Начало / Любопитно / „Моята прекрасна книжарничка“ от Петра Хартлиб (анотация и откъс)

„Моята прекрасна книжарничка“ от Петра Хартлиб (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

Една жена и нейната сбъдната книжна мечта!
Чели сте романтични книги за малки книжарнички и магията, която се носи между отрупаните рафтове. Но едва ли знаете как се създава и обгрижва една книжарница – със сигурност не чрез вълшебства, а с усилен труд и любов към този прекрасен занаят.
Петра Хартлиб и семейството ? живеят в и над малка книжарница във Виена. Преди много години тя я е купила почти случайно и е избрала да промени из основи живота си. След десетилетия борба с кредити, ремонти, конкуренти и Amazon Петра смело може да каже, че е успешен предприемач. Има собствена книжарница. Трудила се е за нея всеки ден, пропускала е безброй празници, не помни да е имала спокойна коледна почивка – но пък е близка с Даниел Глатауер, работила е с Джонатан Франзен, вечеряла е с Т. K. Бойл. Всяка жертва си е заслужавала. Понякога мечтите се сбъдват.

„Моята прекрасна книжарничка” е роман, който описва грижата за един магазин за хартиено щастие. Всеки ред е написан с любов, с искрящо чувство за хумор и разбиране за трудностите, с които е осеян пътят на хората, избрали да си изкарват хляба сред книжните лавици.
Петра Хартлиб знае всичко за книгите. Това е нейната история. Изживейте я.

ОТКЪС

Купихме книжарница. Във Виена. Написахме мейл с едно число, подадохме оферта, назовахме сума, с която не разполагахме, и след няколко седмици пристигна отговорът: „Вие си купихте книжарница!“. Такива неща ти се случват само в Ибей, когато се подадеш на изкушението и предложиш повече, отколкото си искал, защото детето ти толкова силно си мечтае за книгите на Хари Потър, и ти си написал там онова число, а след това не се намира никой, ама наистина никой, който да предложи повече. Така и ние подадохме оферта за някаква кни- жарница в град, в който не живеем, с пари, които нямахме. И я получихме. Ами сега? Сега трябва да продължим напред.

Да продължим напред, означава, че Оливер трябва да напусне хубавата си и добре платена работа в голямо немско издателство. Аз пък се сбогувам с идеята да бъда литературен критик, връщам пропуска за радиото и се изповядвам пред момичетата от готиния общ офис в Стария град на Хамбург, че трябва да си търсят нова наемателка. Обясняваме и на шестнайсетгодишния си син, северногерманец от главата до петите и за пръв път влюбен, че се пренасяме във Виена. Обаждаме се на приятеля с наследството и го питаме дали предложението му да ни заеме значителна сума е още в сила. Обаждаме се на приятелите във Виена и питаме дали предложението им да се нанесем временно у тях, е още в сила.

А всичко започна толкова безобидно. Дъждовното хам- бургско лято ни мачкаше настроението, така че се пренесохме за две седмици при приятели във Виена. Да лежим мързеливо в градината, от време на време на басейн, хойригер заведения на открито, срещи с приятели – това беше планът.

Вечеря с приятел, представител на едно издателство, промени всичко. Клюки от бранша и ах, колко жалко, че не живеете във Виена, защото, представете си, има една малка книжарнич- ка, която просто затвори, на добро място, с редовна клиентела.

След няколко бели шприцера2 всичко е ясно. Книжарницата с традиции, която преди няколко дни по кой знае какви причини просто не отворила врати, ще е нашето бъдеще. Поне на теория. Една такава малка книжарничка във Виена звучи добре, нали, и колкото по се проточваше вечерта, толкова по-логично изглеждаше. Книжарницата е наша!

На следващата сутрин имахме само смътни спомени за еу- форията от нощта, така че след закуска не се отправихме към басейна.

Само да погледнем, без никакви ангажименти. И действително: книжарница с кафява дограма на витрината от 70-те, зад зацапаните стъкла пълни стелажи, вътре цари мрак, а на вратата виси написана на ръка бележка: От 1 август книжарницата е затворена. Благодарим на всички клиенти за дългогодишната им вярност.

– Идеята си е шантава, но защо не проучиш нещата и кои са собствениците? – Оливер знае винаги кое копче трябва да натисне при мен. Така че веднага сядам на телефона и говоря с всички от бранша, които в момента не са в отпуска.

