Начало / Любопитно / „Аз съм знаменитост“ от Кейти Бърчъл (анотация и откъс)

„Аз съм знаменитост“ от Кейти Бърчъл (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

Всички искат да бъдат популярни, нали така?
Житейските цели на Ана Хънтли са съвсем простички:
Да науча КУЧЕ (това е лабрадорът ми) да дава пет. Най-амбициозният ми проект досега.
Да НЕ ПАЛЯ (отново) косата на второто най-популярно момиче в училище.
Да задържа двамата ми нови (и единствени) училищни ПРИЯТЕЛИ.
Да разбера дали 1 и 2 не са причината да съм социално пренебрегвана, т.е. аутсайдер.
Да се крия с Куче в килера до живот, след като татко се сгоди за най-известната актриса на света и сега ПАПАРАЦИТЕ искат да изтипосат лицето ми по вестниците, за да могат всички в училище (и по света) да видят колко съм нелепа…

Авторът
Кейти Бърчъл е журналист и носител на наградата за най-добър литературен дебют от 24/7 Theatre Festival през 2011 г. Сред най-любимите ? неща са трите ? лабрадора, комиксите на Марвел и Джейн Остин.

ОТКЪС

Подпалих Джоузи Греъм.

Добре   де,   наистина  беше   лошо,   да,   обаче  не   беше нарочно и вината не беше  изцяло моя.  Всички мислят, че е било нарочно. Мислят, че госпожа Гинуел е герой.

Ако питате мен,  госпожа Гинуел само  влоши  нещата. С малко вода  всичко щеше да  се  оправи за  нула  време. В крайна  сметка  пострадаха само   краищата на  косата є, така че  употребата  на  пожарогасителя  внесе ненужна драма. Така  де,  денят на  Джоузи и  без  това  беше  вече провален,  предвид  че   я  подпалих  и  така  нататък, а  в следващия момент се  оказа покрита от  глава до  пети  с онова     бяло     пенесто   нещо,     което   изглежда    много подходящо за  игра, но  май  не  е.  (Мисля си,  че  Джоузи изглеждаше повече стъписана (и сякаш я сърбеше), отколкото развеселена.)

И  аз  самата бях  леко   смаяна.  Никога не  бях  палила никого досега, така  че  цялата  история ми  дойде   малко неочаквано. Най-близкото до подпалвачество действие, което някога съм  извършвала, беше, когато бях  малка и сложих  портфейла   на    баща    си   върху    цепеницата   в камината, за  да  видя  какво ще  стане. Така  де,  кой  би си оставил портфейла в  стая с  едва   проходило дете? Не  и баща  ми, не и втори  път, със сигурност. Обаче все още  ми се   струва,  че    ме   гледа   подозрително,  когато  вечер захладнее.

А да, и онзи  път, когато почти изгорих кабинета му. Но са само  тези ДВА случая.

И знаете ли какво? Джоузи също  бе отчасти виновна за случката. Защото наистина а)  не  биваше да  се  подпира толкова близо  до бунзеновата горелка и б) да се пръска с толкова много  лак  за коса, когато е на училище.

Завиждам   ù,    защото   нямам   нито    времето,   нито уменията да ползвам лак  за коса. Сутрин, когато баща  ми най-сетне успее да издърпа завивката от вкопчените ми в нея  ръце,  имам  най-много десет минути да се приготвя за тръгване.

Така  или  иначе, баща  ми никога не би ми купил лак  за коса. Толкова е старомоден, особено когато става дума  за четиринайсет годишната му дъщеря. Помня как  веднъж в аптеката го  попитах дали   ще  ми  купи  очна   линия. Той прихна и ме изкъшка да взема „Фервекс“. Смятам това  за МНОГО  лицемерно, понеже  някои  от  жените,  с  които излиза, са  с ДЕБЕЛА  очна  линия. Как  би  се  почувствал, ако,  когато ми представи някоя от тях,  аз  избухна в смях и ù предложа чаша с топло  парацетамолово лекарство с вкус на лимон?

Хм…    Може     да    използвам    този     номер   за     най- дразнещите му приятелки, когато реши  да ги води вкъщи.

Разтрепераната  госпожа Гинуел определено не  се смееше, докато ме  влачеше към  кабинета на  госпожица Дюк, без  да спира да си мърмори нещо  неясно за  пожар в класната стая и пиромански наклонности.

– Извинете, госпожо Гинуел, не ви разбрах. Какво казахте? – попита госпожица Дюк,  надигнала се  от стола с разтревожено изражение.

Госпожица Дюк много  подхожда на кабинета си. Което звучи  странно,  когато  го   кажа  така,  но   наистина  си отиват.  Тя   също    е   нова    в   това    училище.   И   двете започнахме тук през септември, макар че,  много  ясно, тя е доста  по-напред от мен,  понеже е директорка и т.н.  Аз започнах десети клас   тук.  Общо  взето, мисля си,  че  от нас  двете досега тя прави по-добро впечатление. Това  не е   особено  приятна   мисъл,  като    се   има   предвид,  че наказва със  задържане след   часовете и  кара хората да събират боклука, който  хвърлят зад  навеса за колелета.

Така  че,  макар да  е  тук  само  от  един  срок  и аз  да  не съм  сигурна как  е изглеждал кабинетът преди това,  сега определено си подхождат. Например много  е подредено. Госпожица Дюк  се  облича и се  държи много  официално. Прилича  повече  на  някоя от  онези  бизнесдами, които непрекъснато   говорят   по    хендсфрито,   докато   чакат метрото и  джафкат разни неща като  „Това  просто не  е достатъчно   приемливо,  Джефри,“  отколкото  на директорка на гимназия.

