Лира Литературно-рекламна Агенция
На 29 септември 1957 година в 16 часа и 22 минути гръмва в Урал. В град Челябинск-40. Не го търсете по картите. Това е адрес от същата серия като Арзамас-16, Красноярск-26, Томск-7, Свердловск-44 и освен тях Москва-400, Москва-600 и така нататък. В секретните документи Челябинск-40 се нарича Озьорск, но и с това име няма да го намерите на нито една съветска карта. На жителите на Челябинск-40 им е забранено да споменават името на града на непосветените. Веднага след войната закритият град Челябинск-40, същият Озьорск, се строи от затворници едновременно с химическия комбинат „Маяк“. В охранявания град живеят само хората, които работят в комбината, и другите, които ги охраняват и обслужват. Химическият комбинат произвежда продукция, за която се отчита пред Москва за всеки грам. Продукцията се казва плутоний.
Плутоният е необходим за производството на ядрени бомби с романтични имена като „Татяна“ и на разни термоядрени „майки на дявола“. При производството на грамове плутоний има хиляди кубици течни радиоактивни отпадъци. Какво да правим с тях? Намерено е просто, гениално по простотата си решение. Наблизо тече река Теча –значи в реката!
До 1949 година изливат много. След това хората в селата покрай реката започват много да мрат и почват да изливат в реката по-малко. Теча тече, тоест влива се, в Исет, Исет – в Тобол, Тобол – в Иртиш, Иртиш – в Об. Изворите на Иртиш са в Китай, от Китай реката минава през Казахстан, като набира радиоактивна мощ от Семипалатинския полигон и по пътя си събира все нови и нови дози, включително от Тобол. Басейнът на Иртиш е над милион и половина квадратни километра. Дължината ѝ е 4248 километра. Иртиш е най-дългият приток на света. Мисури е на второ място.
Теча, а след нея Исет, Тобол, Иртиш и Об са замърсени до такава степен, че започват да изхвърлят отпадъците в езерата. В Урал езера дал Господ. Когато замърсяват и околните езера, се налага да се търси ново решение. И го намират. Копаят изкопи с диаметър 20 метра и дълбочина 12, правят им отвътре арматура и я заливат с цимент. След това покриват дъната и стените с неръждаема стомана, заварена. Получава се нещо като огромна тенджера. На дъното на тенджерата, в центъра, се закрепва кръгъл стоманен неръждаем стълб с диаметър метър и половина, а за него – неръждаеми стоманени ферми, свързани със стените. Получава се нещо като велосипедно колело с главина и спици. Върху колелото се настилат стоманени листове, прави се арматура и всичко се залива с бетон. Получава се железобетонен капак, дебел цял метър. Капакът се зарива със земя. Правят се стотици такива „тенджери“. И в тях се изсипват най-активните отпадъци. Но понеже са радиоактивни, отпадъците продължават да отделят топлина и затова всичките тези съоръжения трябва непрекъснато да се охлаждат. Освен това радиоактивните отпадъци са пределно агресивна среда. Поради корозия охладителната система на „тенджера“ № 14 в комплекс С-3 се поврежда и съдържанието повишава температурата си. Водата се изпарява мигновено,а сухият остатък продължава да се самонагрява. Когато температурата надминава 300 градуса, „капакът“ на „тенджерата“ изхвърчава – малко по-силничко, отколкото на забравените на котлона тенджери. Капакът не е много тежък. Само 160 тона.
Плюс слоя пръст отгоре. И не изхвърчава кой знае колко надалече – само на 25 метра.
Ядрен взрив няма. Взривът е топлинен. Съдържанието на „тенджерата“ излита на два километра височина. Вятърът понася облака на североизток и той посипва всички на земята с радиоактивни отпадъци също като курешките на гълъбите на фестивалния парад в Лужники. Вечерта жителите на уралските градове наблюдават величествена картина: небето сияе в изумруденорозово. Успокояват ги: в тези географски ширини също можело да се наблюдава северно сияние. Понякога. Ще го видите пак, така че не се притеснявайте.
Да ликвидират последиците, са пратени затворници, войници, студенти и ученици. От Челябинк-40 на североизток вече завинаги ще я има ИУРС – Източноуралската радиоактивна следа, коридор с дължина 300 километра и ширина от 5 до 10 километра. Площта ѝ е 23 хиляди квадратни километра. През 1968 година районът е обявен за резерват, който не може да се посещава дори половин век след катастрофата. Няма да го отворят и след векове.
Всички участници в ликвидирането на последиците подписват декларации за държавна тайна. Можело е и да не ги подписват. Понеже не са им обяснявали – на студентите и учениците, на войниците и затворниците – какво е станало и на каква опасност ги излагат. Те просто са сваляли горния пласт на земята и са я изнасяли, събаряли са къщите в напуснатите села, копаели са някакви канавки, миели са тротоарите и улиците на Озьорск, бърсали са прахта от первазите на прозорците и от пейките, събирали са окапалите листа в градините и парковете – въобще вършили са някакви непонятни неща. Така че не са можели да разкажат нищо интересно и необичайно.
Пък и не са живели кой знае колко дълго след това.
***
Ние винаги сме вадили късмет. Невероятен късмет. На юг от Озьорск е Челябинск, на север – Свердловск. Радиоактивният облак минава между тях! Без да ги засегне! Съвсем наблизо са Тюмен, Курган, Каменск-Уралски, Шадринск. И пак късмет – подминава ги!
В зоната, в която падат радиоактивните отпадъци, живеят само 270 хиляди души. Пък и е гръмнала само една-едничка „тенджера“. И то не пълна догоре. И никакъв ядрен взрив няма. Просто капакът отхвърчал.
И все пак изхвърлянето на радиоактивни отпадъци от „Маяк“ е рекордно за онова време. Никой в света не го е постигнал дотогава. Нашата страна държи рекорда за радиоактивно заразяване цели 29 години!
И го чупи пак тя с взрива в Чернобил. И пак сме на първо място на планетата! На никого не сме отстъпили първенството по ядрени взривове през ХХ век!
Жалко, че нашите бюрократи чак до 1990 година криха сведенията за това какво е станало в „Маяк“. И че светът цели трийсет години не знаеше нищо за великите ни „победи“.
Превод от руски Иван Тотоманов
Свързани заглавия
Излиза втората част от трилогията „Хроника на Великото десетилетие“ на Виктор Суворов
„Крахът“ тук
