Лира Литературно-рекламна Агенция
Ако искаше да купи, да продаде или да размени нещо, човек отиваше на пазара „Сенной“. Преди войната уличните сергии на пазара се смятаха за бедняшкия еквивалент на „Невски проспект“. Но след началото на блокадата, когато луксозните магазини започнаха да затварят един по един, когато ресторантите оковаха вратите си с вериги и в килерите на касапите не остана месо, пазарът „Сенной“ започна да процъфтява. Генералски съпруги разменяха кехлибарените си огърлици за чували с пшенично брашно. Партийци се пазаряха със селяни, които се бяха промъкнали през блокадата от околните села, и спореха колко картофи могат да се купят срещу един античен сребърен сервиз. Ако пазаренето се проточеше твърде дълго, селяните махваха с ръка и обръщаха гръб на гражданите. „Яж си сервиза тогава“, казваха те и свиваха рамене. И почти винаги получаваха това, което искат.
Тръгнахме от сергия на сергия, като оглеждахме редиците от кожени ботуши – някои все още бяха окървавени от краката на предишните си собственици. Карабините „Токарев“ и пистолетите бяха евтини – човек лесно можеше да се сдобие с такова оръжие срещу няколко рубли или двеста грама хляб. Германските „Люгер“ и гранатите бяха по-скъпи, но също можеха да се намерят, ако попиташ когото трябва. На една сергия се продаваха стъклени чаши, пълни с пръст, за по сто рубли парчето – наричаха я „Бадаевска кал“ и беше изровена от земята под бомбардираните складове за хранителни продукти, така че беше смесена с разтопена захар.
Коля спря до една сергия, на която един изпит, прегърбен човек с превръзка на окото и незапалена лула в устата продаваше бутилки с прозрачен алкохол без етикети.
– Какво е това? – попита Коля.
– Водка.
– Водка? От какво е направена?
– От дърво.
– Значи не е водка, приятелю. Това е дървесен алкохол.
– Искаш ли го или не?
– Не сме дошли за това – казах аз на Коля, но той не ми обърна внимание.
– От това се ослепява – каза той на мъжа зад сергията.
Едноокият мъж поклати глава, отегчен от неговото невежество, но все пак реши да упражни някакво минимално усилие, за да осъществи продажба.
– Прецежда се през ленен плат – каза му той. – На седем пласта. След това е безопасно за пиене.
– Звучи като истински еликсир за боговете – каза Коля. – Трябва да го наречеш „Седмият грях“. Това е добро име за напитка.
– Искаш ли?
– Ще взема една бутилка, ако пиеш с мен.
– Малко ми е рано.
Коля сви рамене.
– Ако те видя да пиеш, ще купя бутилката. Иначе какво да ти кажа – войната ме превърна в циник.
– Двеста рубли бутилката.
– Сто. Да пием.
– Какво правиш? – попитах го аз, но той дори не ме погледна.
Едноокият мъж остави изстиналата си лула, намери една чаена чашка и започна да рови за парче плат по сергията си.
– Ето – каза му Коля, като му подаде една бяла носна кърпа. – Чиста е. Относително.
Мъжът сгъна носната кърпа на три пред очите ни и покри с нея чаената чашка. После бавно наля алкохола. Дори на открито, на поривите на вятъра, течността вонеше на отрова – на почистващ препарат, с който търкат пода в някоя фабрика. Едноокият мъж махна носната кърпа, която вече беше напоена с някаква мазна утайка. После надигна чашката, отпи малка глътка от нея и я остави обратно на сергията, като изражението му не се промени и за миг.
Коля внимателно погледна нивото на течността в чашката, за да се увери, че продавачът наистина беше отпил. Удовлетворен, той взе чашката и я вдигна за наздравица към нас.
– За Майка Русия!
Коля изпи дървесния алкохол на един дъх, стовари чашката обратно на сергията, избърса устата с опакото на ръката и едва не повърна. После ме сграбчи за рамото, като се опитваше да се задържи на крака, а очите му бяха широко отворени и от тях течаха сълзи.
– Ти ме уби – каза той, като едва произнасяше думите от свитото си гърло и обвинително сочеше с пръст към едноокия мъж.
– Не съм ти казал да го пиеш бързо – отвърна невъзмутимо мъжът и пъхна лулата обратно в устата си. – Сто рубли.
– Лев… Лев, тук ли си?
Лицето на Коля беше обърнато към мен, но погледът му беше разфокусиран и очите му гледаха право през мен.
– Много смешно.
Коля се ухили и се изправи.
– Човек не може да излъже евреин. Добре тогава, плати на човека.
– Какво?
– Хайде – каза той и махна към продавача, който стоеше в очакване. – Дай парите на човека.
– Нямам пари.
