Лира Литературно-рекламна Агенция
Издаването на Едикта на толерантността (април 311 г.) и последвалият през 342-343 г. Сердикийски вселенски събор са най-ярките събития с глобален ефект в историята на София. Ако интересът към Едикта е бил и продължава да бъде спорадичен и до голяма степен тема само за специалисти, то Съборът е коментиран без прекъсване вече 1670 години от учени в различни сфери и от лаици с разностранни интереси и мотиви. В този контекст звучи странно, че в България на Сердикийския събор са посветени само няколко статии (най-сериозната сред които на руския учен Михаил Поснов ), една монография , публикувана от Синодално издателство само в английския й оригинал и еднo кратко изследване върху т. нар. контрасъбор във Филипопол (343 г.) . Тази, меко казано неестествена ситуация, налага още в самото начало да бъде изяснено какво трябва и какво не трябва да се очаква от тази, първа българска монография, посветена на Сердикийския събор.
Какво е и какво не е настоящето изследване върху Сердикийския събор
Макар книгата да е посветена на едно от най-големите (а впоследствие и най-дискутираните) църковни събития в живота на ранната Църква, тук стриктно богословският коментар на бурните религиозни спорове преди, по време на и след Сердикийския събор в повечето случаи отстъпва място на техния широк културно-исторически анализ. За тънките догматични разлики между „арианстващите” и „ортодоксалните” участници в Събора читателят бива насочван към най-важните извори и най-добрите изследвания по въпроса, като чисто теологични обяснения в текста има само когато са задължителни за схващане на цялостната историческа картина.
Предвид огромната по количество, а най-често и с високо качество научна литература за Сердикийските канони, тук мненията на специалистите в областта на каноничното право само се представят и коментират. Новото е, че се предлага за пръв път български превод на каноните и на някои други документи на Събора. Рефлексията върху тези документи би могло и би трябвало да е обект на много по-широк от досегашния изследователски кръг, ограничен до тесни специалисти богослови. Изрично внимание се обръща на онези съборни документи и извори, свързани със Събора (вероопределения, писма, послания, Църковни истории), които до сега или не са били обект на проучване, или са споменавани извън актуалната за Сердикийския събор културно-историческа ситуация. Най-важните от тези актове също са преведени и цитирани с обръщане на внимание върху факта, че при ранните църковни събори да се отделят каноните от останалите решения би било анахронизъм.
Накратко, от една страна непосредствена цел на книгата е да запознае българската публика с основните извори за Сердикийския събор. Паралелно се представят централните моменти в неговата история – една история, която започва дълго преди самото свикване на Събора и на практика продължава до днес. Друга основна цел, заявена още в заглавието, е Сердикийският събор да бъде представен не само като исторически, а и като историографски феномен: редица неточни, неверни или звучащи направо парадоксално интерпретации на събитието се дължат колкото на идеологически пристрастия, толкова и на налагане на актуалните за авторите познания за Сердика и нейната църковно-политическа роля. Ето защо в този труд историята на Сердика и нейната църква е самостоятелен обект на изследване. Този подход за разясняване на особеностите на локалния контекст впрочем е характерен за монографиите, посветени на който и да било събор, но досега приложението му към Сердикийския събор е крайно незадоволително. Основната причина за последното е, че досега ранната история на Сердика, в т. ч. на нейната Църква, е била подчертано маргинализирана тема както в българската, така и в световната литература. Факт е, че Сердика-Средец-Триадица-София някак „изпада” от абсолютно всички специализирани изследвания за градското (в т.ч. религиозно и политическо, столично и квазистолично) развитие, били те посветени на римския, на византийския, на средновековния български, балкански и европейски или на османския урбанизъм .
