Лира Литературно-рекламна Агенция
Замислена е като приказно-приключенска поредица за деца на възраст от 6 до 14 години. Авторът й – Биляна Траянова, решава да напише приказките, които всяка вечер измисля и разказва на хлапетата си, вплитайки в тях истински случки и хора от многобройните си пътешествия по света.
Хариша царят на маймуните/ Епизод 1
…
Индиецът внесе клетка с малка маймунка в нея. Марко не смееше дори да мигне. Не знаеше какво се очаква от него. Животинчето се хвана с горните си крайници за пръчките на клетката. Огледа всички пред себе си с подобаващо любопитство.
Махараджата кимна към Марко.
„Кажи и нещо, дете. Опитай.“
Марко се вторачи в очите на маймунката. Двамата се гледаха мълчаливо. Всички в залата бяха затаили дъх. Марко си помисли, че трябва да я накара да седне и пророни отсечено: „Ка-ка“.
Маймунката се пусна и седна на дъното на клетката. Марко гледаше и не вярваше на очите си. Помисли си: „Изпрати ми въздушна целувка“, а промълви: „кииии-кааа“. Малкото космато животинче постави ръчичка пред устатата си и примлясна, после изпрати целувката към Марко.
Махараджата погледна към родителите на момчето. Те също бяха стъписани от това, което виждаха.
Марко си помисли: „Потанцувай весел танц“ и каза: „Ки-ки-ки-каа“. Маймунката започна да се клати наляво-надясно, беше като кукла неваляшка. Марко се разсмя. Несъмнено маймунчето беше голям артист.
Махараджата го гледаше с широко отворени очи. Плътният му глас пророни: „Уважаеми г-н Адамс Младши, вие носите дарба, която ви различава от всички останали човеци. Моите родители са ми разказвали легендата за царя на маймуните още когато бях дете. Преданието казва, че ще дойде ден и Хариша ще се прероди. Той ще донесе мъдрост на човечеството и ще спаси Земята, защото ще преведе мъдростта на майката – природа на останалите хора. Планетата ще бъде спасена от унищожение благодарение на това знание, което Хариша ще предаде на хората от името на животните. Приемете моя поклон и най-голямо уважение! Позволете ми да ви наричам Хариша.“ Махараджата се поклони пред Марко, като сложи ръка на гърдите си.
Анджела и Майкъл се спогледаха. Все още не можеха да осъзнаят какво се случва.
„Вие наистина ли смятате…, че синът ни е способен да разговаря с маймуните?! И какво следва от това?“ – едва отрони Майкъл Адамс.
„Мълвата по тези места се разнася по-бързо отколкото можете да си представите. Вече прииждат хора от съседните селища. Скоро дворецът ще бъде обграден от всички страни. Тук вярата на хората е силна и те ще направят всичко, за да се докоснат до сина ви.“
„Но в такъв случай ние не можем да излезем оттук… Нали не искате да кажете, че се очаква едно осемгодишно дете да бъде пуснато на тълпата?“ – Анджела беше на ръба на нормалния тон.
„Успокой се, скъпа.“ – Майкъл Адамс все още пазеше присъствие на духа. Обърна се към Махараджата: „Какво да правим? Все някак трябва да можем да се измъкнем. Не можете ли да кажете на хората, че всичко е само слух, просто недоразумение и нищо кой знае какво не се е случило, че старият Раул се е заблудил…?“ – Майкъл правеше голямо усилие да звучи убедително.
„Господин и госпожа Адамс, разбирам ви напълно. Но не искайте от старец като мен да лъже своите съселяни. Семейството ми беше наказано тежко от боговете за това, че мой прадядо се е подиграл с вярата на хората преди столетия. Седем поколения моето семейство бе наказано да не може да се сдобие със собствени рожби. Нито една от жените, която е пристъпвала прага на този дом, не е можела да има свое дете. Всички наследници на този дворец са били осиновени деца от бедни семейства. Всеки махараджа тук е бил осиновен. Дори и аз самият,… дори и дъщеря ми. Последното, което можете да поискате от мен, е да излъжа, особено за нещо толкова съдбовно. Не ми се сърдете, не мога да излъжа хората и да омаловажа вярата им. Аз самият съм силно вярващ човек.“
„Но тогава…“ – гласът на Анджела се разтрепери, сълзи се търкулнаха по страните й. Тя беше силно изплашена за сина и семейството си, но историята на Махараджата я натъжи дълбоко. Какво ли бяха прегрешили дедите му, та да се стовари това злощастие върху рода им. – „… Моля ви, помогнете ни! Ако излезем навън, тази тълпа може да ни смачка и прегази!“
„Сигурно имате идея как да се измъкнем оттук, уважаеми Махараджа!?“ – бащата на Марко беше изключително сериозен.
