Лира Литературно-рекламна Агенция
Пейо Бербенлиев е български архитект и професор по история на архитектурата. Роден е на днешния ден, 23 август, в село Богданово, Бургаско, през 1923 г. Автор е на изключително ценни книги за архитектурното наследство по българските земи, писани обективно, без идеологически залитания.
„Църквата „Света Богородица“ в гр. Пазарджик” (1962), „Брациговските майстори-строители през ХVІІІ и ХІХ век”– в съавторство с Владимир Партъчев (1963), „Паметници на културата – израз на творческия дух на народа” (1965), „Начини на пропорциониране и трасиране на култови сгради от Българското възраждане” (1967),„Архитектурното наследство по българските земи” (1987) са неговите знакови изследвания. Проф. Бербенлиев пръв се опита да извади от анонимност възрожденските строители, които имат фундаментално значение през епохата на Българското възраждане и да покаже тяхното смайващо майсторство.
Проф. Бербенлиев умира през 1999 г. Ето какво написа тогава проф. д-р арх. Тодор Кръстев във в. „Култура”:
С проф. Пейо Бербенлиев си отива една епоха в дейността по опазване на българското културно наследство. Сега, когато той ни напусна, вече сме длъжни да си дадем сметка какво остави след себе си.
Трябва да си го представим в началото на 60-те години като директор на Националния институт за паметниците на културата, как с раница на гърба обикаля ценностите на България с надеждата те да бъдат съхранени за бъдещето. Именно той превърна Института в творческа лаборатория с прекрасни специалисти, предани на делото за опазване, които даваха нов живот на паметниците. Благодарение на него това не бе провинциално затворена дейност – тя бе отворена към световната консервация. Самият той специализирал консервация в Италия, като първи председател на Българския национален комитет на ИКОМОС бе един от основателите на международната организация във Варшава през 1965 г., участник в приемането на историческата Венецианска харта, близък приятел на лидери в консервацията като Плендерлейт, Кореманс, Маркони, Паоло Мора, Мазари, Льомер, които канеше в България и на чиито съвети разчиташе. Изпрати десетки млади български консерватори на специализации в елитните школи в Италия, Белгия, Франция, за да защитава чрез тях нивото на световните професионални критерии и етиката на консервацията. Лесно ли му е било да убеждава местните величия в това, че те са само временни собственици на ценностите, които трябва да бъдат предадени на следващите поколения? Да брани автентичността на паметниците от тези, които настояваха да ги видят „не каквито са били, а каквито би трябвало да бъдат“? Да приема мъчителни компромиси? Той направи нещо повече – като заместник-председател на Комитета за култура положи основата на националната система за опазване: с един от най-последователните за времето си закони за културното наследство (1969), с разклонения Национален институт, чиито пет филиала обхващаха и най-недостъпните църкви и крепости, с ежегодно осигурените средства за паметниците, с окръжните инвестиционни дирекции… Нека днес оценяваме тази система в тогавашния й контекст, за да разберем усилията на нейния архитект. Всъщност, нека да я оценяваме по нейните резултати – спасените светини по българските земи. Как успяваше заедно с всичко това да споделя със своите стотици студенти поуките от историята на световната архитектура, да посвещава нощите си на упорита изследователска работа – нека да споменем само един от нейните резултати – капиталния труд „Архитектурното наследство по българските земи“. Шегуваше се, че прилича на странджански бурен – сух, тънък, но жилав и с дълбоки корени.
Днес, когато сме склонни всичко да подценим и поставим под съмнение, когато се създават нови биографии и се дискредитират стари – днес трудно може да се пренебрегнат резултатите от усилията на този човек, подпомогнати от многобройни съмишленици, те са конкретни и са пред очите на всички: хиляди спасени паметници, ансамбли и селища-резервати; седем признати световни ценности; стотици елитни български консерватори; национална българска консервационна школа. Това са резултати от тиха, дискретна дейност, която за разлика от други не обича да шуми около себе си. Съзнаваме ли, че днес тя е един от най-конвертируемите продукти, които България все още може да предложи? На XI Генерална асамблея на ИКОМОС в София през 1996 г. проф. Бербенлиев бе щастлив да получи за своята дейност световно признание – там бе избран за почетен член на ИКОМОС и чу суперлативи за плодовете на българската консервационна школа.
Той имаше правото да получи и благодарността на поколението, на което наистина бяха предадени ценностите, реставрирани с толкова мъчителни усилия. Не му бе съдено да я получи. Отиде си тихо, забравен от мнозина. Медиите не се интересуваха от него. Една журналистка дори си позволи грозни и несправедливи думи, от които го заболя. Не му бе простено, че наред с всичко, той имаше и своите политически пристрастия. Бе забравено, че заради тях той не направи недопустими компромиси с професионалните критерии – доказателства за това са пак хилядите защитени и спасени ценности. Днес трудно осъзнаваме, че делото и достойнството на един човек също могат да представляват ценност, която трябва да бъде защитавана.
Ще дойде време, когато извършеното от проф. Бербенлиев ще бъде оценено като част от културната ни памет. Него вече това няма да го интересува. Представям си го как отново с раница на гръб обикаля ценностите на един друг, по-добър свят.”
За феномена – българските строители през Възраждането, тук