– Не ме лъжи, момче! – изрева Коля, като ме сграбчи за яката на палтото и ме разтърси така, че кокалите ми затракаха. – Аз съм войник от Червената армия и няма да търпя никакви кражби!
Той рязко ме пусна, пъхна ръце в джобовете на палтото ми и извади оттам няколко парчета хартия, малко канап и мъх, но нищо подобно на пари. Коля въздъхна и се обърна към продавача.
– Оказва се, че нямаме пари. Опасявам се, че ще се наложи да отменим сделката.
– Ти какво си мислиш? – попита го едноокият мъж и отвори палтото си, за да ни покаже дръжката на финската си кама. – Само защото си войник няма да те заколя?
– Вече имам цяла чаша отрова в корема си. Защо не пробваш?
Коля се усмихна на мъжа и зачака отговора. В сините очи на Коля не се четеше нищо – нито страх, нито гняв, нито вълнение от евентуалната предстояща битка – нищо. По-късно разбрах, че точно това беше неговата дарба: опасността го успокояваше. Хората около него се справяха със страха си по обичайните начини: стоицизъм, истерия, престорена веселост или някаква комбинация от трите. Но според мен Коля така и не повярва във всичко, което се случваше около него. Цялата тази война му се струваше абсурдна: варварството на германците, партийната пропаганда, кръстосаният огън от трасиращи куршуми в нощното небе. Сякаш му се струваше, че всичко това е историята на някой друг – невероятно подробна история, в която беше попаднал погрешно и вече не можеше да се измъкне от нея.
– Махай се, преди да съм ти отрязал устата – каза едноокият мъж, като дъвчеше незапалената си лула и стискаше дръжката на камата.
Коля му отдаде чест и продължи към следващата сергия, напълно отпуснат и спокоен, все едно цялата операция беше съвсем редовна и безпроблемна. Последвах го, а сърцето ми биеше като чук в гърдите.
– Хайде просто да намерим яйцата – казах му аз. – Защо трябва да обикаляш и да провокираш хората?
– Имах нужда от питие, ударих едно питие и сега отново се усещам жив – каза той, дълбоко си пое въздух и го изпусна през свитите си устни, като гледаше как парата от дъха му се издига във въздуха. – Снощи и двамата трябваше да умрем. Разбираш ли? Разбираш ли какъв късмет извадихме? Трябва да се радваме на това.
Спрях до една сергия, където една стара жена от село със забрадка продаваше кюфтета от някакво бледосиво месо. Двамата с Коля се вторачихме в месото. Изглеждаше доста прясно и лъщеше от мазнина, но никой от двамата не искаше да знае от какво животно беше.
– Имаш ли яйца? – попитах старата жена.
– Яйца? – повтори тя, като се наведе да чува по-добре. – Не съм виждала яйца от септември.
– Трябва ни една дузина – каза Коля. – Ще платим добре за тях.
– Може да платите един милион рубли, ако искате – отговори тя. – Яйца няма. Не и в Питер.
– А къде?
Тя сви рамене, а бръчките по лицето ѝ бяха толкова дълбоки, че все едно бяха изрязани с нож.
– Аз имам месо. Ако искате месо, две кюфтета струват триста рубли. Яйца нямам.
Продължихме от сергия на сергия, като разпитвахме всички за яйца, но никой на пазара „Сенной“ не беше виждал никакви от септември насам. Някои хора предлагаха теории къде могат да се намерят: доставяли ги със самолети от Москва за високопоставените офицери от армията; фермерите извън града ги давали на германците, както и масло и прясно мляко, за да им пощадят живота; някакъв старец, който живеел недалеч от арката „Нарва“, отглеждал кокошки в курник на покрива. Последният слух очевидно беше пълен абсурд, но момчето, което ни го разказа, се кълнеше в него.
– Ако заколиш кокошка, може да ти стигне за една седмица. Но ако я държиш жива – по едно яйце на ден, заедно с дажбите от купоните, и готово – ще изкараш до лятото.
– Кокошките трябва да се хранят – изтъкна Коля. – Кой има храна за кокошки?
Момчето беше с черна къдрава коса, която стърчеше под старата му фуражка от имперския флот. То поклати глава все едно въпросът беше безсмислен.
– Кокошките ядат всичко. Даваш им една лъжица талаш и са готови.
Момчето продаваше нещо, което се наричаше „библиотечни бонбони“. Правеха се от откъснати корици на книги, от които се обелваше лепилото на подвързията, сваряваше се и се оформяше на пръчки, които могат да се увият в хартия. Имаше вкус на восък, но в лепилото имаше протеини, а протеините поддържаха живота, и книгите в града се стопяваха със същата скорост, с която изчезваха гълъбите.
– И ти си виждал тези кокошки, така ли? – попита Коля.
– Брат ми ги е виждал. Старецът спи в кокошарника, с пушка. Всички от неговия блок искат да му вземат кокошките.
„Градът на крадците“ тук