Научавам: това била книжарница с традиции, поне през 70- те и 80-те. Последният собственик бил син на семейството, но никой не знае подробности. Успявам, естествено, да се свържа с притежателя, и два дни по-късно имаме оглед. Съвсем без никакви ангажименти. Идеята е и без това шантава. Но какво ни пречи да погледнем? Така че заставаме в мрачно помещение от четири- десет квадратни метра, стелажи до тавана, мръсен линолеум на пода, въртящи се колони с книги, претъпкано и тясно, примигваща неонова лампа – и ни харесва. Всъщност, разбира се, я на- мираме за грозна, но някак си… имаме добро усещане. В задната стая има вита стълба от ковано желязо, която води стръмно нагоре към жилището, което се разпростира на целия първи етаж на сградата. Е, жилище е прекалено голяма дума. „Обектът се отдава само заедно с горния етаж“, уточнява собственикът, аз отвръщам: „Благодаря, не проявяваме интерес“, а Оливер не казва нищо, очите му заблестяват и започва да обхожда стаите с големи крачки. Помещение за опаковане на стоката с шкафчета за персонала и голяма маса по средата, кашони, кантар, машина за облепване с марки. Следва голямо офисно помещение с две стари писалища, които, изчистени и поправени, биха минали за „винтидж“, стая за копиране, тъмна стаичка, а зад нея още няколко малки стаи, пълни догоре с книги, кутии и декоративни материали от няколко десетилетия. Посивяла пластмасова елха стърчи подигравателно от купчина кашони и стари книги. „Хубав апартамент“, чувам мъжа си да промърморва и се заглеждам в тапетите, по които едвам-едвам личат шарките от нашето детство. Майсторско изпълнение на майстор любител. Замълчавам.

На ярката светлина на улицата пред магазина всичко из- глежда като абсурден сън. Мълчим.

– И? – пита мъжът ми.

– Какво и? – питам аз.

– Как ти се струва?

– Ужасно. А на теб?

– И на мен.

– Значи…

– Но има потенциал.

– Да, но жилището е непоносимо.

– Защо? Ще стане готин огромен апартамент! Погледни, в стаята за опаковане отива кухнята, в големия офис с писалищата разполагаме трапезарията, а там, където е ксероксът, правим малка стая за телевизия. Тъмната стаичка превръщаме в баня и остават няколко малки стаи за спане и за децата.

– Ти си луд.

– Да де.

Дотук с почивката ни на люлката в градината. Не бихме ли могли… ами ако… може би… какво би станало, ако… Виенските ни приятели не ни улесняват, предлагайки да живеем у тях, докато имаме собствен дом. Просто ей така. А освен това има и един стар приятел, добре де, всъщност мое бивше гадже, който живее от наследството си и който, без много да умува, ни предлага безлихвен заем. И той просто ей така.

За мен всичко това наподобява прочутите невъзможни фигури на Ешер: гледаш ги и си убеден, че виждаш една картина. Момент по-късно ги поглеждаш пак и виждаш точно обратното. За какво ни е всъщност промяна? Имам щастието да съм се запознала с най-добрия мъж на света. Да живея в един от най-готините големи градове. Обитаваме прекрасно жилище в стара къща в университетския квартал на Хамбург, имаме приятни съседи. Малкото дете има едно от много търсените места в целодневна детска градина, а голямото дете посещава добро училище, където е напълно интегрирано. Имам интересна работа, поне на половин работен ден, време за децата и въпреки всичко за пръв път в живота си се усещам финансово подсигурена. А Оливер? Издигна се от малък книжар от германската провинция до така наречения маркетинг мениджър на едно от най-важните немски издателства. Обича си работата, шефът му го подкрепя, можем наистина да сме доволни. И сме. Но… Какво би било, ако започнем нещо общо? Да изградим нещо общо? Да работим заедно? Да рискуваме?

Пресмятаме, дискутираме, телефонираме и на всеки час променяме мнението си. Супер идея. Цялата работа е пълно празноглавие. Непостижимо. Бъдещето ни. Фалитът ни.

Как се изчислява колко книги трябва да продадеш, за да изхранваш с това четиричленно семейство? Някой ми споменава за някакъв си представител, който много отдавна е работил в тази книжарница за няколко години. Обаждам му се, той си спомня смътно за този период от живота си.

– Я кажи, Гюнтер, какъв оборот правехте тогава?

– Господи, та това е било преди двайсет и пет години! Нямам идея.

– Моля те, опитай се да си спомниш! Важно ми е!

