Лира Литературно-рекламна Агенция
Иън Макюън (1948) е най-награждаваният английски писател и безспорно едно от най-талантливите пера на Европа днес. Той е автор на 10 романа, сред които преведените у нас „Амстердам” (награда „Букър”), „Изкупление”, „Неумолима любов”, „Събота”, „Почивка в чужбина”. Още първият му сборник разкази е отличен с наградата „Съмърсет Моъм”. Той даде интервю за „Ню Йорк таймс”.
––––––––––––––––––-
Коя е най-добрата книга, която прочетохте тази година?
– „Ashes and Sparks” от Стивън Седли. Седли беше главен съдия в нашия съд и това е сборник от есета по въпроси, които засягат човека и държавата. Той принадлежи, както се казва, към традиционния английски радикален некомформизъм. Но може и изобщо да не те интересува правото и пак да ти хареса книгата му. Интелектуалната стойност, прозата и хуморът са удивителни. Всеки романист може да му завижда.
Коя беше последната наистина велика книга, която прочетохте?
– Епитетът „велика” трябва да се употребява много внимателно. Миналата година препрочетох „Хамлет”. Вярвам, че тази пиеса представя важен за световната история момент. Извърших богохулството да се замисля дали последните два акта не са малко по-слаби от първите три. Нещо се губи, когато Хамлет се връща в Англия, нали?
Друг пример е „The Dead” от Джеймс Джойс. Перфектната новела, изцяло я отделям от сборника „Дъблинчани”. Разменям последните страници на „The Dead” за „Одисей” без да се замисля. Като формат романът не може да бъде перфектен – не е нужно, не е това целта. Поезията може да достигне съвършенство. В редки случаи новелата също.
Имате ли любим литературен жанр?
– Новела. Току-що го казах.
Помните ли първата книга, която Ви разплака?
– „The Gauntlet” от Роналд Уелч. Бях на 10 години, в болница и имах време да прочета този прекрасен детски исторически роман. Главният герой, Питър, е върнат 600 години назад в средновековен уелски замък. Там му се случват много приключения. Когато накрая се връща в настоящето, вижда, че замъкът е руина, а скъпите му приятели са изчезнали. „Техните кости са се превърнали в прах вече”, пишеше. Това беше гледна точка, за която не се бях сещал по това време. Прочетох книгата за един ден. На другия го сторих отново.
Ако трябва да препоръчате книга на президента, коя ще бъде?
– Не бих притеснявал президента със съвети, още по-малко с пореден трактат за американската деградация. За общо добро ще го насоча към поезията. Това, което според мен ще му отива, е поезията на Джонатан Фентън. „Selected” от него ще е супер. Темите в произведенията му са най-различни – от инструктаж за пълководец до това какво докосва човешкото сърце. Има и любовни поеми.
С кой писател, жив или мъртъв, бихте се срещнали? И какво ще го питате?
– Съжалявам, че се повтарям, но във всеки момент, когато зачета Шекспир, ме обхваща едно съжаление, че не познавам човека. Какво бих искал да знам? Клюки, любовници, театър, каква е била Англия през ХVІІ век, който е бил в началото си, както е ХХІ в. сега. И защо се е пенсионирал в Стратфорд. Хубавото е, че има постоянно биографии, които ни разкриват по малко нещо ново за него. Жалкото е, че не можем да го опознаем като човек, като личност, не само да съдим отстрани. Но няма как, той отдавна си е отишъл.
Писали ли сте писмо на писател като фен? Отговори ли Ви?
– От опит казвам, че писмо, в което колега те оценява, означава много. Много повече от ревю, затова спрях да чета ревюта. Пиша, разбира се, от време на време. Дължа едно на Зейди Смит за „NW”. Последното, което изпратих, беше на Клеър Томалин за нейната биография на Дикенс.
Спомняте ли си най-доброто писмо от читател? Какво го направи специално?
– Веднъж читател от Италия ми писа как се е запознал с жена си. Тя била в автобус и четяла моя книга, която той точно бил завършил. Заговорил я и започнали да се срещат. Сега имат 3 деца. Чудя се колко ли деца дължат съществуването си на любовта на родителите им към книгите.
От книгите, които сте написали, коя Ви е любима?
– В момента поставям последната „Sweet Tooth” точно пред „Изкупление”.
Какво планирате да започнете да четете сега?
– В момента съм доста напред в книга за Иран и атомните оръжия. Казва се „Mullahs Without Mercy” от Джефри Робъртсън, известен активист за човешките права и адвокат в Лондон. Пише за кървавата история на тамошните революции, за рядко обсъжданата масова екзекуция на затворници комунисти и атеисти през 1988 г. Не искаме страна, която е толкова безоговорна към човешкия живот, да има атомна бомба, нито пък други 40, които чакат на опашка да я вземат. Робъртсън иска международните правила за човешките права да се опитат да решат проблема. Трябва да е нарушение на закона да правиш такива оръжия, не коментирам използването им. Той е оптимист. Щом можем да забраним куршумите „дум-дум” и да поставим тираните пред съда за геноцид, трябва да си поговорим сериозно и за ядрените оръжия.
Книгите на Иън Макюън тук