Харесва  ми  обаче  как   ù  стои   костюмът  с  панталон. Мисля си,  че  ако  някога започна работа, която изисква да  ходя  в офис,  ще  искам да  нося  костюми с панталон и да    изглеждам   авторитетно   като    госпожица   Дюк.    А тъмната ù  коса  е  винаги съвсем пригладена  и  гримът ù никога не се размазва. Много  е страшна.

Става  двойно  по-страшна,  когато човек преди малко е подпалил косата на съученичка.

– Часът по химия… Ана…  Ана подпали… коса… подпали

Джоузи Греъм! – изплю най-сетне госпожа Гинуел.

Госпожа Гинуел нито  е  авторитетна, нито  страховита. Малко  ми  напомня на  папагал. Ама  не  готин   папагал, който   седи   на  рамото на  също   толкова  готин   пират, а такъв, нервак, дето  само  пърха  около  лицето ти,  кряка и от време на време те перва с крило по лицето.

–   Джоузи   добре     ли    е?    –   попита   разтревожена госпожица Дюк.

Госпожа  Гинуел кимна  и  накъдрената ù  ягодоворуса коса  се развя покрай запотеното ù чело.

– Добре   е.  Само   че  косата ù  е  опърлена  и  цялата е покрита с пяна.

– Разбирам – отвърна госпожица Дюк  и,  честна дума, видях  я как  се подсмихна доволно за  секунда. Усмивката, ако  наистина я бе имало, изчезна веднага, щом  тя улови погледа ми.

– И никой друг не е пострадал?

– Не – поклати глава госпожа Гинуел.

– Е, в такъв случай, Ана,  седни тук,  а ти,  Джини, защо не  отскочиш до учителската стая да  помолиш някого да ти довърши часа, а ти да изпиеш чаша чай?

Госпожа  Гинуел кимна  и  бавно   отпусна хватката  си върху  рамото ми.  Изгледа ме  многозначително,  сякаш в следващия момент щях да извадя огнехвъргачка от шкафчето   си    и    да    изпепеля   училището.   Което    е абсолютно безумна мисъл от нейна страна, понеже миналия  срок   написах  страхотно  есе   за   пингвините. Никой, който  е  в състояние да  вложи толкова усилия и емоционална зрялост в есе  за пингвини за първия срок  на десети  клас,  не   би   си   прекарвал  свободното  време  в планове как  да унищожи училището.

Седнах бавно   в  кожения стол  срещу госпожица Дюк, която се  намести в  собствения си  директорски стол  от другата  страна  на   бюрото. Тежката  дървена  врата  се затвори шумно  след  госпожа Гинуел, която не спря да ме гледа вторачено, докато излезе; последва секунда мълчание, докато госпожица Дюк  подреди формулярите, които  попълваше, преди да я прекъснем.

– Е, защо  не ми обясниш какво точно  се случи?

Поех си дълбоко въздух  и ù разказах как  сме  имали час по  химия и  как  с  Джоузи сме  били  сложени заедно за експеримента – нещо,  което, между другото, не  зарадва нито  мен,  нито  нея.  Това обаче не го казах на госпожица Дюк.

Сметнах, че тя ще се досети защо  комбинацията е била злощастна.  Джоузи е  от  най-харесваните  момичета във випуска.  Тя  е  най-добрата  приятелка  на  Нейно Величество   Софи    Паркър.   И   двете   непрекъснато   се мотаят   с    най-харесваните   момчета,   като    например Брендън   Дрейкър   и    Джеймс   Тиндейл.   Джоузи   си прекарва уикендите в купонясване, а на  училище идва  с изобилен грим  и с идеално направена прическа.

Аз  прекарвам  почивните  дни   в  четене  на   комикси, гледане на „От местопрестъплението“ с баща  ми и в оплакване от живота на жълтия ми лабрадор на име  Куче – единственото същество на  този  свят,  което ме  слуша. При   това   ме  слуша  само   когато  държа  парче  бекон  в ръка.

Та пропуснах онази част  от историята, когато Джоузи погледна  нещастно към  Брендън, с  когото очевидно се надяваше да я сложат, и дойде  да седне до мен  с дълбока въздишка и без  да каже „Здрасти“. Даже не ме погледна, когато  попитах  „Как   е,   партньоре,“  в  храбър  опит   да разведря атмосферата.

Нямам представа защо  точно  това  реших  да ù кажа.

Тя  нямаше  никакво  намерение  да  участва  в експеримента,  така  че   аз   просто  започнах  без   нея. Всъщност госпожа Гинуел още  не  беше  обяснила как  да използваме бунзеновата горелка, защото останалите още си  обличаха престилките и си  слагаха защитните очила. Обаче  някои  прекалено  много   се   бавеха,  та   Джоузи подпря глава на ръката си и започна да мята погледи към Брендън, да  се  смее  на  онова, което ù разказваше, и да отмята коса  драматично.

Предполагам, че  тук  някъде  цялата  работа стана  по моя   вина.   Трябваше  да   изчакам,  докато  ни   кажат  да пуснем  горелките,  но   вместо  това   аз   направо  пуснах нашата. Тук  следва да  се  имат   предвид няколко  много важни неща:

1. Не  можех да  знам, че  горелката е в позиция на най-висок пламък.

2.  Не  можех  да  знам, че   в  момента,  в  който   я пусна,  Джоузи  ще   отметне  натежалите  си  от  лак коси  точно  в тази посока.

3. Не можех да знам, че косата ù е толкова леснозапалима.

4.  Не  можех да  знам, че  ще  скочи и ще  побегне, надала писъци, вместо да остане на мястото си, така че   опитът  ми   да   я   полея  с  вода   стана  излишно труден, а  освен   това  нямам добър  мерник, така че накрая полях  себе  си.

5.  Не   очаквах,  че   госпожа  Гинуел ще   използва толкова  много   пяна,  та   Джоузи  да   заприлича  на пудел.