…
В този момент в залата връхлетя индийското момиче, което ги бе довело тук.
„Хората навън са нетърпеливи и отчаяни, започват да крещят и да се блъскат. Чух ги да говорят, че… “ – момичето не знаеше как да продължи, гледаше трескаво ту към Махараджата, ту към Марко. „…ако докоснат Хариша, ще оздравеят, а ако откъснат част от дрехата му и я запазят, ще се спасят от всички мъки и страдания… Не знаем как да ги удържим. Може всеки момент да нахлуят в двореца.“
Анджела избухна в сълзи. „Позвънете за помощ, моля ви! Спасете детето ми!“
Махараджата промълви: „Искам само да ви предупредя, че ще бъде много трудно да продължите работата си тук, особено ако момчето е с вас.“
„Това сега не е важно ни най-малко. Моля ви, помогнете ни да се измъкнем оттук!“ – Анджела прегърна сина си. Нямаше да позволи и прашинка да падне на главата му. Нищо не беше по-важно от детето й.
Марко стискаше талисмана си.
Махараджата се замисли за миг, после извика с жест момичето вестоносец. Размениха няколко думи, след което момичето кимна и изхвърча тичешком от залата.
„Вървете след мен. Да опитаме да се измъкнем през тайния тунел. Никой не е минавал през него от години. Дано имаме късмет.“ – Махараджата им даде знак да го последват. Беше странно подвижен за толкова възрастен човек. Взе газов фенер от една от нишите. „Ще ни трябва.“
Накъдето и да се обърнеше, Хариша виждаше безкрая на саваната. Тревата започваше да изсъхва, на места беше почти жълта. Прекрасно скривалище за лъвовете и гепардите. Дъждовният период беше свършил. Червена пръст, жълта трева и тук-там някое самотно дърво. Това бяха акациите, с които се хранеха слоновете и жирафите. Клоните им имаха огромни бодли. „Как успяват да ги сдъвчат без да се убодат…?“ – мислеше си Хариша.
– Някога тук всичко е било покрито с дървета – разказваше тихо Джоуел. – Слоновете обаче били хиляди и храната не стигала. Започнали да събарят дърветата, за да изядат листата и кората им. И ето, днес почти не са останали дървета. Но тъжното е, че и слоновете са намалели много. Ловци на бивни са избили гигантите. Това изтребване продължава и до днес. За да опазят последните останали представители, в резерватите има пазачи, които са истински загрижени за тях. И въпреки това често откриваме убити екземпляри.
Хариша се натъжи. Обичаше животните. Обичаше растенията. Разбираше ги. Те бяха добри. Не правеха никому нищо лошо. Просто изпълняваха мисията си така, както им беше отредила природата. Всеки си имаше място и знаеше какво му е нужно. Съвършен механизъм. Беше чувал това сравнение от баща си.
Джипът спря. Бащата на Хариша искаше да направи няколко близки кадъра на термитниците. Приличаха на небостъргачи от кал. Тези малки същества, термитите, знаеха как да строят сложни конструкции с безкрайни лабиринти.
Изведнъж светкавица процепи небето. Не закъсня и силният тътен на гръмотевицата. Странно, дъждовният период беше свършил преди повече от месец. Нима се задаваше буря?
Хариша се загледа в далечината. Стори му се, че нещо помръдва сред жълтата трева. Движеше се бавно. Счу му се нещо като хленчене.
– Татко, татко… Някой плаче там… Там има нещо… Виж!
