Лира Литературно-рекламна Агенция
Днес, 4 септември, се простихме с писателя Атанас Наковски. Той почина на 89 г. През дългия си житейски и творчески път той оставя близо 30 книги. Завършил е икономика в София, работил е като журналист и редактор. Предлагаме ви откъси от негови интервюта, дадени през 2001 г. за Деян Енев от в. „Сега“ и през 2010 г. за Ива Йолова от в. „Труд“.
–––––––-
Според вас кое се оказа най-важно в живота – доброто име, творчеството, семейството или богатството?
– В различно време бих дал различни отговори. На осемнайсет години сигурно щях да отговоря – любовта! Но сега вече зная – и доброто име, и творчеството, и семейството са еднакво важни. Богатството на свой ред е желателно, но не е определящо. Особено пък ако си я докарал дотам да те попитат: „А откъде имаш тези пари?“ – въпрос, на който мнозина днес не биха съумели да дадат смислен отговор.
Чувствате ли се стар? Какво представлява старостта, кое е най-страшното в нея? Самотата ли или липсата на енергия?
– И самотата е неприятна, и липсата на енергия подтиска. И все пак този, на когото старостта му тежи и страда, че е остарял – ами да е умрял навреме, докато е бил млад, така ще му кажа. Така страданията, самотата и липсата на енергия щяха да му бъдат милостиво спестени.
С какви чувства посрещнахте Десети ноември и как гледате на изтеклите 12 години?
– С облекчение посрещнах датата Десети ноември. Но уви! Защото изтеклите 12 години се превърнаха в експеримент, който ни струва ужасно скъпо. Имам предвид начина, по който се извършва реформата. Все едно да извадиш на някого очите с обещанието, че утре щял да вижда по-добре; или да му счупиш краката, утешавайки го, че това се прави с идеята след време да тича по-бързо.
Какви са убежденията ви сега? И как се развиваха те през годините?
– Основното ми убеждение, което през всичките години се е избистряло и укрепвало е, че човек, колкото и да направи за България, все ще е малко, все ще е недостатъчно.
Какви са прогнозите ви за политическата ситуация у нас?
– Бих желал най-сетне да се случи нещо, което ще подобри живота на хората. Но дали ще се случи? Толкова често надеждите ни са били попарвани и мамени, че това е станало едва ли не правило в нашия обществен живот.
От коя истина за вас най-много ще ви заболи, ако я чуете?
– Няма такава истина. Обратното, има много неистини, или казано по-конкретно – измислици и клевети, от които наистина би ме заболяло. Но така е с всеки нормален човек.
На кой от писателите на вашата възраст завиждате или някога сте завиждал? Според вас, завистта присъща ли е на българина?
– На никого не завиждам. Рисковано е да се обобщава за българина, че завистта му била втора природа. Ако някой е пострадал от завистта на брат си или съседа си, не може от безсилие и злоба да се обвинява цял народ за това. Иначе за това зверче, завистта, ще кажа, че то вирее в градината на всеки народ, независимо какви цветя има посадени там и как се грижат за тях, как е подрязана тревата и така нататък.
На кои писатели сте дал път в литературата като зав. отдел и главен редактор на изд. „Български писател“?
– На доста хора съм редактирал първите книги, но ще бъде пресилено да се каже, че съм им дал път за някъде. Пътят в литературата им е даден от техния талант, от написаните от тях книги. И без мен Тодор Велчев например, или Христо Калчев, или Цветан Марангозов, да не изброявам повече, щяха да станат това, което са днес.
Какво се случва в момента в българската литература? Какъв паралел може да направите с вашата литературна младост?
– Не знам какво става в българската литература, защото няма как да я следя. Почти няма книжарници, отдето да си купя българска книга. Същото важи и за огромната книжарница на открито – площад „Славейков“ – където непременно ще намерите романите на Джаки Колинс, същата Джаки Колинс, която простодушно заяви, че пише романите си главно в тоалетната, и други, подобни на тях, но много рядко книга от български автор, особено пък млад. Другият проблем, свързан със съвременната ни литература е, че липсва актуална информация, печатът по правило е ужасен скъперник, щом трябва да се пуснат две-три думи отзив за ново произведение от български автор. Освен ако по някакъв начин авторът не е близък със съответната редакция.Тъй че паралелът с моята младост, в смисъл на отношението към нас, младите тогава писатели, изобщо не е в полза на днешния ден.
С какво са свързани надеждите ви?
– Надеждата на всеки един писател е книгата, върху която работи, да излезе по-добра от предишните му книги.
Имате ли впечатления кои са вашите читатели? И каква е съдбата на последните ви книги?
– Колкото до читателите – днес за твореца е трудно да се среща с тях. При бедността, в която живее огромното мнозинство от населението, на ръба на физическото оцеляване, най-малко от всичко им е до срещи с писатели. Някога се правеха обсъждания на книги, срещи с читатели – но това остана в графата „тоталитарни измишльотини“. А каква е съдбата на книгите ми? Ще отговоря така – каквато е съдбата на всеки истински продукт на духа днес, във времето на криво разбраната пазарна икономика: да губи в непосилното съревнование със субкултурата.
Вие не криете, че сте атеист. В живота си обаче човек се сблъсква с категории, които могат да бъдат проумяни единствено в контекста на религията: грях, разкаяние, смирение. Как тълкувате, как превеждате тези категории на езика на атеиста?
