Лира Литературно-рекламна Агенция
Всеки живот се извива по кривата на собствената си спирала на мълчанието. Рисува контурите на мечти и действителност, надежди и страхове, истина и чувство за вина, на света като онова, което трябва да бъде, в опозиция на това, което е – в кварталната кръчма или на другия край на света, в офиса и зад заключената врата на дома, преди векове и днес. Спиралата на мълчанието е термин от теорията за масова комуникация, но също и мощен символ, който изплува от най-древните пластове на религиозното мислене, за да обгърне в едва видимите си стени всичко, което някога сме познавали и което предстои да опознаем. По-важното, нейната невидима нишка е градивният материал на битието. Тя свързва мен с теб, непознатото лице от другата страна на пътеката във влака с красивата жена от съседния вход, залюхания студент с мъдрия старец. Да овладееш спускането по Спиралата е да получиш привилегията да видиш истината в най-чистата ? форма.
ОТКЪС
– Вече просто не се получаваше. И двамата го разбрахме – каза Кремена, когато седмица по-късно седяхме в бар „Сохо“, на онази пресечка на „Патриарха“. Тя пиеше водка, аз бира. Барманът донесе пълна до половината с вода чашка, която да ползваме като пепелник. Кремена изглеждаше ужасно. Исках да я прегърна и да ѝ кажа, че съм до нея. Че всичко ще се оправи. Реших, че в последно време се е наслушала на подобни приказки. Естествено, че щеше да се оправи, нима имаше друг избор? Дотогава трябваше единствено да свикне с болката от поредното разочарование. Силните жени свикват с всичко. Въпросът е какво следва после?
Не намирам рационална основа на неща като женска интуиция, но Кремена твърди, че когато същата вечер отворила вратата на апартамента и захвърлила обувките с високи токове в ъгъла – свалила ги момента, в който слязла от автобус 413; там на спирката нощта изглеждала достатъчно лятна и топла, а болката в прасците и ходилата ставала от неприятно пулсираща направо непоносима, та минала сто и петдесетте метра до вкъщи, усещайки камъчетата и неравностите по тротоара, обута в съвсем тънки чорапи, за които точно сега въобще не ѝ пукало – тишината и някакво усещане за дълго таено напрежение, което изведнъж изригнало в жилището ѝ подсказали, че ще се случи нещо неочаквано и неприятно.
Тогава и сега Кремена е една от най-красивите жени, които съм срещал. Не прилича на излязла от страниците на мъжко списание, това със сигурност, тялото и лицето ѝ притежават разни несъвършенства, обаче Кремена знае как да се възползва от тях по най-добрия възможен начин. Как да се гримира така, че очите ѝ да изглеждат по-големи, по-изразителни и по-умни, кои дрехи подчертават фигурата ѝ така, че мъжете на улицата да се обърнат след нея, а жените да свият устни, защото ефектът е просто стилен и приковаващ вниманието, но не и вулгарен и безвкусен. Знае коя прическа прави врата ѝ по-дълъг, но и че няма гледка, която спира дъха по-лесно от кестенявите къдрици, реещи се свободно като пламъци на лагерен огън покрай страните на лицето, раменете, чак до гърдите ѝ. Кремена обича да се смее, обича да говори, да бъде сред хора и все още дори да им има доверие, въпреки всяка причина да бъде точно обратното. Ревностен работохолик, без да избива на кариеризъм. Кремена става ирационално злобна под напрежение, но това показва единствено пред най-близките си. В сърцето си винаги остава разумна, умерена и със склонност да премисля прекалено много всичко. Да се самоизтезава. Оставена дори в съвсем краткотрайно състояние на покой, потапя цялото си същество във вана от меланхолия и усещане, че някога, някъде, е направила грешен избор и това е изяло главата ѝ.
Ако питаш дали съм влюбен в Кремена, въпросът ти би минал за логичен, но няма отношение към точно тази история. Затова ще спестя всякакви отговори и ще мина директно към онова, което се случи през нощта на трети август тази година, когато всичко, което тя искаше, е да навлече някоя стара тениска и чифт от шортите на Григор, да се тръшне в скута му, или в креслото пред телевизора, да отърси напрежението от особено важната бизнес вечеря, която се наложи да изстрада. Може би да получи отпускащ масаж на стъпалата и защо не дълга нежна сесия френска любов, макар че последното е малко вероятно – въпреки явния си ентусиазъм, когато получава подобни ласки от нея, Григор не е фен на даването на същите.
Също така Кремена иска да бъде петък, а не сряда, по-добре даже да е след седмица и половина, когато отпуските и на двамата идват, заедно с почивката на Велека, където естуарът на реката отделя гъстата широколистна гора от плажа с най-ситния и мек пясък по южното Черноморие.
Кремена се пита защо лампите в хола са изгасени, въпреки че Гришата е очевидно вкъщи. През остъклената врата нахлува мекото сияние от монитора на лаптопа му. Няма ситуация, която да е толкова невинна, колкото изглежда. Чувството за неизбежна гибел свива сърцето ѝ.
До декоративната камина в хола висят снимки в евтини пластмасови рамки. Кремена купи рамките от Кауфланд, малко след като се нанесоха в квартирата. Снимките са на някои от най-близките ѝ хора – приятели от ученическите години, две колежки от университета, онова момче, умопомрачително влюбено в нея между шестнайсет и осемнайсет годишна възраст, с когото просто нямало да се получи, но пък бил страхотен приятел. Кремена в дебели пуловери, Кремена в тениска на българска метъл банда, Кремена в червен бански, с мокра коса. Три кадъра, в които може да се проследи еволюцията на връзката им с Григор. Всички ги показват прегърнати, три поредни запечатани момента на щастие, всичко което остава на поколенията. На първата устните на Кремена са разтворени в усмивката, която я характеризира толкова пълно. Устата ѝ е изкривена в усмивка, но очите ѝ крещят тъга. В следващия кадър онова, което тежи в душата ѝ, избледнява. Във втората снимка тъгата е по-малко, в третата почти не личи, а прегръдките стават по-естествени. Мъката от миналото предателство отстъпва на някаква мъглява увереност, че онова, което носи бъдещето, е по-добро, и това е напълно достатъчно. Без способността да се самозаблуждават, хората са нищо.
Кремена влиза в хола и инстинктивно хвърля поглед към олтара на спомените. В полумрака единствено очертанията на рамките и някой случаен отблясък подсказва какво се намира там.
Григор седи на стола пред бюрото. Зяпа десктопа на компютъра с леко раздалечени устни и отблясъкът на течните кристали кара очите му да светят с някакво лудо сияние.
– Какво има? – Кремена се спуска към него. Остава още крачка, преди да го докосне, когато спира. Григор извръща глава. От начина, по който неговите очи срещат нейните, я свива под лъжичката.
– Гриша, какво е станало? – пита пак Кремена.
– Нищо.
– Господи, не ме плаши така, кажи какво се е случило?
– Нищо – отговаря и бърше чело с опакото на ръката си. – Не мога повече, Крем, просто не мога. Изяжда ме жив, ще полудея. Не мога повече.
Кремена отива до ключа за осветлението. Натиска го и застава с ръка, положена на стената.
– Не можеш ли просто да кажеш какво става? Не ме дръж на тъмно, знаеш колко ме плаши, когато правиш така.
Григор издава смесица между пръхтене и ироничен смях. Тръгва да става от стола, после размисля. Остава си на мястото и маха с разтворена длан към лаптопа.
– Никога не съм те държал на тъмно, Крем. Винаги съм ти казвал всичко.
– Защо говориш така, все едно аз не правя същото?
Тя ме пита какво се очаква да правиш в подобни ситуации, когато по-късно разказваше историята. В смисъл, как се очаква да се държиш, къде да си денеш ръцете, да седиш прав като чучело сред поле от гарги, или да се пльоснеш на пода, късайки коси и дрехи, как се спират сълзите, които напират в гърлото ти?
Кремена каза, че към средата на сцената духът напуснал тялото ѝ. Видяла себе си отстрани и от високо. Изглеждала като дървена кукла в ръцете на току-що започнал обучението си кукловод.
– Винаги съм ти казвала всичко – трябвало да отбележи очевидния факт, защото ставало ясно, цялата история се въртяла около нещо, което била направила, или казала, или помислила и, в случай че в стаята имало огледало, била сигурна, че в отражението щяла да види изкривената усмивка на вината да се рее над рамото ѝ като разгонена чеширска котка.
– Може би проблемът е точно в това, че ми казваш всичко. Може би проблемът не е в това, което казваш и което не казваш, а в това, което правиш и което си правила.
Кремена прехапа устни. Извърна поглед и видя, че трепери. Установи, че не знае къде е дянала дамската си чанта. С празни ръце тя се почувства гола.
– Какво имаш предвид? – поиска да знае тя.
– Ела – той се наведе към компютъра и отвори минимизирания прозорец.
– Господи – Кремена разбра веднага, щом видя черното и бялото и розовото около логото на порно-сайта. – Моля те, не е необходимо.
– Ще гледаш – Гришата стисна Кремена за китката и я дръпна.
– Причиняваш ми болка.
– Ти на мен също – каза той и натисна бутона. Видеото започна.
“Спирала на мълчанието” тук