6. Трябва да  се  отбележи също  така, че  никога до момента не съм имала проблеми с поведението в училище.

7.  С  изключение  на  онзи   случай, когато  бях  на шест  и Бен  Метън  изяде чипса ми, а аз  го заключих в шкафа с канцеларските материали.

8.  Целият инцидент с пожара всъщност много  ме разстрои, защото наистина не  го  направих нарочно, а  сега   се  чувствам ужасно  и  си  мисля  как   никой няма  да   иска    да   ми   е   приятел  –  точно    като    в предишното ми училище.

На този  етап заплаках.

Госпожица Дюк, която до момента ме гледаше смаяна, ми подаде кърпичка.

– Е, звучи ми като  неволна злополука… – започна тя.

– Разбира се, че беше  неволна! – прекъснах я с хлипане аз. – Никога не бих направила такова нещо  нарочно!

На  вратата се  почука и  аз  се  обърнах в  стола, за  да видя    кой    е.   Училищната   сестра   подаде  глава   през вратата.   Госпожица  Дюк   я   подкани   да   влезе   и   тя доприпка безгрижно.

– Исках  само  да ви информирам, госпожице Дюк, и теб, Ана, че  с Джоузи всичко е наред. Косата ù е поопърлена по   краищата   и   ще    трябва   да    се    подстриже,   но   с изключение на това  ù няма нищо.

– Сигурно  ме  мрази – заявих мрачно, вторачена  във влажната, смачкана кърпичка в ръката си.

– Сигурна съм,  че  не е така. Ще ù мине  – рече сестрата весело.  –  Косата  ù  и  без   това   беше   толкова  дълга  и рошава, че подстрижката ще ù дойде  добре.

– Хм, благодаря ти,  Триша  – каза госпожица Дюк многозначително.  Сестрата  сви  рамене  все   така безгрижно и излезе.

– Ето,  виждаш ли,  и  това  е  нещо   – обяви   госпожица Дюк.  – Ясно  е, че  е било  злополука, но злополука, която би могла да има  и доста  по-сериозни последствия. Извади късмет, Ана.

Кимнах тъжно.

– Надявам се, че  отсега нататък няма да започваш експериментите, преди да си изслушала инструкциите на учителката.

 

– Никога няма да  направя друг  експеримент в живота си.

–  Надявам  се   на   обратното.  Химията   е   интересен предмет и  си  мисля, че  днес  ти  получи ценен урок  по въпроса за  безопасността – тя ме погледна строго. – Така, добре. Изяснихме, че  случката не  е  била  планирана, но трябва  да   ти   наложа  наказание  –  ще   оставаш  след часовете на занималня до края на срока, за  да обмислиш добре  колко е важно да  внимаваме. Започваш от утре,  а тъй   като    последният  час    свършва  след    около    десет минути, можеш да се  върнеш в кабинета по химия, да си вземеш нещата и да се прибираш.

– Предпочитам да не се връщам, честно казано.

– Нищо  ли не ти трябва оттам?

–  Там   са   само   несесерът  ми   и   няколко  учебника. Сигурно  останалите  вече  са   ги   метнали  в  кофата  за боклук.

–   Убедена   съм,    че    грешиш   –   усмихна   се    тънко госпожица Дюк.  – Всички знаят,  че  не  си  го  направила нарочно и  нищо  сериозно не  е  станало. До  утре   ще  го забравят.

Тревожно  е  колко  заблудени  могат  да  бъдат възрастните понякога.

Когато баща   ми  се  разтревожи, веждите му  страшно ме разсейват.

Така  де, в случая беше  наистина много  разтревожен от положението. Накара ме  да  седна да  си говорим и т.н.  С него   рядко си  говорим седнали  специално  за   целта.  И двамата се чувстваме много  неловко.

Единствените два пъти  досега, в които  се е налагало да „седнем  да   си   поговорим“,   бяха    веднъж,  когато  му направих профил в сайт  за  запознанства, понеже не  ми харесваше тогавашното му гадже, и той започна да получава разни подозрителни съобщения, от които  тя  се разплакваше, и друг  път,  когато го  замерих със  свински пай  по  главата, защото беше  дал  енциклопедията ми  за комиксите на  Марвел в книжарница за  книги втора  ръка, а като  ми го съобщи, държах свински пай.

По-късно  Куче   изяде  пая   –  почистен  и  поставен   в чиния, защото нито  аз,  нито  баща   ми  го  държахме под око,   докато  „седяхме  да   си   поговорим“.  Това   съвсем влоши  положението, защото а) баща  ми, оказа се, чакал с нетърпение  да   изяде  пая   и   б)   Куче   реши    да   навре победата  си   в  лицето  на   баща   ми   още   веднъж,  като повърна пая  върху маратонките му.

Не  разбрах защо  татко се  ядоса чак  толкова. Единствената    причина,    поради    която    си     купува маратонки, е  да  ги  остави до  вратата, опитвайки се  да накара   жените,  с   които    излиза,   да    си   мислят,   че поддържа форма с фитнес.

Както   и   да   е,   и   в  двата  предишни  случая,  когато „сядахме да  си  поговорим“, той  напълно губеше контрол над  веждите си;  и  сега, като  ме  накара да  седна, за  да обсъдим случката с пожара и веждите му  се  разскачаха неконтролируемо, ми  стана ясно, че  изживява един   от онези  моменти,  в  които   се   чуди   дали   наистина  съм наред.

Сякаш аз не си задавам същия въпрос всеки божи  ден. И   честно,  наистина  се   опитах  да   се   концентрирам върху   това,   което  ми   говореше,  обаче  веждите  му  се мятаха във всички посоки. Наистина е невероятно колко са гъвкави.