– Ами, помня, че… по Коледа… ако имахме оборот от 100 000 шилинга на ден, шефката отваряше бутилка шампанско.

А, това е вече нещо. Имаме някаква цифра. Дневен оборот. Преди двайсет и пет години. В друга валута. И с тези предпоставки сега изчисляваме очаквания годишен оборот. Несериозно? Разбира се.

Пълнолетна си, изнесла си се от вкъщи преди много години, живееш в собствено жилище, омъжена си и имаш две деца. Въпреки това родителите ти продължават да имат мнение за живота ти и усещането е като едно време, когато си се прибрала с лоша оценка от училище или им разказваш за прекалено смели планове за ваканцията. И е точно така, както си очаквала: те реагират с ужас и неразбиране.

Баща ми, бивш мениджър от високите етажи, специалист по спасяване на закъсали предприятия, на бърза ръка нахвърля няколко цифри на лист хартия, седнал край кухненската маса, и решително клати глава.

– Това никога няма да стане! Вие сте луди, не бива да рискуваше с такова нещо, помислете за бъдещето на децата си.

Със същата решителност, с която преди няколко години ме посъветва да не се местя в Хамбург заради мъж, да не се оставям изцяло в неговите ръце, сега предупреждава същия мъж да не се отказва от сигурната си работа и да не се захваща с нещо толкова несигурно като собствен бизнес. Една мъничка част от мен таеше надеждата, че той ще отпусне малко пари, ще изплати една част от наследството предварително, но той дори и не се сеща, а времената, когато молех баща си за пари, отдавна са отминали.

Обратно в Хамбург, всичко ни се струва толкова далечно. Междувременно научихме, че и други виенски книжарници се интересуват от обекта, а Хамбург и без това си е окей. С достатъчно „Грюнер Велтлинер“ и кнедли можем да оцелеем още няколко седмици в ханзейския дъждец, синът си кара уютния пубертет, дъщерята си посещава готината детска градина, Оли- вер всяка сутрин облича костюм, слага вратовръзка и прави кариера, а аз пиша статия подир статия, срещам се от време на време с известни автори за интервюта и се уча как се правят материали за радио. Следобед имам гимнастика с детето или кафе из Стария град. А Северно и Балтийско море също не са много далече. Така че всичко е наред.

Ако не ни беше дошла на гости една виенска позната. Жена от пресата, която има срещи с хамбургски журналисти, а вечер си почива край нашата кухненска маса. Разказва се нашата „отпускарска история“, показват се снимки, разясняват се концепции. Междувременно сме научили, че книжарницата е в процес на обявяване на несъстоятелност, евентуални оферти се при- емат от така наречен синдик.

– И пратихте ли оферта?

– Не, не сме.

– Защо?

– Няма как да стане. А и нямаме никакъв шанс.

– Като деца сте, които си играят на „Не се сърди, човече“. Първо играете, а после, когато другите са по-напред, обръщате дъската. Страхливци!

Когато тя си тръгва, е станало вече посред нощ, а запасите ни от австрийско вино са значително намалели.

– Хайде да напишем оферта – казва моят съпруг и аз включ- вам компютъра. Написваме три изречения, споменаваме сума, която няма да е съвсем утопично да съберем от заеми.

„Наддаваме за обект № 45896. В офертата са включени 180 линейни метра дървени стелажи, 120 линейни метра книги, касов апарат, различни предмети от търговското обзавеждане, камионетка марка „Ситроен“, модел С15, произведена 1996 г. Предложението ни е валидно до 30 септември.“

Датата си има проста причина. Когато отваряш книжарница, ти е нужен коледният оборот, за да натрупаш капитал. Може да сме наивни, но не сме глупави.

Пак ми отне прекалено много време, докато си направя материала. Интервюто за пореден път е прекалено обстоятелствено. Ама беше много симпатичен този берлински руснак с искрящо сините очи. Както ми се случва много често, се бях отплеснала в клюки и вместо пет стегнати изречения имах за- пис на приятен разговор, от който трябваше да сглобя четириминутен материал с три синхрона. Оставаше ми един час, преди да трябва да взема детето от детската градина, така че имах възможност бързо да отскоча до вкъщи и да прегледам мейлите. Може би Австрийското радио все пак искаше да купи материала ми за поредицата евтини книги, издадени от големи германски вестници. Тогава разговорът, който бях провела с надменния издател на голямоформатния вестник, поне щеше да има смисъл.

