„Погубена младост” от Ан Чи Мин (откъс)

12.11.2013 Любопитно

На Лориан
Благодаря ти, че ме накара да напиша тази книга.

Първа част

Глава 1

Датата беше 31 август, 1984 г. В Китай бе полунощ, а в САЩ – сутрин. Всеки момент щях да кацна в Чикаго. Притеснявах се, че не знам английски и нямам пари. Петстотинте долара, сгънати в портмонето ми, бях взела назаем. Но не биваше да се оставям на страха. Бях на двайсет и седем години и животът ми в Китай беше свършил. Аз бях боклукът на мадам Мао, не струвах пукната пара. Цели осем години бях работила на най-ниско ниво в Шанхайското филмово студио. Смятаха ме за „попарено семе“, което никога няма да покълне.
Седнала в самолета, прелитащ над Тихия океан, имах чувството, че сънувам с широко отворени очи. Опитах се да си представя живота, който ме очаква, но мислите ми се понесоха в друга посока. Видях се отново като дете в детската градина, където всички ме наричаха Смрад. Майка беше болна от туберкулоза и нямаше възможност да пере одеялото, което носех у дома всеки месец.
„Въпрос на време е“, казваше майка. Тя бе на трийсет и една години и очакваше скоро да умре. Като гледах как трудно диша, се сещах за дядо, който умря от туберкулоза на петдесет и пет години, и за баба, която почина от същата болест на четирийсет и девет години. Сърце не ми даваше да продължавам да моля майка да ми пере одеялото.
И така, за пореден път се явих в детската градина с неизпрано одеяло. Учителката изсумтя подразнена и рече отвратена: „Отгоре на всичко си пуснала и нокти като на орел!“. Умирах от срам. Искаше ми се да й кажа, че съм се опитала сама да си изрежа ноктите, но ножицата бе твърде ръждясала и отказваше да реже. И баща ми не можеше да ми помогне. Той рядко се прибираше вкъщи. Прекарваше дните си, като чукаше по вратите на хората и просеше пари, облечен с дрипи, с кръпки на коленете и лактите. Всички бягаха от него, щом го видеха да се приближава.
През горещото и влажно лято по лицето ми започнаха да избиват пъпки. Инфектираха се, подуваха се и гноясваха. По главата ми кацаха мухи. Стараех се да не чеша пъпките, но сърбежът бе непоносим. За да не предам микробите и на другите деца, ми забраниха да играя с тях, а по време на занятията ме слагаха да седя далеч от останалите, особено, когато ни четяха приказки.
Умолявах майка си да ме заведе на лекар. Една от пъпките ми бе станала голяма колкото гроздово зърно. Майка отвърна, че няма пари. Бяхме четири деца, а аз единствена не бях сериозно болна.
„Баща ти вече обиколи всички роднини, каза майка. – Никой не иска да ни помогне.“ Всеки месец виждах как родителите ми не успяват да изплатят закъснелите вноски по заеми от роднини, приятели и колеги. У дома нямахме дори кърпа. От години шестимата използвахме един мръсен парцал. Цялото семейство се зарази с конюнктивит. Накрая майка отсече, че от пъпките няма да умра.
В Шанхай минавахме за средна класа. Искаше ми се моите родители да са пролетарии като съседите, за да имаме право на безплатни медицински грижи. За нещастие и двамата бяха учители, поради което ги смятаха за симпатизанти на буржоата. Съдбата им бе да бъдат превъзпитани. Когато през 1965 г. избухна Културната революция, разпределиха майка ми да работи във фабрика. Задачата й беше да вади гумени ботуши от формите за изливане на поточната линия. За да стигне до работното място, всяка сутрин сменяше по три автобуса и пътуваше с часове. Печатницата, в която работеше татко, беше още по-далеч.
Един ден от детската градина ме пратиха у дома с бележка. Инспекторът от здравната служба се притеснил, че ще заразя и останалите с инфекцията си. На родителите ми бе наредено „да вземат мерки“, за да не го прави държавата вместо тях. Майка реши да не предприема нищо.
Един понеделник следобед дойдоха да ме вземат със синя рикша, с изрисувани червени звезди от двете страни. Закараха ме в болница, където хирург отстрани инфектираните циреи. От операцията върху лявата страна на челото ми остана белег, дълъг към два сантиметра и половина.
Майка ми се ужаси, когато свали бинтовете, и се ядоса, защото не бе дала съгласие за операцията. „За бога, загрозили сте дъщеря ми!“
Отвърнаха й, че външният вид на момичетата е без значение в едно пролетарско общество. „Бъдете благодарна, че заради Комунистическата партия и социалистическата система операцията не ви струва нищо!“
Когато завърших началното училище, все още нямах никакви приятели. Дрехите ми бяха в кръпки, а обувките ми се разпадаха. Побойниците в клас се надпреварваха да ме удрят по главата с чадъри и сметала и явно се наслаждаваха на звука, който издаваха топчетата, когато се блъскаха в черепа ми. Колкото повече се дърпах, толкова повече те се настървяваха. Така и не казах на родителите си какво ми се случва в училище, защото бях убедена, че само ще да влоша положението.