За  жалост, не  съм  наследила този  впечатляващ негов талант.

– Слушаш ли ме изобщо?

–  Разбира  се!   –  излъгах  и  се   заставих  да   раздвижа лицето си,  тъй  като  се  бях  сковала от съсредоточаване  в сложния танц   на  веждите  му.  Разсеяно  потупах Куче, който  лежеше до мен  с надеждата да  получи лакомство заради   саможертвата   си    да    присъства   на    сеанс   с Бащината инквизиция.

Татко  присви вежди.

–  Анастасия  –  повика  ме,   като   се   наведе  напред  и стисна ръцете  си  една   в  друга, вероятно  да  се  покаже изпълнен с разбиране.

– Никълъс.

Тази   игра   на   Толкова  Сериозно  Говоря,  Че   Ще   Се Обръщам Към Теб на Цяло  Име,  и аз я знам.

Татко  си пое дълбоко въздух.

– Осъзнавам, че  смяната на училището е сериозна промяна,  особено  за   тийнейджър.  Не   съм   ти   ядосан, знам, че  е било  злополука. Но ако  искаш да,  де  да  знам, да обсъдим нещо?

– Какво  например?

– Знам  ли. Някакви тийнейджърски неща?

О, господи. На бас, че искаше да си говорим за чувства. Колко  амбициозно. Нямах никакво намерение  да  говоря за  това  с баща  си. Достатъчно срам  брах,  докато разкажа на двамата си нови  и единствени приятели, Джес и Дани, за    няколкото   последни  пъти,    когато  съм    успяла  да засрамя и себе  си,  и (заради приятелството ни) тях.  Жив късмет би  било  да  успея да  ги  задържа като  приятели, предвид подобни събития. Както  и да е, нямаше начин да тръгна да споделям с баща  си.

– Какви  тийнейджърски неща?

– Не  знам! – веждите му  рипнаха бясно  към  тавана. – Как да се научиш да се държиш отговорно например.

– Не се хаби. И без  това  няма да те слушам. Той присви очи.

–  Ти  изобщо  разбираш  ли  колко  е  сериозно положението?

– Да,  разбирам. Подпалих косата на  съученичка. Това беше  опасно и  срамно. Никога повече няма да  докосна бунзенова горелка без  наблюдение. Цялото училище ще ме  намрази. Ще  стана още  по-задръстена, отколкото бях досега. Мразя живота си.

– Тъкмо  това  имах предвид – каза той нежно.

Сериозно, човек  само   малко  да  стъпи   накриво,  като например да  подпали нечия коса, и  изведнъж баща   ми изпитва    необходимост   да    ме    подлага   на    някаква извратена форма на родителска терапия.

– Просто… в  предишното училище…  не  беше… – той замлъкна.

– Любимката на цялото училище?

– Нямаше да  кажа това  – възрази татко и  се  пльосна обратно в креслото, където обикновено прекарваше неделните  следобеди с  чаша ирландско уиски   в ръка. – Не  беше… свикнала. Искам да  съм  сигурен, че  в новото училище ще си по-уверена в себе  си.

Наложи  се   да   сменя  училището,  когато  миналата година  се   преместихме  в  Лондон, защото  татко  се   бе прочул  като   журналист  и  трябваше  да   е  по-близо  до всички възможни събития. Колкото и да е странно, стана известен след  като  написа ужасно скучна книга за танковете, използвани през войната, или  нещо  подобно, която  бе  приета много   добре. Книгата  е  посветена  на мен,   но  не  съм   я  чела, а  това   много   го  тормози.  Ако питате мен,  би трябвало аз  да  се  обидя. Да,  татко, всяко момиче си мечтае да му посветят книга за ТАНКОВЕ.

Колкото   и   да   е   невероятно,  сериозната   книга  за танкове   доведе   до    сериозни   интервюта   с   известни личности, а те  всичките явно  живеят в Лондон, или  поне често  идват   тук.  Всичко  това   значи, че   татко  си  стои вкъщи   много   повече отпреди, което е  хубаво,  макар че понякога ходи на  разни партита със знаменитости. Знаменитостите  го  харесват,  защото  пише   дълги, бляскави  статии  за   тях   в  сериозни  списания,  вместо кратки репортажи за  това  кой  бил  видян с потни  петна на  подмишниците в някоя незабележима колонка в жълт вестник.

Мисля,  че   се   чувстваше  доста    виновен,  задето  ме накара да се преместим, но аз нямах нищо  против. Нямах приятели в старото училище и въпреки че ми беше  малко нервно  как   Куче   ще   свикне  с  живота  в  Лондон,  той набързо се  сприятели с померанеца Хамиш,  който  живее малко по-надолу на нашата улица.

– Благодаря, татко. Оценявам загрижеността ти. Но наистина спри  да се притесняваш.

Той   въздъхна,  понеже  му   стана  ясно,  че   няма  да споделя  с  него   и  капка  от  тийнейджърските  страхове, които  очакваше да му излея.

– Добре. Е,  внимавай в  бъдеще в  часовете по  химия, съгласна ли си?

– Ако изобщо някога отново  ме  пуснат да вляза в лаборатория,   да,    ще    внимавам.  Никакви   бунзенови горелки.

– Няма да те наказвам да си стоиш  вкъщи. Ти бездруго никъде не излизаш.

– Супер, поговорихме си. Благодаря, татко.

Той повдигна разтревожен вежди за последен път, най- накрая стана от стола и излезе. Аз издишах, а Куче, предателят, тръгна след  него  да  види  дали  пък  няма да му излезе късметът и татко да свие  към кухнята.

За  нещастие на  Куче,  татко се  качи в стаята си  да  се приготви за голямата си среща довечера. Напоследък излиза с  някаква нова  звезда, с  която все  още  не  ме  е запознал. Не че се засягам.

