Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай Петков е роден във Велико Търново през 1971 г. Учи във Великотърновския университет българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава Антична философия във философския факултет на ВТУ “Св.Св. Кирил и Методий”. По това време пише книгите „Архе” – сборник за Антична и Средновековна култура и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох. Тази есен излезе романът му „Кирил и Хипатия”.
От 2003 г. е свещеник във Варненска епархия, храм „Свети пророк Илия” в Дивдядово. „За хората вече съм познат като Отец Николай”, казва Петков.
––––––––––––-
От името на светско лице или на църковен служител написахте „Кирил и Хипатия”?
– Пиша, мисля и говоря от името на Николай Петков. Знам, че не звучи Бог знае колко престижно, но това са реалностите, с които разполагам. Бих могъл да отговоря и по друг начин. Както виното е неотделимо от ферментиралия гроздов сок или както две отсечки са неотделими, от ъгъла, който сключват, така литературното и мистичното са неотделими едно от друго. Мисля, че това не би трябвало да е парадокс, а – закономерност. Както е в книгата на Йов, Песен на песните, псалмите… химните на Григорий Богослов, Роман Сладкопевец, Йоан Дамаскин, Симеон Нови Богослов или … “Братя Карамазови”. Както виждате, списъкът е дълъг. И си търся мястото в него.
Смятате ли, че вашата интерпретация на образите на Кирил Александрийски и Хипатия ще помогне да бъде разбрана правилно историята от V век. Особено Хипатия, нарекли сте я Адел – туристка с доста своенравен характер.
– Е, аз (все пак) не предлагам речник на готовите истини… И освен това, не че съм адвокат на Адел, но тя съвсем не е обикновена туристка. А идва при “моя” архимандрит от другия край на света и от другия край на историята… Когато говорим за V (и не само) век, добре е да си спомним една метафора на Хилдегарде от Бинген. Според нея, времената са като плодовете на едно добре разлистено дърво. Те са живи, сочни и чувствени, пред очите ни; и от нас зависи към кои от тях ще се протегнем, с кои ще утолим жаждата си и колко от тях ще съберем в пазвата си.
Пътуващият проповедник е персонаж, често срещан в западната литература. У нас няма такава традиция. Не е ли по-естествено за българския читател да има пред себе си един статичен, монолитен духовник. А не някой, който пътува на стоп.
– Мен, ако питате, монолитни са паметниците, а не живите хора. И това е част от националната ни трагедия. Сякаш нашият народ си представя светците или като захаросани петлета или като гипсови отливки… А живите хора пътуват. Понякога на автостоп, понякога с катафалка… В противен случай биха се превърнали във варосани гробници. Друг е въпросът, че в гробниците знаеш какво и защо правиш, а с живите хора – не.
Един от основните укори в исторически план срещу епископ Кирил Александрийски е прогонването на евреите. Вашият герой е доста благосклонен към тях.
– В случая съм търсил образа на Другия. Радикално различния човек, в който да разпозная своя ближен. Още повече, че последните 100 години това е и големия подвиг на Българската православна църква – спасяването на евреите през Втората световна война. Всъщност всяко спасение е подвиг…
Във времето сред ревностните защитници на Хипатия са Волтер, Едуард Гибън, Карл Сейгън. Те внушават идеята как религиозният фанатизъм убива свободната мисъл. С цялото си поведение вашата героиня предизвиква съдбата. Може ли заради нея романът ви да бъде разчетен като „хроника на една предизвестена смърт”.
– Да, със сигурност. Още повече, че Адел е от Ню Орлийнс, града на ураганите. Но не това е ключът към текста. Търсил съм хора с усещане за свобода; за Истината, която ни прави свободни
В стреса, с който живеят, хората имат нужда някой да хване душата им и да я заведе на по-добро място. Църквата не предлага убедително този разказ за настоящето. Има духовна ниша, тя се запълва от книги за психологическа терапия, често изразени с библейска лексика. Как гледате на тях?
– Ох, този въпрос изисква дълъг и тежък разговор. Но, най-лаконично казано, хората искат бързи и лесни решения. Ясни и точни правила. И точно по тази причина повечето “духовни” решения са твърде съмнителни. Но факт е, че ставаме все по-безутешни. И горчивите плодове, с които се храним, вече нямат вкуса на узрелите бадеми, а на сероводород и цианиди.
Как попаднахте в Дивдядово?
– Е, цялата земя е Господня. Ако нямаш мир в душата си, и в Париж, и в Рим да живееш… А иначе в Дивдядово освен по неволя, по друг начин, няма как да се окажеш. Друг е въпросът, че с времето обикнах това място, и ако трябва да се разделя с него, ще ми е трудно.
Знам, че редовно посещавате „Хеликон-Шумен”. Коя книга четете сега?
– В момента чета Меша Селимович – “Дервишът и смъртта”.
Снимка: личен архив
Интервюто взе Людмила Еленкова
„Кирил и Хипатия” тук