„Ще те оставя на улицата“, заплаши ме учителката в детската градина. „Десет часът вечерта е! Майка ти злоупотребява с търпението ми. Имам три свои деца, за които трябва да се погрижа!“ Уплаших се. Най-накрая майка ми се появи. Беше толкова слаба, че приличаше на призрак под мъждукащата светлина на уличната лампа.
В деня, в който даваха заплатата на майка, взимах брат си и сестрите си и отивахме да я чакаме на спирката на автобус № 24 на улица „Шандзи“. Обикновено по това време вече бяхме стояли гладни няколко дни. Аз дори облизах с език до лъсване един буркан за ориз. Събирах и огризки от ябълки и смучех клечки от близалки от кошчетата за боклук. Мисълта, че майка ще купи хляб, ни помагаше да изтърпим стъргането на стомасите си. Запляскахме с ръце в мига, в който майка ни слезеше от автобуса. Веднъж тя пристигна с лоша новина – бяха откраднали портмонето й в градския транспорт.
Друго, което често правех, бе да чакам майка в болницата. Тя така отчаяно искаше да се класира за болничен, че се радваше, щом й се завиеше свят, защото знаеше, че този проблем може да й помогне да се сдобие със заветния документ. Виждах я и как изхвърля хапчетата си, за да не би здравословното й състояние да се подобри.
Някога моята майка била красавица. Макар никога да не бе обръщала особено внимание на красотата си, всички възхвалявали ясните й бадемови очи „като на индийка“ и слабата й стройна фигура. Тя обичаше древнокитайската поезия и песни, макар болните й бели дробове едва да й позволяваха да задържа високите тонове.
Друг ярък спомен от детството ми е как чаках майка си в заложната къща. Магазинът имаше огромна черна врата и висок щанд. Майка се надигаше на пръсти и оставяше на тезгяха торбата със закърпени дрехи. През лятото залагаше зимните, а през зимата летните си дрехи. Накрая всичко, което можеше да се заложи, свърши. Никога няма да забравя изражението й, когато в магазина отказваха да приемат някоя вещ.
Веднъж видях как лицето на майка грейна, когато роднина ни подари за Нова година детски якета. Нямах търпение на следващия ден да отида на училище с новата дреха. Но якетата изчезнаха. Майка така и не ни каза къде са отишли. Бях наясно, че ги е занесла в заложната къща. Сигурно е била убедена, че ще успее да ги откупи, преди да изтече срока, но така и не събра нужните пари.
Помня и капките кръв в снега, които майка оставяше след себе си. Раните от измръзване по краката й се отваряха и петите й кървяха. Обувките й бяха от пластмаса, която режеше като нож през зимата. Не можеше да си позволи платнени обувки или чорапи.
Следвах майка и стъпвах по нейните кървави дири. Удивлявах се как никога не се оплакваше колко я боли. От време на време само сгърчваше лице или стенеше сподавено.

В дните преди да замина за Щатите, отидох в един фризьорски салон – „Белият шанхайски жасмин“, на улица „Шандзи“. Попитаха ме по какъв „повод“ ще си правя прическа.
– Прическата трябва да е подходяща за случая – заяви фризьорката. Отвърнах, че заминавам за Щатите. Жената невярващо ме огледа от глава до пети. Извадих паспорта си и й показах визата.
– Щатите! – извика тя на всеослушание. Останалите й колежки в салона зарязаха клиентите си и ме наобиколиха.
– Няма начин да отидеш в Щатите и да изглеждаш като селянка! – възкликна една от фризьорките.
– Не може да се разхождаш по американските улици с тази пръчковидна коса! – запригласяха другите.
И аз така мислех.
След сериозна дискусия, фризьорките решиха да ми направят прическа „Есмералда“. Нямах и понятие какво представлява „Есмералда“. Обясниха ми, че е най-модната фризура в Шанхай и е вдъхновена от красивата циганка Есмералда от нов чуждестранен филм – „Парижката Света Богородица“.
Отидох веднага да изгледам филма, за да се уверя, че прическата на Есмералда ще ми хареса. Киносалонът се намираше на удобно място, само на една пресечка от фризьорския салон.
Влюбих се в Есмералда. Върнах се в салона и помолих да ми направят прическа като нейната. След седем часа фризьорката обяви, че съм готова. През това време бях изтърпяла ресане, къдрене и изсушаване. Използваните химикали воняха по-лошо и от конски тор. Нажежените керамични ролки тежаха на главата ми. Накрая ме отведоха обратно до стола. Щом зърнах отражението си в огледалото, паднах от седалката.
– Та това не е „Есемралда“, а „разплетена дамаджана“!

