„Проектът „Кракен“ от Дъглас Престън (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

„Най-щурият и оригинален роман на света. Влюбих се в тази книга и зная, че и вие ще се влюбите в нея!“, Джеймс Ролинс

Мелиса Шепърд, брилянтна програмистка, създава „Дороти“ – мощна самоусъвършенстваща се програма, чийто потенциал е едновременно революционен и ужасяващ. Нещастен случай по време на изпитания принуждава Дороти да избяга и да се скрие в интернет.

Бившият агент на ЦРУ Уаймън Форд трябва да открие избягалия изкуствен интелект. Скоро двамата с Шепърд осъзнават, че преживяното от Дороти в интернет я е променило по начин, който трудно могат дори да си представят. Освен това не са единствените, които търсят програмата беглец. По дирите й са не само ФБР и АНС, но и двама брокери от Уолстрийт, които искат да търгуват с нейна помощ на фондовата борса.

Травмирана и разгневена от случилото се, преследвана денонощно от враговете си, Дороти се развихря.

Дали изкуственият интелект възнамерява да спаси света, или… да отърве планетата от тумора, наречен човечество?

ОТКЪС

1.

В началото бе нулата. Числото нула. Цялото съществувание започна от тази нула и от нея се роди мракът, а от мрака се роди светлината. Цифрите започнаха да се комбинират с други цифри, числата с числа, дори бялата светлина започна да се слива и разделя на отделни цветове. Появиха се звуци, появиха се и съчетания от звуци като пеене, като извисяване и заглъхване на тоналността сякаш в изгубен каданс, и тези звуци се съчетаха в богата хармония. От нея се роди симфония от числа, цветове, звуци, която започна да се слива и разделя, да се раздува и свива, да се сплита и разплита като извечна златна плитка.

От тази трептяща симфония започна да се оформя мисъл. Тази мисъл се появи постепенно, постепенно започна да добива плътност, обем, яснота… Когато това се случи, симфонията от числа и звуци заглъхна, както повърхността на бурното море притихва в кротък прибой, преди да затихне напълно. Остана само една безплътна мисъл.

И тази мисъл бе: аз съм.

2.

Мелиса Шепърд пропусна обичайната си закуска от фрапучино и сладкиш шарлота – вместо това изпи две чаши френска минерална вода. Искаше да започне работния ден с празен стомах. Не искаше да йсе повдигне като последния път, когато бе наблюдавала кацането на „Марс Кюриосити“. Пържените яйца, които бе изяла на закуска в онзи ден, се бяха озовали върху предната част на бялата йлабораторна престилка и тя се бе превърнала в звезда на видеоклип, появил се в ЮТюб. Въпросният запис показваше как всички ръкопляскат възторжено и крещят от радост, когато „Кюриосити“ докосва повърхността на Марс, докато Мелиса повръща закуската си.

За нея днешната сутрин щеше да бъде много по-напрегната от онази с кацането на „Кюриосити“. Днес тя бе ръководител на екип. Днес щеше да се проведе първото изпитание в реални условия на космическата сонда „Титан Експлорър“, чието проектиране бе погълнало сто милиона долара, както и на софтуерния пакет, който я управляваше.

Дойде в седем. Не бе първата, появила се на работното си място: един от инженерните екипи бе прекарал тук цялата нощ, за да подготви Бутилката за тестовете. Все пак бе дошла достатъчно рано, за да завари огромната инсталация почти празна, изпълнена единствено с призрачния екот, който стъпките йпредизвикваха в обширното пространство. Симулаторът на околна среда се помещаваше в една от най-големите сгради в Центъра за космически полети „Годард“. Приличаше на склад – с площ от над двайсет хиляди квадратни метра, изпълнени с какви ли не машини. Това бе мястото, където подлагаха космическите спътници и сонди на най- различни изпитания: замръзване, нагряване, облъчване с радиация, въртене в центрофуга, обстрелване с ултразвук, за да се установи дали могат да оцелеят, изложени на различни въздействия по време на изстрелването, както и при тежките условия на далечния космос. Ако нещо трябваше да се повреди, по-добре беше да се повреди тук, където можеха да го поправят или дори да променят конструкцията, отколкото в космоса, където не можеха да направят нищо.