Обикновено не  изкарва достатъчно дълго  с гаджетата си,  че  да  се  налага да  ни  запознава. Общо  взето, когато звънне телефонът и вдигна аз,  чувам някой женски глас да  казва: „О,  здрасти, сладурче, Ник  там  ли  е?“,  а  той ожесточено жестикулира в смисъл „Няма ме“,  докато аз обяснявам, че  е заминал за  Словения, за  да  открие себе си. Обичам да разнообразявам извиненията и като  ме обхване вдъхновението, измислям  неща  като   например, че  демонстрира новата си линия бански в Бейрут или  че е в Перу  и тренира за шерпа.

Понякога обаче е рисковано, защото, ако  ме  чуе  какво говоря, започва да ме замерва с разни неща.

С тази, новата, излиза вече от  няколко месеца. Общо взето,  гнусна  работа.  Реши   се,   слага  си  афтършейв  и танцува – танцува! – из  къщата. Сериозно, наложи се  да звънна на мама и да ù кажа колко неудобно ме кара да се чувствам Тя  по  това   време  беше   в  Индия, така  че  телефонът пращеше, но  мисля, че  успях  да  ù предам отвращението си от поведението му. Майка ми е журналист пътеписец, което значи, че през по-голямата част  от времето я няма, но    аз    нямам   нищо    против.   Понякога   ме    води    на невероятни места, а  когато си  е  в  Англия и  не  сме  се виждали дълго,  идва  да поживее при нас.

Мама   и  татко  никога  не  са  се  женили, даже  не  са имали дълга връзка. Срещнали се,  когато и двамата били младши  репортери,  и,   по   думите  на   татко,  „Ребека веднага се  влюби  в мен“.  По думите на  мама самата тя е била  „или  много  пияна, миличко, или  болна   от  някаква тропическа зараза, която предизвиква халюцинации“. Както  и да  е, резултатът съм  била  аз,  а те,  за  щастие, си останали много  добри  приятели, което доста  улеснява нещата.

Когато бях  по-малка, все  се  надявах, че  ще  се  съберат отново  – като  във  филма „Капан за  родители“ или  нещо такова, но  сега  си  давам сметка, че  нещата са  по-добре така, както са. Мама  казва, че  няма начин да се съберат, защото баща   ми  има  прекалено категорични виждания за  това  и онова  и когато киха,  ù изкарва акъла. Баща ми казва, че  няма начин да  се  съберат, защото майка  ми никога  не   мие    чиниите  и   веднъж  се   подиграла  на шапката на  Джон   Уейн  в  някакъв филм.   Според мен  е така, защото са  прекалено добри  приятели, но  какво да се прави, не бива  да разваляме илюзиите на възрастните.

– Ами, изглежда, е влюбен, миличко – засмя се мама по телефона, докато ù  обяснявах изпълненията  на  татко. – Бъди  мила  с него.

Не  съм  сигурна дали  ме  посъветва още  нещо,  защото, докато говореше, около  нея  беше  много  шумно  и, мисля, че  чух  как  някой се  опитва да  продава зеле за  двайсет рупии  килото. Индия май  е доста  шумно  място.

Докато баща  ми се оправяше в спалнята си, реши  да ме дари  с още една  порция родителстване.

– Не искам проблеми тази вечер. Ще си стоиш  вкъщи  и ще се държиш прилично – нареди.

Сметнах  този    коментар  за   непредизвикан  с   нищо поради  факта,  че   се   държа  прилично  през  повечето време. Едва  ли  някой би  ме  нарекъл проблемна и освен това  никога не  ме  канят на  купони, така че  наистина не разбирах за какво толкова се впряга.

Последният случай, за  който  може да  се  каже, че  не бях образец на  добро  поведение, беше, когато той организира парти за  новата ни къща, след  като  дойдохме в  Лондон.  Нахлу   един   куп   народ,  миришещ  на   скъпи парфюми и с бутилки шардоне в ръце.  Аз трябваше да им взимам  връхните  дрехи,  да  обхождам  хола   с  хапки  на поднос и да ги слушам как  разправят на  татко колко съм очарователна,  без   изобщо  да   ми   обръщат  внимание, докато си взимат минибрускети от подноса.

Както  и да  е,  имаше и един  актьор тогава, когото чух да казва, че  не разбира защо  Ник държи това  куче, което само  точи  лиги  навсякъде и най-вероятно, като  го  гледа човек, не  е чиста порода. Без  да  искам, оставих Куче  да му надъвче шапката.

Тогава татко не  ме  накара да  седнем да  си  поговорим за  това  как  трябва да  уважавам по-възрастните  от мен  и прочие, но  на  следващия ден  около   пет  милиарда часа ми говори за разликата между изтребителите и бомбардировачите по време на войната.

Не съм сигурна дали  го беше  замислил като  наказание, но аз определено така го почувствах.

– Просто ще си седя  и ще гледам филми с Куче.  Прояви малко доверие, татко.

– Без  вампирски филми, нали? – той  изпръхтя, доволен от „шегата“ си.

Това  не  само   че  не  беше   смешно, но  беше   и  адски нечестно,  като    се   има   предвид,  че   точно    той   беше човекът, който  миналата седмица препоръча тъпия филм за детето вампир, което убива  хора,  на четиринайсетгодишната си дъщеря сама в къщата, само  с един  лабрадор за компания.

Куче  не  е  точно   пазач и  не  би  могъл  да  ме  защити. Страхува  се  от  лъжици  за   салата,  за   бога.   Всеки   път, когато извадим голямата дървена лъжица за  салата, той започва да  обикаля в кръг  като  побъркан и се  сцепва да лае   от  страх.  Какво   ще   направи,  ако   в  къщата  влезе вампир? Онази вечер се  наложи да  звънна на  татко и да го  изкарам  от  срещата  му,  за   да  дойде   и  да  провери къщата за вампири.