Ето защо в настоящата книга присъстват отделни тематични екскурси върху:
– издигането на римска Сердика; политическата, стратегическата и идеологическата функция на града преди и след времето на Галерий и Константин Велики, установили главната си резиденция в Сердика;
– урбанистичния облик и църковния статут на „Константиновия Рим”, за който приемането на делегатите на един от най-многочислените Вселенски събори не е било нито случайно, нито е представлявало проблем;
– имената на града, които са носители на историческа, географска, етническа и идеологическа информация, но още повече на определен статус (изобилието и масово незнание на тези имена провокира, включително до настоящия момент, дори в най-прецизните академични публикации паралелно, двойно, тройно и четворно наименуване на града и съответния отказ от търсене на връзка между събития, случили се в Сардика, Сердика, Средец, Триадица, Хестернит, София и т.н.);
– ролята на Сердикийските прелати не само преди, по време на и след Сердикийския събор и в последвалите Вселенски събори, а и в междуцърковните отношения до падането Константинопол под османска власт.
Тъй като от времето на патриарх Фотий всички изследвания за Вселенските събори следват една и съща схема – тази на „Седемте вселенски събора”, сред които Сердикийският на пръв поглед не присъства, тук се проследява механизмът, по който е създадена въпросната схема и нейните конкретни еклезиологични и политически основания и амбиции. В тази връзка се разглежда не толкова предисторията и историята на (Седемте) вселенски събора, колкото ролята на Империята при създаването и действието на институцията Вселенски събор. В същия контекст се коментира условността в употребата на названието „Вселенски събор” в християнския свят преди и след 843 г., когато Византия обявява „края на Вселенските събори”. Паралелно вниманието се насочва към специфичните подходи и нагласи, с които трябва да се анализира всеки късноантичен и средновековен извор, включително многобройните и разнообразни извори за Сердикийския събор. В изворите от епохата (били те наративни, иконографски или други) трябва не да се опитваме да отделим „истината” от „фалшификацията”, а да вникнем във вътрешната логика на една сложна амалгама от реалност, реторика, дидактика и откровена пропаганда, които не само неизменно присъстват в изворите, а и обикновено са дозирани съвсем умишлено по определен начин. Същото, между другото, е в сила и за работата с модерните и съвременни исторически изследвания с тази особеност, че що се отнася до Сердикийския събор, историческите интуиции и реконструкции на авторите са особено видимо повлияни от тяхната принадлежност към традициите на Православната или Католическата църква.
Специалистите са наясно с основните аспекти ако не от историята, то със сигурност от дейността на Сердикийския събор. За масовата публика, обаче, темата за Сердикийския събор е принципно непозната. Ето защо ще си позволя да наруша стандартния стил на уводите с едно максимално кратко „официално” представяне на събитието, което е тема на книгата.
Много кратка история на Сердикийския събор
Разказите за Сердикийския събор на църковните историци Сократ Схоластик (писал към средата на пети век), Теодорит Кирски (богослов от първата половина на пети век), Хиларий от Поатие (латински автор от четвърти век) и Саламан Созомен (юрист /схоластик/ и църковен писател, съвременник на Сократ) рисуват следната картина: след Първия вселенски събор (Никея, 325 г.), свикан най-вече срещу учението на Арий, неговото влияние не отслабва. Привържениците му, наречени по-късно „ариани”, най-общо вярват, че Христос не е напълно равен по същност (οὐσία) на Бог Отец, понеже, като Син, е бил създаден, т.е. Бог Син е творение, подобосъщен на Отца (ὁμοιούσιος), откъдето идва и прозвището „омиусиани” . Те започват борба срещу епископите, защитаващи никейското изповедание. „Никейците” вярват, че Бог Син не е творение на Бог Отец, а също като Отеца е предвечно и винаги съществуващ, единосъщен на Отца (ὁμοούσιος), поради което са наричани „омоусиани” . Жертва на тази атмосфера на конфронтация става и убеденият никеец, екзархът на Александрия – Атанасий (328-335; 345-373). Той търси подкрепа в Рим, където е признат за невинен по всички обвинения, заради които е отстранен от епископския престол. Като страстен привърженик на никейската вяра, екс-екзархът на Александрия е свързвал своите проблеми с големия проблем за налагането на Ортодоксията. За да бъде реабилитиран и възстановен на поста му, а паралелно да се регулират крайно обтегнатите отношения между църквите, Атанасий горещо пропагандира свикването на Втори вселенски събор. Вероятно отчасти инициативата е и на римския първосвещеник Юлий I (337–352) и Кордовския епископ Осий, а според някои извори и на (екс)патриарха на Константинопол – Павел. Съборът е свикан от двамата императори Констант (337–350, август на Запада) и Констанций II (337-361, август на Изтока) в дакийския (мизийския/илирийския) град Сердика през 343 г. (в Сократ и Созомен – 347 г.)