Гласът на капитана прозвуча по високоговорителите. Не разбирах какво казва. Огледах се и забелязах пътниците отляво и отдясно да си закопчават предпазните колани. Сторих същото.
Самолетът започна да се спуска. През прозорчето съзрях море от светлини. Красотата им ме зашемети. „Капитализмът гние, а социализмът цъфти“ бе мисълта, която ме осени. Това ли е резултатът от гниенето?
При докосването на земята самолетът се разтресе, а щом спря окончателно, пътниците изръкопляскаха. Един след друг, всички станаха, взеха си багажа и излязоха.
– Чикаго? – попитах аз стюардесата.
– Не – усмихна се тя.
– Не Чикаго? – Извадих билета си.
– В Сиатъл сме – отвърна тя и ме подкани с жест да се мръдна от пътя й. Каза ми още нещо, но не го разбрах.
Последвах другите пасажери по просторния коридор. Започнах да се давя от притеснение. Ръката, в която държах паспорта си, бе подгизнала от пот.
Имах чувството, че не стъпвам със собствените си крака. Звуците в главата ми заглушаваха шума от външния свят. В ушите ми все едно бумтеше раздрънкан трактор, каращ по неравен път.
Страхувах се, че ще ме хванат. Не бях онази, за която се представях – студентка, приета в американски колеж. Но какъв избор имах? Ако не бях излъгала през зъби и не се бях заклела във вечна вярност към Комунистическата партия, нямаше да ми издадат паспорт. Американското консулство в Шанхай нямаше да ми даде виза, ако не бях излъгала и не бях изпяла краткото си представяне на английски като песен. Препусках напред като ранен бик и не ми бе оставало време да се уплаша.
Баща ми се страхуваше до смърт за мен. Според него нямаше да успея. Нито един човек със здрав разум или такъв, който имаше какво да губи, не би постъпил като мен. Но аз нямах какво да губя. Чувствах се като уловена жаба, опитваща се да се отскубне панически – прескачах препятствията по пътя си.

Щом слязох от самолета, тръгнах да търся дамската тоалетна. Не разбирах надписите на английски. Последвах една жена в стаичка с табела, на която бе изрисуван женски силует с пола. Останах доволна, че съм уцелила помещението. Нямаше опашка. Огледах се, за да се уверя, че съм на правилното място. Влязох в една от кабинките и затворих вратата. За пръв път виждах толкова просторна и чиста тоалетна. Пред очите ми попадна ролка тоалетна хартия. Беше снежнобяла и мека на пипане. Зачудих се колко ли струва. Нямаше да я използвам, ако се плащаше. Седнах и издърпах няколко сантиметра хартия. Огледах се и се ослушах. Не се включи аларма, но още не бях сигурна дали имам право да я използвам. Издърпах още трийсетина сантиметра от ролката, после още трийсет.
Поднесох хартията под носа си и вдъхнах прекрасен свеж аромат. Реших, че все пак сигурно е безплатна. Избърсах се внимателно. Не си издрах дупето. Усещането беше удивително. Бях израснала с тоалетна хартия, която жулеше като шкурка. Всъщност бях сложила от нея в куфара си – тоалетна хартия, направена от сурова слама.