–  Кога   ще   се   запозная  с   новата  ти   приятелка?  – попитах, без  да обръщам внимание на коментара за вампирския филм,  в опит  да сменя темата.

– Скоро  – каза той  занесено, влизайки в стаята. – Тя умира да се запознаете.

– Не се и съмнявам.

Татко    се   огледа  за    последен  път   в   огледалото   в антрето.

– Не  съм  зле   за  старец, а?  Сигурно мога   да  мина   за трийсетинагодишен.

–  Дай   по-леко,  дядка.  Никой, който   говори  за   Ерик Клептън така страстно като  теб,  не  може да  мине  за  по- млад  от четирийсет.

– Стига  толкова коментари. Той се надвеси над мен.

– Ще се справиш ли? Без  пожари?

– Без  пожари. Без  вампири.

– Обади  се, ако  ти трябвам.

Той  ми  разроши косата и ми  отправи дълъг, сериозен поглед, сякаш се опитваше да разчете изражението ми.

– Ана…  – поколеба се.  – Ти…  тук  в Лондон ти  харесва, нали?

– Да?

– И… ами… Прекарай си приятно. Чао, Куче.

Когато вратата се затвори, изпитах ясното усещане, че баща  ми премълчава нещо.

От: jess.delby@zingmail.co.uk

До:  anna_huntley@zingmail.co.uk

Тема: Ти пироманка ли си?!

Така,  търсих те  след училище, но някой  каза, че  си се прибрала   по-рано.   Звъня   ти,    но    не    вдигаш   нито домашния, нито  мобилния, което, предполагам, значи, че с Куче гледате нещо?

Какво  стана днес?? Вярно ли е, че си подпалила цялото физико-химично крило??

Пиши веднага. Дж. х

От: anna_huntley@zingmail.co.uk До:  jess.delby@zingmail.co.uk Тема: Re: Ти пироманка ли си?!

Баща  ми  е  на  среща, така  че  с  Куче  си  запълваме времето  с   гледане  на   сцени  от   „Цар   Лъв“   в   Ютюб. Причината  да   не  вдигам телефона  е,  че  се  опитах  да вдигна Куче  да  застане като   Симба  на  скалата, докато върви песента  „Кръговратът на  живота“. Е, не  успях  и той  падна назад върху мен  и  се  приземи върху ръката ми, която сега много  ме  боли,  а и мисля, че  си изкълчих глезена, така че лежа на дивана.

Май е наддал малко.

Не,  не  съм  подпалила  цялото крило. Подпалих косата на Джоузи Греъм.

 

 

С обич, аз ххх

От: jess.delby@zingmail.co.uk

До:  anna_huntley@zingmail.co.uk

Тема: ЛУДА ЛИ СИ?!

Защо си  подпалила косата на  първата  приятелка на Нейно   Величество?  Даваш  ли   си   сметка,  че   майка  ù веднъж се  запознала с Кейт  Мос? Цялото училище ще  те намрази, да  знаеш.

Това  да  не  е,  защото още  никой   не  те  е  поканил на танците? Някакъв протест срещу момичетата, които  вече имат  покани? Танците са чак в края на срока, имаш достатъчно време да  те покани някой.

Дж. х

П.П.  Как  така  реши, че  можеш  да   вдигаш  пораснал лабрадор?  Стига   си   се   опитвала  да   играеш  сцени  от филми, ненормалнице.

От: anna_huntley@zingmail.co.uk

До:  jess.delby@zingmail.co.uk

Тема: Re: ЛУДА ЛИ СИ?!

Не, не съм  луда. Просто  за  в бъдеще ще  проверявам за момичета със  силно   третирана коса   около   бунзеновата горелка, преди да  я включа.

Училището определено ме  мрази. Джоузи ме  гледаше, сякаш иска  да  ме  удуши. Уплаших се  за  живота си. Като онзи  път,  когато малко се  напишках, когато страшната ни  учителка по  компютри в  предишното училище ми  се развика, че съм взела хартия от принтера.

Дали   ще  каже на  Софи?  Мислиш  ли,  че  Софи  ще  ме намрази?

Това  никак няма  да  е добре, защото се  хващам на  бас, че  оня  ден   Софи  се  засмя на  един от  вицовете, които разказвах на  Дани  в  коридора. Помислих  си,  че  може и да  не ме смята за чак такава задръстенячка.

Освен  това, извинявай, обаче изобщо не  ми  пука,  че никой  не ме е поканил на танците. Не ми трябват срещи. Последният път,   когато ходих   на  училищни танци,  бях сама и нямах никакъв проблем с това. Танцувах с балон. Всички  се смяха, но в смисъл „Ау, колко  е забавна!“, а не в смисъл „Ау, колко  е тъпа!“.

С обич, аз ххх

От: jess.delby@zingmail.co.uk

До:  anna_huntley@zingmail.co.uk

Тема: Ъъ… извинявай… какво?

Последният  ти  мейл   е  толкова  безумен,  че  не  знам откъде да  започна.

Напишкала си се? Човече, на колко  години беше? Как така си танцувала с балон?

Направо се  изнервям, като   почнеш  да  ми  разказваш такива странни случки  от миналото си.

Дж. х

От: anna_huntley@zingmail.co.uk До:  jess.delby@zingmail.co.uk Тема: Re: Ъъ… извинявай… какво?

Преди   две  години стана. Пуснах  само  две-три капки, не  е  като   да  съм  се  подмокрила. Тя просто ми  изскочи изневиделица и ме стресна.