Дори не се събувам, пускам си едно еспресо и включвам компютъра. За съжаление, няма мейл от ORF5, затова пък има друг от Австрия с подател някакъв нотариус. „Уважаема госпожо Хартлиб, Вашата оферта за обект № 45896 е приета, с което Вие купувате конкурсната маса на фирма XY. Моля да се явите до 15 октомври и да донесете сумата от 40 000 евро в брой.“

Такова, значи, е усещането при нервен срив. Опитвам се да се свържа с мъжа си в офиса му.

– Корнелия Майер, добър ден.

– Здравейте, тук е Петра Хартлиб, бих искала да говоря със съпруга си.

– Той е на съвещание при шефа.

– Много е важно, моля, свържете ме. – Никога досега не съм го изваждала от съвещание, дори и тогава, когато се раждаше де- тето, изчаках търпеливо да ми върне обаждането. Свързват ме:

– Веднага трябва да си дойдеш. Купихме книжарницата. По дяволите, купихме си книжарница!

Същата вечер на гости са ни най-добрите ни приятели: тя – виенчанка, той – германец. Сияят, та ушите им пращят. Искат да ни съобщят някаква новина. Но и ние имаме такава. Аз все още не вярвам, че това е истина, в края на краищата така и не получихме потвърждение за нашата оферта, не сме праща- ли препоръчано писмо, нищо не сме подписвали, просто един мейл, та това не може да бъде обвързващо.

– Но е. – Бащата на приятелката ми, пенсиониран съдия във Виена, ми го изстрелва в ухото по телефона. – Подали сте оферта, която е приета. И сега трябва да платите. После можете да продадете.

Благодаря, така и ще направим.

Още същата вечер Оливер пуска по факса молбата си за напускане, всичко е точно пресметнато заради датата, която се отпечатва на факса. А някъде малко преди полунощ двамата ни споделят, че чакат дете. Колко хубаво.

Оливер става в шест и мълчаливо облича най-хубавия си костюм. С вратовръзка. Не изглежда щастлив. Целта му е да пристигне пръв на работа и да вземе факса, преди някой да го е видял. В офиса днес е специален ден, ще празнуват 30-годишния трудов юбилей на шефа. Тържествени речи, бюфет, шампанско. Мъжът ми обаче се чувства малко не на място, през целия ден чака удобния момент да представи молбата си. Когато най-после речите са произнесени, ръководството на концерна се е сбогувало, а всички останали се приготвят да си вървят, той се промъква в стаята на Големия председател.

– Трябва да поговорим.

– Напускате?

– Защо знаете за това?

– Какво друго бихте искали да обсъдите с мен в ден като този?

– Така е.

– Кой ви направи оферта? Мога ли по някакъв начин да ви убедя да останете при нас?

– Не, не можете. А и няма оферта. Жена ми и аз купихме книжарница във Виена.

– Вие сте тотално луд.

– Да, знам.

– Кажете как да ви помогна.

След една безсънна нощ се подготвяме за следваща крачка. Как ще го кажем на децата? Малкото е безпроблемно. Познава Виена от ваканцията, комбинация от спокойни родители и шни- цели, приятни следобеди в градината на приятелите, посещения в къпалнята и в зоологическата градина. Разказваме за хубавия сладолед във Виена, за по-хубавото време и че скоро ще живеем в книжарница, където веднага може да получи всяка книжка с картинки, която си пожелае. И естествено, всички касетки за „Кони“, които му липсват.

Шестнайсетгодишния  за  съжаление няма как да го впечатлим с подобни изгледи за бъдещето. Той си е хамбургчанин до мозъка на костите – Старият град, плажът край Елба и ФК „Санкт Паули“ са неговият живот. Виена познава само от перспективата на осемгодишен, тоест за него градът е просто  безинтересен. Тогава той доброволно и с удоволствие се премести с мен от Виена в Хамбург. И сега да го принудим да се върне отново? Като първа реакция срещаме оттегляне, мълчание, отчаяние, вероятно в момента е и влюбен и да се мести, е напълно невъзможно. Толкова добре си спомням какво е да си на шестнайсет, най-важното в живота са приятелите, а родителите – едно необходимо зло, помагащи при предоставянето на място за живеене, пари и хранителни продукти. Местенето е абсолютно невъзможно. Много съжалявам. Оливер има срок на предизвестие от половин година, дотогава все ще измислим решение.

„Моята прекрасна книжарничка“ тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

bg

Най-продаваните от българската художествена литература за 2020-а

Като български сериал е класацията на най-продаваните книги от наши автори Годината на COVID -19 …