На брат му Стив му върви във всичко и се мисли за голямата работа. Баща му е водопроводчик, а майка му се скъсва от работа, но все пак успява да се справи с домакинството… въпреки че най-обича да готви гъби, а Кам и останалите ги ненавиждат. През уикенда Камерън започва да работи с баща си и така среща Ребека. Тя е всичко, за което момчето е мечтало – истинска. Но животът никога не е хубав за различните… Брус изневерява на Сара, бившият най-добър приятел на Кам го завлича с голяма сума пари, защото се е забъркал с гадна компания; късмета на Стив започва да се изчерпва, а Камерън остава с излъгани надежди и разбито сърце. Но нали винаги е бил сам? Единак. Аутсайдер. А кой би могъл да обича аутсайдер(ът)?
Преди „Крадецът на книги“. Преди „Аз съм пратеникът“. Маркъс Зюсак написва „Аутсайдерът“ през 1999 година. С трилогията за братята Улф австралийският писател дебютира на литературната сцена, а за останалите две – „Да се биеш с Рубен Улф“ и „Когато кучетата плачат“, печели няколко награди за литература за юноши.
„Изпънал ръце край тялото си, виех и всичко се изливаше от мен. Видения бълваха от гърлото ми и гласове от миналото ме обкръжаваха. Небето се вслушваше. Градът – не. Не ми пукаше. Пукаше ми само за това, че вия и можех да чуя гласа си и да си спомня, че в това момче имаше сила и то имаше какво да предложи. О, как само виех, тъй гръмогласно и отчаяно, и съобщавах на света, че съм тук и няма да се предам.
Не и тази вечер.
Нито никога!“
Едно гласче отеква в главата ти докато четеш тази книга: „Не можеш да го разбереш, ако не си го преживял.“
„Аутсайдерът“ тук