Танцуването с балон е разумна и забавна постъпка. И Оскар  Уайлд би  го  направил. Подобна постъпка е форма на  ироничен коментар към  обществото ни,  състоящо се от   зависими  и   неразумни  хора,    които    се   смятат за незавършени без  партньор до себе си.

С обич, аз ххх

От: jess.delby@zingmail.co.uk

До:  anna_huntley@zingmail.co.uk

Тема: Всичко е ясно, ти наистина си луда.

Най-добре не разказвай на никого пикливата история. Същото важи за оная  с балона.

Дж. х

От: anna_huntley@zingmail.co.uk До:  jess.delby@zingmail.co.uk Тема: Бърз въпрос

Все   още    ли   искаш   да    сме    приятелки,  след   като подпалих косата на  Джоузи Греъм?  Напълно разбирам, ако не искаш.

Същото важи за  Дани.  Ако бях  на  ваше място, нямаше да  искам да  съм си приятелка.

С обич, аз ххх

От: jess.delby@zingmail.co.uk

До:  anna_huntley@zingmail.co.uk

Тема: Re: Бърз въпрос

Шегуваш  ли  се?  Ако  не  ни  беше приятелка, на  кого щяхме да  се смеем?

Трябваш ни,  дори  и само  заради хумористичния потенциал.

Дж. х

От: anna_huntley@zingmail.co.uk До:  jess.delby@zingmail.co.uk Тема: Re: Бърз въпрос

На кого се смеехте, преди да  се появя в живота ви? С обич, аз ххх

От: jess.delby@zingmail.co.uk

До:  anna_huntley@zingmail.co.uk

Тема: Re: Бърз въпрос

На  откачения,  който   живееше  в  къщата  до   Дани   и пееше песни от мюзикъли, облечен в костюм  на пиле.

Мисля,  че  пилешкият костюм  беше свързан с работата му. Не съм сигурна.

Та,  като   се  премести  миналото лято,  ние   с  Дани   се сдухахме. Ти обаче абсолютно запълни тази празнина в живота ни, когато дойде миналия септември.

Дж. х

От: anna_huntley@zingmail.co.uk

До:  jess.delby@zingmail.co.uk

Тема: Сега вече много се потиснах.

Чакай. Заменила съм  човек с пилешки костюм, който  е пеел песни от мюзикъли?

ЗАМЕНИЛА СЪМ ТОЗИ ЧОВЕК? Трябваше себе си да  подпаля днес. С обич, аз ххх

От: jess.delby@zingmail.co.uk

До:  anna_huntley@zingmail.co.uk

Тема: Re: Сега вече много се потиснах.

Знаеш  ли,  ако   наистина  искаш да   запълниш  цялата празнина от отсъствието на човека с пилешкия костюм  и мюзикълите, може да  започнеш ти да  пееш такива песни в голямото междучасие.

Личният  ми  фаворит е  „Слава“, защото  е  забавен  и великолепен.   Дани     най-много   си    пада   по    „Моята прекрасна лейди“, защото, реално погледнато, е старец, а въпросният мюзикъл е по някаква пиеса1, която никой не е чувал.

Давам ти идея, ако искаш да  ни спечелиш.

Дж. х

От: anna_huntley@zingmail.co.uk До:  jess.delby@zingmail.co.uk Тема: ХА

Сценичната ми  кариера започна и приключи с ролята на един от тримата овчари в пиеска за  Рождество, която ме   накараха  да   изиграя  насила.  Излязох  на   сцената,

 

видях цялата публика вторачена в мен,  избухнах в сълзи и побягнах обратно. Ударих се челно в едно дърво.

Защо,  питам  аз,   изобщо имаше дърво  сред  декора? Доколкото знам, в обора във  Витлеем не  е  имало дърво. Учителката    по    сценични   изкуства    очевидно   беше идиотка.

Освен   това   не   мога   да   пея.   Една   нота   не   мога   да изкарам вярно. Съжалявам,  че  ви  разочаровам на  фона на  човека  с  пилешкия  костюм. Така   че,   колкото  и  да искам да  си  останем приятели завинаги, гарантирам ти, че пеенето никога няма  да  се случи.

В същото време имам  природна дарба да  паля хора. Може   би   идеалната  работа  за   мен    е   свързана   с

пламъци под  някаква форма. Ооо! Сигурно  ще  съм  много добра в  топенето на  метал с  горелка или  каквото там! ТАКА ЩЕ  МОГА  ДА  СИ  НАПРАВЯ КОСТЮМ КАТО  НА ЖЕЛЕЗНИЯ ЧОВЕК!

Това ще е страшно яко. Трябва  да говоря с някой преподавател по  трудово. Там сигурно имат  поялници и горелки,    нали?   Би    трябвало   да     пожелаят   да     се възползват   от    уменията   ми,    докато   съм    млада   и податлива на влияние.

С обич, аз ххх

От: jess.delby@zingmail.co.uk

До:  anna_huntley@zingmail.co.uk

Тема: Re: ХА

Какво   е  Железният  човек?  Да   не   е  някой   от  ония комикси  на   Марвин,   които   четеш  непрекъснато?  Като оня, дето се разтяга?

Дж. х

От: anna_huntley@zingmail.co.uk До:  jess.delby@zingmail.co.uk Тема: Re: ХА

Така,  първо, издателството не е Марвин,  а „Марвел“. Второ,  моля  те,  не  наричай Мистър  Фантастичен „оня, дето се разтяга“.

Последно,  да,   Железният  човек е  герой  от  комикси. Името  му  е  Тони  Старк  и  си  прави железен  костюм  със система  за   отблъскване   „Репулсор“,  за   да   се   бори   с лошите.

Ако имах  и аз  такъв костюм, всички  щяха  да  искат да са ми приятели!

С обич, аз ххх

От: jess.delby@zingmail.co.uk

До:  anna_huntley@zingmail.co.uk

Тема: Re: ХА

Виж  сега, в  такива моменти наистина се  тревожа, че говориш сериозно.