– Защо непременно и единствено в контекста на религията? И на коя религия? Тази, която отрича другите ли? Според мен, категориите, които изброявате, може да бъдат разбрани далеч не по-зле и в контекста на човешката съвест, онази, от която нищо не може да се скрие – нито мисъл, нито деяние. При това съвестта е нещо реално, тя е най-страшният прокурор; съществуването й е доказано – по това, че всеки от нас не веднъж е усещал колко безпощадна може да бъде в присъдите си тя. Или ако се върна към въпроса ви в началото – кое е най-важното нещо в живота, бих отговорил и така – чистата съвест.
Атанас Наковски в разговор с Деян Енев
–––––––––––
Различен ли е “Светът вечер” от “светът сутрин”, г-н Наковски?
– Уви, светът е независим от нашите желания, но ние не сме независими от неговото развитие.
А как изглежда животът ни от билото на вашите 85 години сега?
– Тогава беше време на културата, а днес – на субкултурата, на чалгаджиите и на “попфолк иконите”.
Да, но тогава беше и времето на “соцреализЪма”… Фантастиката, за която имате награда, за вас удобен жанр за бягство от реалността ли беше?
– Никога не съм бягал от реалността, а тъкмо на опаки! Имам една-единствена книга, която може да бъде наречена фантастика – издадения през 1970 г. сборник фантастични новели “Без сенки”. През 1988 г. бе преиздадена от варненското издателство “Георги Бакалов”. И толкоз, повече с фантастика не съм се занимавал. Реалността винаги ми е била далеч, далеч по-интересна!
Да се върнем тогава към нея. В книгата сте разказали как на 19 години едва не сте загинали. Тогава ли усетихте най-силно ужаса от смъртта?
– Случи се веднага след 9 септември 1944 и което е странно – в Силистра. Този край беше един от най-мирните тогава. В Силистренско нямаше партизани и ятаци, нямаше разстреляни, нямаше изгорени къщи. Изобщо крайно неудобно място за всеки, чиято мечта е била да бъде смятан за герой. Защото какъв герой си без мощен враг, срещу когото здравата си воювал. Тогава? Много просто, създаваш врага. Което направи току-що избраният за първи секретар на ОК на БКП. За враг бе провъзгласена почти цялата неприятна му интелигенция на града, заможни търговци, селски първенци, както и малка група ученици. И всички – право в ареста!
Какво се случи с вас?
– На 18 септември ме отмъкнаха от киното, малко преди да почне филмът, и ме откараха в участъка. “За какво ме водят тук? Нищо не съм сторил!”, попитах непознатия млад мъж, при когото ме отведоха. “Нищо ли, нищо ли? – почти извика той. – Тук всички са като теб, все нищо не са сторили!” Взе едно дърво от пода и ме удари през рамото. По-късно щях да узная, че бил с висше филологическо образование. Но в момента пред мен стоеше един бияч, началник на Държавна сигурност. “Да се откара долу”, каза той. Там, “долу”, прекарах почти десет месеца, без нашите да знаят къде съм. Колкото и бой да отнесох, не признах нищо от това, което ми се приписваше. Не се подписах под нито едно от измислените от тях признания. И когато в милицията разбраха, че няма как да ни изправят пред съда, ме откараха с още трима като мен под стража край Дунава. Надявахме се, че ще ни пускат на свобода. Наивници! Но не наивник като нас е бил вуйчото на баща ми, дядо Радан, един от основателите на партийната организация в Силистра. Разбрал, че искат да ни удавят в Дунава, отишъл в кабинета на партийния секретар и ударил с бастуна си по писалището. От удара се строшило на парчета стъклото, с което било покрито. “Ето, така и твоята глава ще строша, ако веднага не се върне у дома синът на моя племенник!”, извикал той. Така и нямах възможност да преживея ужаса от предстоящата смърт. Колкото до “героя”, разкрил “враговете на народа”, подир няколко години го изключиха от БКП и го вкараха в затвора за далавери и служебни злоупотреби.
Как синът на два богаташки рода се оказа зет на виден соцначалник в края на 50-те? Имахте ли сериозни разногласия с тъста ви?
– Въпросът е сложен, отговорът може да е обемен като роман. Тогава работех в „Радио София“, а Веселина (Ганева – б. р.) бе режисьор в радиотеатъра. Светна искрата между нас. Решихме да се оженим, но преди това аз трябваше да разкажа на баща й всичко свързано с моето минало.Много ме смущаваше каква ще бъде реакцията на Димитър Ганев.Когато млъкнах, той се усмихна. “Много идиотщини ставаха някога, днес стават по-големи, а кой знае какви ви очакват впоследствие! Заклевам те да не се занимаваш никога с политика! Политиката ще се окаже смъртоносно тресавище за теб. Когато се ожените, ще дойдат да те канят да станеш член на БКП. Не се съгласявай, после непременно ще го използват срещу теб!”
И какво стана, поканиха ли ви в БКП?
– Той позна. Веднага дойдоха да ме канят за партиен член. Но аз отказах, обяснявайки, че още не съм готов да поема такава отговорност. Повече не ме каниха, но при Ганев редовно ходеха, както той с усмивка ми казваше понякога, “да му честитят зет”. При един от тези наши разговори той произнесе фразата, в която се заключаваше цялата му същност на човек и революционер: “Истински щастливи бяха само тези, дето загиваха с оръжие в ръка! Те вярваха, че светът ще стане по-добър. А той не се промени както си го представяха! И за което загинаха!”
Като човек, преживял толкова обрати на съдбата, кои пороци на обществото ни смятате сега за най-тревожни?
– Корупцията е на първо място. Един от големите пороци от десетилетия е и липсата на истина, тоест тези, които са на власт, представят нещата така, че те да са най-благоприятни за тях… Липсата на истина ни трови.
Атанас Наковски в разговор с Ива Йолова
Свързани заглавия
Книги от Атанас Наковски тук