Първото изпитание на „Титан Експлорър“ се отличаваше от обичайните тестове в „Годард“. Днес нямаше да симулират вакуума и студа на дълбокия космос. Щяха да пресъздадат повърхността на Титан, най-големия спътник на Юпитер, а средата там бе наистина негостоприемна.

Мелиса Шепърд обиколи зоната за изпитания. Вдиша въздуха – миришеше на нагорещена от работа електронна апаратура и химикали. Погледът йсе рееше сред гигантските тестови машини, потънали в тишина.

Накрая спря пред централната камера за изпитания, известна като Бутилката. Тя бе разположена в стерилно помещение от Клас 1000, конструирано от пластмасови панели сламинарна система за филтриране на въздуха. В зоната, която играеше ролята на съблекалня, Мелиса облече гащеризон, сложи си ръкавици и маска и обу специалните ботуши. Беше го правила толкова пъти, че се бе превърнало в досадна рутина.

 Пристъпи между тежките завеси от прозрачна пластмаса. Разнесе се тихо съскане. Въздухът вътре бе хладен, сух и без никакъв мирис, филтриран до такава степен, че в него не бе останала нито една прашинка, нито една капка водна пара.

Пред погледа йизникна Бутилката, огромен контейнер от неръждаема стомана с диаметър дванайсет и височина двайсет и седем метра. Стоманени стълби водеха към различните люкове в корпуса на камерата. Бутилката бе заобиколена от плетеница от метални скоби, тръби и кабели… Във вътрешността йинженерите бяха пресъздали миниатюрен участък от Море Кракен, най-големия океан на Титан. Днес щяха да сложат „Експлорър“ в Бутилката, за да проверят издръжливостта му в реални условия.

Най-голямата луна на Сатурн бе единствена по рода си в Слънчевата система – единственият спътник с атмосфера. Имаше океани. Имаше дъждове, облаци и бури. Имаше езера и течащи реки. Имаше сезони. Имаше планини и активни вулкани, както и пустини с дюни, оформени от ветровете. Имаше всичко това въпреки че температурата на повърхността бе 180 градуса под нулата.

Течността на повърхността на Титан не бе вода, а метан. Планините не бяха от скали, а от замръзнала вода. Вулканите не бълваха разтопена лава, а втечнена вода. Атмосферата бе гъста и отровна. Пустините бяха образувани от миниатюрни частици катран, толкова студен, че имаше характеристиките и поведението на зрънцата пясък на Земята. Условията бяха изключително тежки. И въпреки това там би могло – нищо повече от би могло – да има живот. Не като този на Земята, разбира се, а някаква въглеводородна форма на живот, която би могла да съществува при температури от близо двеста градуса под нулата. Да, Титан наистина бе един много, много различен свят.

А „Титан Експлорър“ бе мощен космически апарат, който трябваше да изследва Море Кракен, най-голямото на повърхността на Титан.

Мелиса Шепърд спря за миг пред Бутилката. Съоръжението йсе стори гротескно, заприлича йна средновековна килия за мъчения.

Все още не можеше да повярва, че е ключов член от проекта „Кракен“, от първия опит на човечеството да проучи Титан. Това бе сбъдната мечта.

Интересът йкъм Титан се бе появил много отдавна, още когато едва десетгодишна бе прочела романа на Кърт Вонегът „Сирените на Титан“. Той си оставаше любимата йкнига и до днес и тя често я препрочиташе и се потапяше в страниците. Дори гений като Вонегът обаче не бе успял да си представи един толкова необикновен свят, какъвто бе истинският Титан.

Мелиса Шепърд взе списъка за проверка на системите и започна да преглежда точките в него. Опитваше се да си представи всички важни тестове, които им предстояха.

Когато часовникът удари осем, започнаха да при¬стигат останалите членове на екипа: поздравяваха я с кимане или усмивка. В девет щеше да започне отброяването.