От: anna_huntley@zingmail.co.uk До:  jess.delby@zingmail.co.uk Тема: Вярвай ми.

Сериозно говоря.

Тъкмо  изпратих Куче  на  мисия  да  открие сандъчето с инструменти на баща ми. Може там  да  има  нещо, с което да  експериментирам.

С обич, аз ххх

От: jess.delby@zingmail.co.uk

До:  anna_huntley@zingmail.co.uk

Тема: Откачалка

Не може да  пращаш кучета на  мисии.  Те не  разбират какво им казваш. Защото са КУЧЕТА.

Съдейки  по  днешните  събития,  мисля, че  ще  е  най- добре, ако избягваш инструменти, които  произвеждат пламък.

Какво  ще  правиш тази вечер? Чакай  да  позная… вече си  си  написала домашното (зубърка) и  сега ще  гледаш някакъв  филм,  направен  преди  да   се   родим (задръстенячка).

Права  ли съм?

От: anna_huntley@zingmail.co.uk До:  jess.delby@zingmail.co.uk Тема: Права  си.

Общо взето. Куче се завърна с абажур вместо с инструменти. Нямам  представа къде го  е  намерил. Сега ще  гледаме  един филм, за  който   баща ми  не  спира да приказва, от някакъв известен режисьор, Хичкок.  Малко мудно  започна, но повечето филми, които  баща ми препоръчва, се оказват хубави. Този се води  класика.

С обич, аз ххх

От: jess.delby@zingmail.co.uk

До:  anna_huntley@zingmail.co.uk

Тема: ВАЖНО

Кой филм  гледаш, Ана? Сериозно питам, важно е!

От: anna_huntley@zingmail.co.uk До:  jess.delby@zingmail.co.uk Тема: Re: ВАЖНО

Споко, казва се „Психо“. Отивам да  гледам.

С обич, аз ххх

От: jess.delby@zingmail.co.uk

До:  anna_huntley@zingmail.co.uk

Тема:   ПРЕКРАТИ  МИСИЯТА.   ТРЕВОГА.   ПРЕКРАТИ МИСИЯТА!

Ана, не  искаш да  гледаш този  филм! Знам  те  каква си със  страшните филми. Това е хорър! ИЗКЛЮЧИ ТЕЛЕВИЗОРА!

Изключи  го, нали?

От: jess.delby@zingmail.co.uk

До:  anna_huntley@zingmail.co.uk

Тема: (няма тема)

Ана? АНА? Получи ли ми последния мейл???

Край. Идвам. Недей да  строиш крепости този  път.

Здравейте, това  е телефонът на Ник Хънтли. Моля, оставете името, номера си  и  съобщение и  ще ви  се обадя, веднага щом мога. Благодаря.

*БИЙП*

„Здрасти,  татко!  Аз  съм.   Знам,  че   си   на   среща,  но реших да  звънна да  ти кажа „здрасти“! И също  така да  ти кажа,  че   реших  да   изгледам  онзи   филм,  „Психо“,   за който  непрекъснато  говориш. Сещаш се,  онзи  на Хичкок,  за  който   обичаш да  приказваш дълго и  скучно.   Така  и така  беше  в  дивиди  плейъра,  а   Куче   си   полегна,  та мисля,  че   одобрява.  Надявам  се   да   е  хубав.  Приятна вечер. Е, чао.“

Здравейте, това  е телефонът на Ник Хънтли. Моля, оставете името, номера си  и  съобщение и  ще ви  се обадя, веднага щом мога. Благодаря.

*БИЙП*

„ТАТКО! Татко,   аз   съм.   Татко,   стана  нещо   ужасно! Татко,  той  я намушка. ПОД ДУША. Не мога  да  ПОВЯРВАМ, че ме остави да  гледам подобно нещо, че даже ме ПОДТИКНА  да    гледам  този    филм.   КАКВО  ТИ   ИМА? Надявам се, знаеш, какво означава това. НИКОГА ПОВЕЧЕ НЯМА ДА СЕ ИЗКЪПЯ.“

Здравейте, това  е телефонът на Ник Хънтли. Моля, оставете името, номера си  и  съобщение и  ще ви  се обадя, веднага щом мога. Благодаря.

*БИЙП*

„Здрасти, татко. Мислех  си дали не можеш да  се прибереш? Само  за  малко, после пак  ще  си  отидеш на срещата. Само  колкото да  провериш дали  вкъщи не  се крие  някой  убиец и после излизаш пак.  Е, чао.  О, БОЖЕ

ГОСПОДИ.  НА  ВРАТАТА СЕ  ПОЗВЪНИ.   ТАТКО,  ТАТКО, ТРЯБВА ДА СИ ДОЙДЕШ.“

Здравейте, това  е телефонът на Ник Хънтли. Моля, оставете името, номера си  и  съобщение и  ще ви  се обадя, веднага щом мога. Благодаря.

*БИЙП*

„Ъъ,   господин  Хънтли?   Ъъ,   привет,  Джес   е. Приятелката на  Ана от  училище. Само  да  ви  кажа да  не обръщате внимание на нейните съобщения. Дойдох у вас и  я  открих в  килера, криеше се  зад прахосмукачката с един от вашите стикове за  голф в ръка. Сега  е малко по- добре, та  не  се  притеснявайте. Добре   че  знам   къде си криете  резервния  ключ,   нали?  Е,  приятна  вечер.  Ъъ, чао.“

„Аз съм знаменитост“ тук

Прочетете още

kniga-kasichka-hari-potar-01

Две стотинки и половина. Нацяло

Николай ФЕНЕРСКИ Сега аз имена няма да споменавам, защото хората са си се подписали с …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *