Лира Литературно-рекламна Агенция
Марлена ГЕТОВА
Когато спрях поглед върху това странно заглавие на книгата, първата ми реакция беше леко съпротивителна („Що за птица е това?!”). Разгледах художественото оформление на корицата от Мариана Станкова, прочетох анотацията на Деян Енев и реших, че не ми се чете пак за Априлското въстание…Начела се бях на този сюжет. Пък и авторът ми беше непознат ( „Кой знае каква манджа с грозде е забъркал!”). И в момента, когато понечих да върна романа на мястото му, небрежно отворих първата страница…и не можах да го затворя, докато не стигнах до последната. Колкото и да очаквах да забумтят отнейде черешови топчета, да се развеят бунтовни знамена, да екнат песните на Чинтулов…все не се получаваше. Заблудиха ме Мариана и Деян…Това не беше роман за Априлското въстание. Това беше роман за ЧОВЕКА – силния и слабия, смелия и нерешителния, за влюбения и изоставения, за жестокия и справедливия. Роман за ЖИВОТА – пъстър и многолик, весел и тъжен, привлекателен и страшен…Един обсебващ и задъхан разказ за теб и за мен, за бащите и за майките ни, за децата и старците, за приятелите и враговете – за всичко, което може да се случи с човека на този свят…Една необичайна среща с ДОБРОТО и ЗЛОТО, които те дебнат на всеки завой по пътя – път, който трябва да извървиш сам и чиято посока дано правилно си избрал…
ЕЗИКЪТ на разказвача. Оня странен, толкова обикновен и необикновен български език, така сочен и емоционално наситен, саморазшифроващ диалектната си основа (без нито едно обяснение с индекс под линия!), препъващоразбираем, гъделичкащ въображението, предизвикващ учудване и усмивка, болка и възхита… Наш си БЪЛГАРСКИ ЕЗИК ! И го съпоставих с езика на нашите политици, които така издевателстват над българското слово, чудейки се „как да ни го кажат така, че никак да не разберем” , защото „в живота ни навлязоха думи, предназначени не да разкриват нещо, а напротив – да скриват”. (Веселина Седларска,в. „Преса”) Заслушвали ли сте се в „цветистото” слово, което се лее понякога от парламентарната трибуна? До слуха ви достигат купища думи, непознати и неразбираеми, изричани от българи…В мигове на такова омерзение пред замърсения до гротеска български език аз търся спасение при Йовков и Елин Пелин, при Талев и Димитър Димов, при Блага Димитрова и Стефан Цанев…или при неподражаемия Петър Увалиев с неговите кристалночисти, галещи ухото изконнобългарски слова…
Сега съм сигурна, че ще имам още един сигурен и спокоен пристан – лексикалното богатство на Георги Божинов с неговата неподправена жизненост. Един бликащ извор на неизчерпаемо разнообразие при описание на природата – да се чудиш и маеш как тези думи раждат спираща дъха картина ! На пръв поглед съвсем обикновени, срещани всекидневно, но под неговото перо добиват съвсем нов смисъл и въздействие:
„Пролетта беше подранила…Ливадите доскоро зимно сиви и пусти, зазеленяха видимо, новата трева бързо се оттръгна, сочна и лъскава…Денят излезе ведър. По мекия просъхнал път, който водеше на изток към бранищата му, буеше трева…Звъняха невидими мушици наоколо, звънеше тишината…”
Като поет саморасляк авторът подбира глаголите в тъканта на прозата си така майсторски, че тя зазвучава като поезия. Да погледнем в горния цитат към последния глагол – „звъня” – дали някому някога е хрумвало, че мушиците „звънят”, а не „бръмчат” – не, нали?! При Божинов тревата „буеше”, ливадите „зазеленяха”,”враните крачат и човкат”,а пролетта е „подранила” … и някак неусетно природата оживява, усещаш се сред нея, сливаш се с нея и потъваш сам във „високата равнина(,която)се люлееше на меки , плавни талази от падини и нанагорнища…”
Накрая искам да спра вниманието на читателя върху една Георги-Божинова истинска класика в природоописанието:
„Просторите се откриха,когато навали в дола на Рата. Широка, меко удълбана долина, пълна със зелено. Сиво-зелени ливади, светлозелени ръженици, които се дигаха вече и прошарваха склоновете на иви като престилка. И тъмнозеленото на чамовите гори, из които бляскаха, изправени като свещи, жълтите стволи на дърветата. Долу, в средата на зеленото, се гърчеше среброто (досетихте ли се, че става дума за реката!) на Рата. А още по-нататък, постепенно се стапяха в безкрая равно надиплените била на планината, четинясали (!!!) с гори, назъбени от гори… И там, дето тъмнозеленото на гората слизаше към зеленото на падината, там, в една едва забележима гънка на склона, сивееха сламено кошарите…”
Чия чувствителна ръка на художник не би се изкушила да нарисува по това описание своя акварел шедьовър?! Струва ми се, че природните описания на Георги Божинов могат да бъдат обект на самостоятелно подробно изследване за всеки литературовед.
Ще насоча погледа на читателя и към още един интересен детайл в художествената тъкан на творбата – изграждането на образната система и по-специално портретуването на женските образи. За всеки от тях авторът е намерил най-точните и прилягащи на характера му епитети или сравнения, които осигуряват запомнянето му като индивидуалност. Ето я Гюла: „…орлица между кокошки. Другите моми се белосваха и червосваха и лицата им се гледаха бели-сини като одрани. Гюлзар носеше само своето лице, с един хубав млечен загар. Е, Калуньо я видя и хареса от първо око. На снага тънка и гъвка като фидана. Не носеше димии, както другите моми; димиите, грубо надиплени, ги правеха тантурести и непохватни. Гюла носеше гащи, с тесни, а долу по-широко отворени кичести крачоли, и те откриваха едни тънки, но напълнели, силни глезени. Пристъпяше плавно, с изправена горда глава и запалени очи, покършваше снага и я люлееше леко, като на пружини…а най-вече тия големи очи, които те пият изотдолу и в тях не смееш да гледаш…”
И до нея „чръноовчарката”, която внезапно ще връхлети върху героя и неочаквано ще го омагьоса с НЕхубостта си, ще отприщи у него оная мъжка , дълго таила се, страст , която няма обуздаване вече:
„Беше нисичка чевръста жена с големи кръгли труфила на главата, каквито обикновено носят каракачанските жени и не ги снемат и при работа; цялата отрупана с тежки черни фустани – като ходеше, те се клатеха равномерно като камбани и се биеха една в друга…Беше с тънко, но силно лице, руменомургаво като на циганка, и с циганска ярко белозъба усмивка. Не беше хубава…но не, не това … тая не беше от познатите хубави. Беше особена някаква, такива рядко се срещат. Привлекателна с нещо, но Калуньо не можеше да разбере с какво точно.”
И любовта на каракачанката е различна от тая на Гюла, тя е страстна и обсебваща, „всмукваща” в себе си силния мъж, който не може да й устои…”Нейната разтреперана снага, вкопчена с нокти в неговата. Смъкнатото от главата труфило и разбърканите коси, нейното запалено лице, близко до неговото, мършаво, малко грапаво и беломъхесто, широката белозъба уста, полуотворена в унеса, прохладната от пот гуша… И не той, а тя всмукваше него – тая същата малка жена, която изведнъж стана голяма; заливаше го с вълни на вълни, оттегляше се и пак прииждаше бурно, внезапно и го обливаше цял – той се давеше в нея и изплуваше за малко – да поеме дъх. За да потъне после пак в глъбините, безпаметно и сладко. Беше и страшно, и хубаво.”
Съвсем по друг начин е обрисувана Малката – „дявол дете, което не знае, че вече не е дете.Или се прави, че не знае.” Калуня я гледа смаян и поразен, съзнавайки, че това е забранен плод за него, че има закони, които не бива да престъпва и той няма да ги наруши, но…”нещо в него тихо ликуваше. Така просто и гордо седеше на кончето това хлапе, с това лъчисто сияещо личице. Така го гледаше с тия бистри очи… Бялата кърпа. Бялата ризка (Тази белота не отвежда ли за миг читателя в Йовковата „бяла страна”?!)…остро и пъргаво напираше женското у това хлапе…”
И изведнъж се сливат в едно човек и природа, съвсем по йовковски Малката и конят стават едно общо неделимо цяло, което се понася като вихър напред, провокирайки живота и игрите му…”Бялата кърпа и бялата ризка се носят и люлеят плавно напред, падат и се дигат с лекота. Червените гащи, обхванали уверено жълтия гръб на кончето…Тя само се наведе, стрелна се напред изведнъж, той гледаше как трепкат и пърпорят от вятъра краищата на кърпата й, снишена до гривата, как се издува ризката, напълнена с вятър. И не се люшкаше както преди, летеше равно и право. Бялата кърпа се вейна като крило и падна там някъде…” Един фин и дискретен подсказ за трагедията, която предстои…
Тези изваяни портретни характеристики на персонажите в романа не могат да се забравят – толкова са живи, истински и завладяващи. Направени от истински слововаятел. Иска ти се да го съпоставиш, да го съизмериш с някого, когото познаваш като разказвач, но все не се получава, Георги Божинов все се изплъзва…той просто не иска да влезе в никакви рамки. Защото е самобитен. Самороден крайдунавски кристал (има ли такъв?!), чист и неподражаем. Не търпи шлайф. Не се поддава на полиране или вграждане в благороден обков…Не можеш да избягаш от въздействието му…да спреш ускорения пулс на сърцето си…
И може би точно в това е силата.
„Калуня-каля“ тук