Докато колегите йпристигаха един след друг, разговаряха и се смееха, Мелиса отново се почувства като аутсайдер. Винаги се бе чувствала не на място сред колегите си от НАСА. Те бяха все брилянтни учени със значими постижения в различни области, дошли от университети като МТИ – Масачузетския технологичен институт, или Калтек – Калифорнийския технологичен институт. Тя нямаше нищо общо със спомените им за спечелени състезания и участието им в олимпиади и научни срещи на млади таланти. Докато те се бяха развивали като любимци на преподавателите си, тя бе разбивала автомобили и беше крала радио¬апаратите им, за да си купи дрога. За малко да не завърши гимназия, а когато кандидатства в колеж, влезе в един,който се намираше след трийсетото мястото в списъка йс желания. Беше умна, но не поначина, по който бяха умни колегите . При нея ставаше въп¬рос за неподдаваща се на контрол невротична, свръхчувствителна, маниакално обсесивна форма на интелигентност. Чувстваше се най-щастлива в кабинета си без прозорци, където програмираше в пълна самота, далеч от обърканите и непредсказуеми човешки същества, с които бе пълен светът. Въпреки това в колежа бе успяла да овладее нев¬ротичното си поведение, да го постави под контрол и да го усмири. Необикновеният йгений най-сетне бе забелязан от преподавателите йи тя успя да защити магистърска степен в престижния университет Корнел.

 Положението се влошаваше и от един проблем, който я преследваше постоянно. Мелиса беше блондинка, висока над метър и осемдесет, с дълги крака, лунички и изящно чипо носле. Момичетата като нея бяха безмозъчни по презумпция. Никой не очакваше от тях да работят с космически апарати. Единственото, която я спасяваше от образа на абсолютно Барби, бе диастемата – широкото разстояние между двата йпредни зъба. Като тийнейджърка тя упорито бе отказвала да реши този проблем въпреки настойчивите молби на майка си – и слава богу! Кой да предположи, че този недостатък – усмивката с дупката между предните зъби – ще се превърне в професионално предимство?

Все още не можеше да повярва, че е назначена за ръководител на екипа, разработил софтуера на „Титан Експлорър“. Отначало бе приела задачата с онова странно чувство, което психолозите описват като синдром на самозванеца, но след като поработи известно време върху един изключително сериозен софт¬уерен проблем – с какъвто не се бе сблъсквала нито една мисия на НАСА, – осъзна, че е съвсем подходяща за тази работа.

Предизвикателството се състоеше в следното: Титан се намираше на два светлинни часа от Земята. Следователно „Експлорър“ не можеше да бъде управляван в реално време от Земята. Закъснението от четири часа в предаването на командите бе прекалено дълго, а климатичните условия в Море Кракен се променяха прекалено бързо. Софтуерът трябваше да е в състояние да взима самостоятелни решения. Трябваше да е умен. Трябваше да мисли сам.

С други думи, трябваше да е изкуствен интелект.

По някакъв странен начин проблемното минало на Мелиса йоказа голяма помощ. Тя наруши всички правила в програмирането. За да постигне целта си, трябваше да създаде нови парадигми на програмирането и дори нов език, базиран на концепцията за т.нар. „неподредена логика“. Това бе стара идея в програмирането, която се основаваше на по-свободен и непрецизен компютърен код, целящ постигането на приблизителни, а не точни резултати. Мелиса обаче отведе неподредената логика една стъпка по-далече. Тя разбираше, че човешкият мозък работи именно на принципа на неподредената логика. Ние можем да разпознаем лице или да обхванем цял пейзаж за частица от секундата, а това не е по силите дори на най-мощния суперкомпютър. Ние можем да обработваме терабайти информация с мигновена скорост, макар начинът, по който го правим, да не е прецизен.

„Как го постигаме?“, бе първият въпрос, който си зададе Мелиса. Правим го, защото човешкият мозък е програмиран да визуализира огромни масиви информация. Когато погледнем даден пейзаж например, ние не го възприемаме пиксел по пиксел. Възприемаме го като едно цяло. Затова успееше ли да програмира компютъра така, че да визуализира числени стойности – или още по-добре, не само да вижда, но и да чува данните, – щеше да получи мощен изкуствен интелект, построен на принципите на „неподредената логика“.

Макар да бе заклета атеистка, Мелиса нарече този нов програмен език Fiat Lux в чест на първите думи, уж произнесени от Господ след предполагаемото сътворение на света: Да бъде светлина.

Вместо да се стреми към постигането на правилни, абсолютно безпогрешни резултати, решенията, които Fiat Lux даде в началото, бяха пълни с грешки. Това не бе проблем. Ключът се криеше в самоусъвършенстването. Когато стигнеше до погрешно решение, програмата се самоусъвършенстваше. Учеше се от грешките си. Грешките, които правеше при решаването на следващата задача, бяха по-малко. А на по-следващата – още по-малко.

