Христо Карастоянов: Аз съм най-деноминираният автор

04.10.2012 България

По традиция церемонията по официалното връчването на грамотите и почетния знак на летните номинации на наградата „Хеликон“ се състоя в столичната книжарница „Хеликон-България. Отличените автори бяха обявени в сряда вечерта от Юри Лазаров – председател на журито. Сред присъстващите бяха част от номинираните в предишните сесии.

„Няма да чета откъс от книгата, тя е пред вас. До днес не познавах никого от журито на наградата „Хеликон“. Изненадан съм, че съм тук. Благодаря. За мен „Хеликон“ е истинската институция, но къде са националните медии, за да отразят тази церемония? Имам познати журналисти, но не споделих за събитието. Това е тяхна работа. За много хора институция са бензиностанциите, където с кафето се предлагат книги от рода на „Как да поумнея за 3 месеца“, „Как да забременея за 3 месеца“ и други подобни. Колкото за моята книга – тя е странна и аз немога да определя жанра й, просто я написах“, заяви Иво Беров – номиниран за „Израстък“.

Вторият номиниран – Петър Маринков, разказа, че с издателя му Иван Гранитски са кръстосали цяла България, представяйки „Пролом“, но сега за първи път ще чете от книгата си. След аплодисментите издателят Гранитски възкликна: „Книгата е изчерпана. Правим втори тираж!“.

Третата номинация получи Христо Карастоянов за книгата си „Името“. Председателят на журито подчерта, че това е шестата номинация за писателя, който сутринта е пътувал към София, а след церемонията отива към гарата, за да хване нощния влак за Ямбол.
„Искам да направя две съобщения – заяви Карастоянов. Аз съм най-деноминирания автор. За мен това е чест. В ръката си държа една книга. Внесох я отвън. Тя е детска. В нея има разказ от Христо Карастоянов – моя внук. Така че – да му мисли „Хеликон“! Благодаря ви“, лаконичен беше авторът на „Името“.

Литературните четения, както и на предишните церемонии, бяха „насечени“ от великолепната китара на Венци от група „Acoustik Soul“.

Анотации на номинираните книги

„Израстък” – В тази книга се обяснява как е възникнало всичко, какво е станало с него и защо е станало. А също и какво би станало с това, което е станало, ако беше станало друго, а не то. Разказва се и за всичко, което не е станало, като се обяснява защо не е. И какво щеше да стане с него, ако беше станало то, а не онова, което всъщност е станало.
Иво Беров
Още с книгата си „Бетонната фея“ Иво Беров демонстрира причудлив микс от лирико-философски съставки, в който, ако се огледаш, можеш да видиш я болезнения лик на Кафка, я гневнотго величие на Ницше, я нордическата лудост на Хамсун. Я собствените си уплах и блян – най-вече тях.
Новата му книга е продължение на същото – още по-безмилостно, по-самотно, с повече размах.
Бойко Ламбовски
–––––––––-
„Пролом” – Един железен път трябва да пресече от запад на изток младото княжество. Той освен, че ще свърже столицата с морето, ще обедини и разединената доскоро държава. Очаква се да е и врата към Русия, каквото и да означава това… Строителството му обаче е белязано от политически интриги, финансови машинации, верски предразсъдъци, които едва не го провалят. Събитията са разказани в три паралелни сюжета от три гледни точки – на послушник в манастир, на католически свещеник и на автора. Министри и придворни, предприемачи, въглищари и бараби, православни архиереи и енорийски свещеници, търговци, изполичари и най-презрени нещастници рисуват картината на обществения климат в края на деветнадесети век. Суеверия, дворцови игри, предразсъдъци, любов, омраза, вярност и предателство са двигателят на действието. То лети по ръба на историческия факт и фикцията. Заплита в интриги исторически персони. Герои и злодеи сменят ролите си, живеят и умират с еднаква страст. Чест, достойнство, наедно с низост и горделивост, бележат пътя на обновлението и просперитета, чиито символ ще е железницата. За жалост символите рядко оправдават надеждите. Поне у нас.
––––––––––––
„Името“ е книга, вдъхновена от вълнуващата приказка, че руската принцеса Анастасия, най-малката дъщеря на последния руски имератор, оцеляла след разстрела в подземията на Екатеринбург, е живяла в България. Но само вдъхновена – нищо повече. Остава само въпросът: „Какво би било, ако…“
Защото всъщност това е история за един възможен живот. Живот, в който разбираш, че адът не е място – адът е време. А от времето остават само възможните спомени за напълно възможни срещи и невъзможни сънища – като стари снимки, подредени с несигурната логика на албум, който никога няма да имаш.