На събора в Сердика се стичат огромен брой източни и западни прелати. „Източните” (така цитираните, проникейски автори често определят противниците на Атанасий, макар трима от тях, начело със самия Атанасий, да са достатъчно„източни”) поставят като условие за участието си отстраняването на Атанасий и Маркел Анкирски. Маркел Анкирски е друг проникейски източен епископ, лишен от поста си и потърсил през 339 г. справедливост в Рим. „Западните” (т.е. проникейските) представители отказват. В отговор „източните” се оттеглят и организират свой събор (според някои автори – във Филипопол), на който са анатемосани не само вече отстранените източни епископи (в т. ч. и Атанасий Александрийски), а също подкрепилият ги римски архиерей Юлий, Осий Кордовски, Протоген, епископът на Сердика и някои други най-видни техни привърженици. На събора в Сердика, след оттеглянето на арианстващите „източни” епископи, наричани след смъртта на лидера им Евсевий „евсевиани”, никейското изповедание е утвърдено . Приети са единодушно и 20 (или 21) канона. Атанасий Александрийски и Маркел Анкирски са обявени за невинни по всички обвинения и възстановени на постовете им. Вероятно е оправдан и Асклепий от Газа. Не е сигурно дали е дискутирана съдбата на Павел Константинополски и дали той е присъствал на Събора.
Така представена от автентичните извори, историята на Събора, с малки пояснения около условната употреба на „източни” и „западни” представители, звучи достатъчно ясно и логично. С други думи, историята на Сердикийския събор звучи така, както звучи в кратък преразказ историята на всички Вселенски събори.
Проблемът е, че всички факти, дори в най-съкратената история на Сердикийския събор, са били обявявани (заедно или поотделно) в разни епохи най-малкото за съмнителни:
– спорно е кога е свикан Съборът (най-общо между 340 и 347 г.);
– спорно е от кого е свикан Съборът – от Константин II, от двамата живи императори през 343-347 г. – Констанций II и Констант, само от проникейски настроения Констант (а проариански настроеният Констанций е бил принуден да се съгласи с решението му) или от римския епископ Юлий (със или без внушението на св. Атанасий Александрийски и/или Осий Кордовски и/или Павел Константинополски);
– спорно е защо съборът е бил в Сердика;
– спорно е дали Сардика, Сердика и дн. София са един и същи град;
– спорно е къде в Сердика са провеждани съборните заседания;
– спорно е колко прелати са участвали на Събора (най-общо между 376 и 170);
– спорно е кои прелати са участвали в Събора и кои са били реабилитирани от него;
– спорно е колко канони са приети;
– спорно е съдържанието на каноните;
– спорно е дали Сердикийският събор е формулирал вероопределение (Символ на вярата) и кой евентуално е (или кои са?) Сердикийският символ;
– спорно е дали проариански настроените прелати са издали своите документи от Филипопол, или от Сердика (т.е. дали е уместно да се говори за Филипополски (контра)събор;
– спорно е дали Сердикийският събор е Вселенски или поместен.
Накратко, всичко около Сердикийския събор е спорно – като се започне от датирането му и се завърши с опитите за класификацията му. Тази ситуация не бива да звучи обезкуражаващо, тъкмо напротив! Никой не би оспорвал така усърдно и толкова дълго време някое събитие, ако очакваният ефект от спора не би си заслужавал усилията. Оспорват се само събития (и личности), които по един или друг начин са повлияли отчетливо върху хода на историята. Събития като Сердикийския събор. В какво се състои неговата историческа забележителност? Това най-ясно може да се види като се проследят основанията и контраоснованията на всички посочени, а и на множество други спорни въпроси.
„Сердикийският събор: 1670 години история и интерпретации“ тук