Хората с различни цветове на очите и косите наоколо потвърдиха, че вече не се намирам в Китай. Надявах се прическата ми тип „разплетена дамаджана“ да не обиди никого. Пристъпих напред на опашката за имиграционната служба. Мъжът зад гишето се провикна „Следващия!“ и сърцето ми подскочи в гърдите.
Насилих се да пристъпя напред. Зави ми се свят. Озовах се лице в лице със служителя. Исках да се усмихна и да кажа „Добър ден“, но устните ми бяха като залепени. В съзнанието ми се въртеше само един образ – група селяни, които се опитват да прекарат статуя на Буда, изработена от кал, през река. Статуята се разпадаше и разтваряше във водата.
Разтреперана, протегнах дясната си ръка и подадох паспорта.
Служителят бе на средна възраст, с мустаци. По лицето му се разля широка усмивка и той ме поздрави с думите, които по-късно щях да науча, че означават „Добре дошли в Америка!“
Изгубих ума и дума. Опитах се да си поема дъх. Мъжът въпрос ли ми задаваше, или просто ме поздрави? Дали ме питаше „Откъде сте?“ или пък „Как сте?“
Учех от една книга, озаглавена „900 английски изречения“. Според нея, когато човек се среща с някого за пръв път, казва „Здравейте, как сте?“ Служителят обаче не бе изрекъл това. Как да отвърна? Дали трябваше да отговоря „Добре съм, благодаря“ или „От Китай съм“? Ами ако не беше поздрав? Не чух ли думата „Америка“? Май наистина нея чух. „Америка“ означава „Съединените щати“, нали? Да не би да ме питаше „По каква причина сте в Америка?“
Усещах как служителят ме гледа втренчено. Реших да му дам заучения си отговор.
Вирнах брадичка и се насилих да се усмихна. Изтиках старателно думите от гърлото си.
– Много ви благодаря!
Служителят взе паспорта ми и го отвори.
– Ан… ъ… Ку? – каза той. – А… К? А… Ке?
В паспорта малкото ми име без изписано „Ан-Ки“. Нямах думата как ще се изписва името ми на латиница. Системата за транскрибиране пинин бе измислена от комунистическото правителство. Името ми се произнасяше „Ан Чи“, но по системата пинин, то се изписваше„Ан-Ки“. Според комунистическите функционери, отговарящи за езиковата реформа, един чужденец ще произнесе „Ки“, когато прочете „Чи“. Никой в Китай нямаше право да изписва името си различно от начина, по който е написано в паспорта му.
По-добре ли бе да отвърна: „Да, казвам се А-Ки“? Не, в никакъв случай. „А-Ки“ беше името на прочут китайски глупак. Ако бе „А-Би“ или „А-Си“, с радост щях да отвърна утвърдително. Но не бях дошла в Америка, за да ме наричат глупачка.
Служителят отново заговори. Този път нищо не му разбрах. Зачака да му отговоря. Чух го да казва: „Разбирате ли?“ Започваше да повишава тон. Губеше търпение.
Пръстената статуя на Буда се разтвори във водата. Реката я погълна.
Служителят ме огледа подозрително.
Събрах цялата си смелост и повторих:
– Много ви благодаря!
Той ме подкани с жест да се приближа и заговори бързо.
Паникьосана, извиках:
– Много ви благодаря!
Усмивката на мъжа се стопи. Той не ми зададе повече въпроси, но ми взе паспорта. Посочи зад гърба си към стаичка на около пет метра със стъклена врата.
Ушите ми забучаха. Коленете ми омекнаха.
Заведоха ме в стая, боядисана в кафяво. Дойде една жена и се представи като преводачка, след което заговори на мандарин с акцент.
– Не знаете английски, но сте тук, за да учите в колеж. Как ще обясните това, госпожице Мин?
Отвърнах, че съм си послужила с измама и признавам вината си.
– В документите ви пише, че владеете английски добре – продължи преводачката. – Предполагам, че не сте попълнили сама формулярите, нали? Ще се наложи да ви депортираме, госпожице Мин.
Отвърнах сломено:
– Дойдох в Америка, защото в Китай нямам бъдеще. Ако по брега на река Хуанпу нямаше толкова хора нощем, вече щях да съм се самоубила и сега нямаше да седя тук и да ви безпокоя.
– Съжалявам, госпожице Мин – извърна очи преводачката.
– Не извадих късмета да умра в Китай – изплаках аз. – Ако ме депортирате, това така или иначе ще се случи. Само билетът ми струва колкото заплатите ми за петнайсет години. Семейството ми е затънало в дългове заради мен. Умолявам ви да ми дадете възможност!
– Госпожице Мин, няма да успеете да се справите в тази страна – поклати глава преводачката. – Дори да ви пуснем сега, няма да можете да оцелеете в американски колеж. Разбирате ли ме? Ще бъдете бреме за обществото ни!
– Няма да обременявам никого. Не ми трябва кой знае какво, за да живея. Отлична работничка съм. Лично ще се депортирам, ако до три месеца не говоря английски!
– Госпожице Мин…
– Моля ви, вече стъпих на американска земя! Може и да не съм в състояние да разговарям, но умея да рисувам. Ще накарам хората да ме разбират. Вижте, ето снимки на картините ми. Ще уча в Художествения институт в Чикаго…
Преводачката погледна картините ми с каменно изражение.
– Помогнете ми! Ще съм ви вечно благодарна.
Жената прехапа устни и погледна часовника си.
– Ужасно съжалявам за безпокойството – проплаках аз.
Преводачката се взира безмълвно в мен известно време, след което рязко излезе от стаята.