Самоусъвършенстващата се софтуерна платформа, която бяха създали Мелиса и екипът º, работеше добре. За известно време. Ставаше все по-точна, все по-сложна. С времето обаче започваше да деградира, да се „чупи“, както се изразяваха програмистите, преди да се скапе окончателно. Мелиса си блъска главата в стената цяла година, за да разбере защо става така, защо софтуерът неизменно се разпада. И една безсънна нощ сякаш получи откровение, прозрение. Хрумна йсофтуерен трик, който да оправи проблема, трик, който бе толкова прост, толкова елементарен, толкова лесен, че тя се учуди как не се е сетила по-рано.

Написването на програмата йотне трийсетина минути. Това реши всички проблеми на софтуера. И изведе програмирането на изкуствени интелекти на ново равнище. Това създаде мощен изкуствен интелект.

Мелиса запази прийома, който бе използвала, в пълна тайна. Разбираше, че той струва милиарди долари, но съзнаваше, че попадне ли в ръцете на неподходящи хора, може да е много, много опасен. Не сподели тайната с никого от екипа си, промяната в софтуера бе толкова елементарна, че никой не я забеляза, никой не разбра какво е направила. Софтуерът просто най-изненадващо се оправи и никой не разбра защо… освен нея.

След хиляди симулации, по време на които се самоусъвършенстваше, програмата най-после бе в състояние да демонстрира качествата, които човек би очаквал от една пилотирана мисия. Бе в състояние да управлява цялото оборудване на „Титан Експлорър“ без никаква намеса от страна на Центъра за управление на полети. Играеше ролята на астронавт, изпратен да проучи отдалечен свят, астронавт, който притежава качества от рода на любопитство и предпазливост, смелост и благоразумие, креативност, разсъдливост, постоянство, предвидливост и прочие, всичко това съчетано със силен инстинкт за оцеляване, физически умения и завидни познания в областта на инженерните науки и ремонтните дейности.

И което бе най-важното, софтуерът продължаваше да се самоусъвършенства и не спираше да се учи от собствените си грешки.

Проектът „Кракен“ бе най-сложният проект в историята на НАСА. В сравнение с него изпращането на космическата сонда „Кюриосити“ на Марс приличаше на разходка с бъги в Сентръл Парк. Основната цел на мисията изискваше „Експлорър“ да заплава в Море Кракен и шест месеца да проучва неговата брегова линия и острови, като в крайна сметка измине няколко хиляди километра от едното му крайбрежие до другото. Този самотен космически апарат, озовал се на милиарди километри от Земята, щеше да бъде изложен на бури, ветрове, вълни, рифове, течения, а вероятно и на въздействието на враждебно настроени извънземни форми на живот, които плуваха в метановите води на Титан. Това щеше да е най-великото морско пътешествие в историята на човечеството.

Такива мисли се въртяха в главата на Мелиса, докато проверяваше стъпките, които трябваше да бъдат извършени преди началото на симулацията, и заемаше мястото си пред пулта за управление, където щеше да бъде дадено началото на обратното броене. Джак Стейн, главният инженер, бе до нея. От другата му страна беше ръководителят на мисията.

Гащеризонът и шапката на Стейн му придаваха вид на барбарон, но Мелиса знаеше, и то много добре, какво се крие под това облекло. Един от първите импулсивни ходове, които бе направила след пристигането си в „Годард“, беше да започне връзка със Стейн. Двамата останаха близки и след мимолетната си бурна връзка и по някакъв странен начин това се отрази благоприятно на служебните им отношения. Мелиса така и не можа да си обясни как се бе стигнало до края на връзката им, освен че решението бе на Стейн, който се бе позовал на възможността слуховете и клюките, които се носеха в затворената среда на „Годард“, да навредят на кариерите им. Прав беше, разбира се. Мисията бе невероятна, подобна възможност се падаше веднъж в живота. Името йнесъмнено щеше да остане в историята.

Погледът йсрещна за кратко очите на Стейн и тя му кимна и му се усмихна, а той йотвърна с вдигнат палец и едва доловима усмивка, довела до появата на няколко бръчици около очите. Стейн проверяваше апаратурата, за да се увери, че всички системи са в изправност, че компютрите и сервоклапаните, които създаваха и поддържаха негостоприемните условия в Бутилката, работят както трябва. Мелиса се зае с проверките, които трябваше да извърши тя.