Баща му се загледа в посоката, в която сочеше синът му. Нищо не се виждаше. Само безкрайна изсъхнала трева.
– Няма никой, Хариша. Може да си видял дик-дик – малките сладки антилопи.
Хариша усещаше корема си свит, сърцето му туптеше по-бързо от всякога.
– Татко, да отидем до там. Нека проверим, моля те!
– В тази трева може да се крие дори лъв, Хариша. Не можем просто да се разхождаме тук. Има смъртоносно отровни змии, гепарди, леопарди… Те са истински майстори на маскирането сред тревите на саваната. Не забравяй, че тук е домът на гепарда – най-бързото животно на земята. Може да развие скорост от сто и тринадесет километра в час, а за две секунди да достигне седемдесет и два километра в час. Теоретично, ако ни връхлети, дори няма да го забележим. В тази среда гепардът може да надбяга джипа без никакво усилие. Джоуел носи оръжие, но не бива да разчитаме на това. Трябва да сме много предпазливи.
Хариша не беше забелязал оръжието на водача им. Но в този момент това не го интересуваше. Имаше предчувствие. Нещо особено пърхаше в корема му и го караше да бъде нетърпелив. Обърна се към Джоуел:
– Мистър Джоуел, моля ви, нека отидем с джипа до там! Стори ми се, че чух някой да плаче.
Джоуел се замисли за миг. После каза:
– Не можем да стигнем до там с джипа. Ще закъсаме. Може да направим друго. Вие влезте в джипа и ме изчакайте. Аз ще огледам.
– Татко, моля те, нека отидем с него. Мама ще седне зад волана и ще държи мотора запален, в случай че трябва бързо да се изнасяме! Моля те, нека отидем с Джоуел.
Баща му размени няколко думи с Джоуел на суахили – езикът, който се говореше в източната част на Африка.
Джоуел извади от багажника дълга тояга. Закачи на гърба си колчан със стрели, извади и огромен лък.
– Уау, изглеждат като истински! – възкликна Хариша.
– Те са съвсем истински, Марко, – каза баща му, но гласът му не беше бодър, както обикновено.
– Ще вървите след мен. Нито стъпка в страни. Това е заповед! – изрече сериозно Джоуел.
Той започна да разгръща тревата пред себе си. Хариша отново чу тихо хленчене.
Възможно ли беше да е звук от дик-дик?
– В тази посока е! – вдигна ръка Хариша и посочи някъде в тревата.
Джоуел разгръщаше сухите стъбла и нарочно вдигаше шум, издавайки гърлени звуци.
– Защо правите така, г-н Джоуел? – попита Хариша.
– Това е звук, който издават африканските биволи. Използвам го, за да вдигна шум и да прогоня змиите и хищниците, ако се крият наоколо.
Така съм чувал от баща си, не знам дали действа наистина, но ако не помогне, поне няма да навреди.
– Освен ако не се окаже зов – покана за среща на всички кръвожадни приятели в околността… – на шега, но по-скоро уплашено промърмори Майкъл. Вече си даваше сметка колко безразсъдно беше постъпил, като разреши да слязат от джипа и да се поднесат доброволно на хищниците.
Джоуел беше много мил и възпитан възрастен човек. Хариша го харесваше.
– Спрете! Никой да не мърда! – изведнъж извика Джоуел.
Нещо се движеше в тревата пред тях. Джоуел се взираше през кръглите си очила, на които едното стъкло беше спукано. Майкъл вдигна бинокъла си, а Хариша се хвана за крака му. Гърлото му се сви. Искаше да каже нещо, но звук не излизаше. Страх! Това беше ужасяващ, сковаващ страх!
Ослепителни светкавици проблеснаха в небето. Отново удари силен гръм.
Джоуел им даде знак с ръка да стоят на място. Подаде тоягата на Майкъл и тръгна предпазливо напред. Измина петдесетина метра, спря за миг и се огледа. Последва нова светкавица, много по-ярка от предишните. Джоуел се наведе и вдигна нещо от тревата. В ръцете си държеше…
Свързани заглавия
Биляна Траянова: Няма нечетящи деца, има родители, които не са въвели децата си във вълшебното царство на книгите
