Лира Литературно-рекламна Агенция
След Маргарита Петкова, Ана Александрова и Евстати Бурнаски Голямата награда от международния конкурс „Лирични гласове“ за пръв път отиде при един все още недостатъчно известен, но безспорно ярък и оригинален поет – Петя Стефанова от Тетевен.
Журито с председател Евтим Евтимов отличи талантливата поетеса за стихотворенията й „Скитникът“ и „Тишина“. Петя Стефанова посвети наградата на съпруга си Николай, който е бил нейният стимул за творчество: когато я ядосвал най-много, тя създавала най-хубавите си стихове.
В тазгодишния конкурс взеха участие 25 автори от 12 страни и близо 300 от България. Но по мнение на журито творбите на българските участници са били много по-силни и запомнящи се. По тази причина само със специални награди бяха отличени трима чуждестранни поети – Лучано Тараско (Италия), Людмила Чебишева (Русия), Мубера Исакович (Босна и Херцеговина). За сметка на това се наложило в раздела за български автори трите награди да бъдат дублирани. Двете първи награди отидоха при Елисавета Шапкарева (София) и Мария Панайотова (Ямбол). Втори награди получиха Даниела Йорданова (Севлиево) и Станислава Немска (София). Трети награди журито присъди на Рени Митева (Мездра) и Светла Гунчева (Бургас).
Инициатор и главен двигател на конкурса е поетесата Романьола Мирославова, самата тя носителка на много български и международни отличия. Съорганизатори са Съюзът на българските писатели, Столична библиотека, Сдружението на софийските читалища, НЧ „Н. Й. Вапцаров – 1922“, издателства и др.
Ето двете стихотворения, донесли Голямата награда на Петя Стефанова:
Тишина
Сред намърморената тишина
момчето си събра багажа.
А майка му – останала сама,
не знаеше какво да каже.
Продъниха се всички светове,
а пръстите се чупеха, присвити;
и сиви бяха дни и цветове,
очите й угасваха изтрити.
Сама до прага, сам – сама
му махна и приседна кротко.
Тя беше майка и жена,
раздялата я сви на топка.
Остана. Дни и времена
принадлежаха й до края.
Но бе самичка. Сам – сама
в помръкналата бяла стая…
Скитникът
Той е самотен, жаден за любов скитник.
С побелели страни от дълго очакване.
Никой не го посреща, никой не пита,
дали го болят надеждите смачкани.
Той е вибрация в ада на празното,
замлъкнало ехо в дома си напуснат.
Дали я обича, или вече я мрази,
дълбае сега във своите чувства.
Не я обвинява. Тя ражда жаждата.
Нейната липса отваря пътища.
Любовта е онази фатална проказа,
по-заразна от чума, иначе – същата.
С уморено сърце ще прекрачи във нищото –
в безизходни каньони, до болка корави.
Пустошта ще го глътне – горд и отприщен,
пътя назад, към дома си, забравил.
Внимателно ще си избере лобно място,
ще лежи примирено –
и самотен, и ничий.
А небето над него
ще е толкова тясно –
благодарен за нея,
и оттам
ще обича.
