Лира Литературно-рекламна Агенция
Писателката Теодора Димова бе удостоена с честта да произнесе традиционното тържествено слово по случай честването на 24 май пред Народната библиотека. Всяка година Столична община отбелязва празника на славянската писменост, като известен роден писател говори за значимостта на словото и културата. С тази чест в предишни години вече са удостоявани Алек Попов и Георги Господинов.
Предлагаме ви пълния текст, прочетен от авторката на „Майките“ за празника:
„Голи са народите без книга” – с тези думи на свети Кирил-Константин Философ искам да започна обръщението си днес, на най-светлия, най-обичания, най-вълнуващия български празник – празника на живото слово. Защото тези думи са живо слово – автентични, верни, точни, сърдечни – думи едновременно на констатация и на призив.
Трудно е да се говори за равноапостолните просветители, трасирали пътя на България за векове напред, до днес и за в бъдеще, двамата братя пред монументалните образи, на които сме застанали и пред които всички оставяме букет с цветя и пред които се молим да ни вдъхнат дух, разум, дързновение и смирение.
Иска ми се да мисля с техния ум, да усетя трепета на тяхното сърце, да говоря с техните уста и зная, че само тогава няма да говоря сухо или маниерно. Иска ми се, но е трудно. Непосилно е. Затова нека заедно насочим умовете и сърцата си към тях. Така, както те насочиха умовете, сърцата и волята си към нас. Толкова мощен е техният дух, че ни се струва, че те виждат и разбират по-добре нас, отколкото ние тях. Те от своя далечен девети век виждат по-ясно двадесет и първия век, отколкото ние от двадесет и първото столетие можем да проникнем в техния век. Да, това е парадоксално, но духовните явления винаги се разбират най-добре през парадоксите. Ако те не се обръщаха към нас така прозорливо, но и така сърдечно, тяхното дело нямаше да ни докосва така директно, щеше да ни е далечно, чуждо и непонятно. А ние го усещаме близко и насъщно, както сънародниците ни от всички досегашни векове. Ние живеем в словото и чрез словото, в словесността, в думите, в азбуката, в писмеността, която те създадоха.
Всяко споменаване на Св. св. Кирил и Методий предизвиква трепет у нас. Същият трепет на трогателната Вазова героиня Райна, когато Огнянов я пита:
– „Нашето А, Б, кой го написа?”
Онова приказно радостно вълнение на Райна, когато сочи с очи към иконата на Солунските братя, тя няма сили от притеснение дори да произнесе имената им, а само посочва към техните образи, които благосклонно я гледат. Трепета и сиянието на тази мъничка Райна, когато се втурва към прегръдката на майка си и тя я обсипва с целувки и сълзи, този трепет ще се предава от поколение на поколение по невидимите пътеки на българската ни кръв и българския ни дух.
И същото вълнение изпитваме от призивните думи на химна „Върви народе възродени” – един от малкото наши химни, думите на който всички знаем и спонтанно запяваме и лицата ни се одухотворяват, когато го пеем.
Де да можехме за съхраняваме този призив по-дълбоко в съзнанието си и наистина да живеем устремени към нашите светли бъднини. Какво ни липсва днес? Защо не сме така устремени, както химнът ни повелява? Върви, народе! И тук, на втората дума се сещаме за онова друго „Народе” с четирите въпросителни, изписано от Апостола Левски в неговото тефтерче. Четирите въпросителни, които спират дъха ни. Четирите въпросителни – неговият Страшен съд над нас. Четирите въпросителни, на които ние не само че не сме отговорили до днес, но към тях непрестанно прибавяме още и още, и още. „Върви, народе!”…Народ възроден ли сме или народ унизен?! И тук радостта и възторгът от днешния празник притихват, помръкват, и се смълчаваме, и свеждаме засрамено глави. Но нека! Нека да се позасрамим! Как иначе ще подновим съдбите си!
Не искам, не трябва на този лъчезарен ден да изпадаме в униние, искам да си спомним думите от предсмъртната молитва на св. Кирил: „Господи, Боже мой …съхрани в Твоята вяра стадото, което си ми поверил…, събери всички в единството и стори народът, който си избрал, да бъде единомислен в истинската вяра”. Вярата, която ни е съхранила в продължение на векове без държава, без училища, без университети, без войска, без полиция, без институции. Това са толкова много поколения, които не са подивели в онези непосилно тежки условия, а са съхранили добротата, достойнството и духа си.
През 1980 година папа Йоан Павел ІІ провъзгласи Светите братя Кирил и Методий за духовни покровители на Европа. В днешните времена на духовна оскъдица Европа и България повече от всякога се нуждаят от тяхното покровителство. Да не забравяме, че те сътвориха славянските букви с една единствена цел – да преведат Свещените книги на разбираем за народа език. Тяхното дело беше продължено от Светите Седмочисленици. След това то беше поето от техните ученици – и така до днес.
Затова наш дълг е да не прекъсваме делото им. Да не предаваме делото им. Да не подрязваме корените си, за да продължаваме – възродени и възраждащи се – към своите бъднини..
Още през далечния девети век славянските просветители работиха в европейски мащаб и положиха не само основите, но и жалоните на европейска България. Утре ние сме призовани да гласуваме на европейски избори. Затова искам да завърша с призив и чрез нашия глас да допринесем за святото дело на приятелството и разбирателството между всички народи.“
Свързани заглавия
Теодора Димова представя „Четири вида любов“ в „Хеликон- България“
Теодора Димова: Наградата „Хеликон“ фокусира вниманието на читателя към стойностните книги
Книги от Теодора Димова тук
