Лира Литературно-рекламна Агенция
На днешния ден, 5 април, преди седем години умира Сол Белоу – един от най-награждавани писатели в света. Белоу е носител на награда „Пулицър” и нобелов лауреат за литература през 1976 г. Шведската академия определя творчеството му като „богат микс от приключенски романи и дълбоки анализи на нашата култура, забавление, драстични и трагични епизоди, философски елементи. Всичко това е развито от един коментатор с остроумен език и ясно виждане за това какво ни кара да действаме, какво ни кара да не го правим и какви са дилемите на нашата епоха, както и за разбирането на човешката природа и задълбочен анализ на съвременната култура.“
Преди няколко дни на българския книжен пазар се появи емблематичния му роман „Не изпускай деня”. Предлагаме ви едно от последните интервюта на Сол Белоу. През 2002 г. той разговаря с германския журналист Фриц Радац от „Die Zeit“ след отпечатването на романа му „Ravelstein“. Интервюто е публикувано в „Литературен вестник”.
……………………………………..
За „Ravelstein“ сте се вдъхновили от живота на американския социолог Алън Блум. Може ли при това положение книгата ви да се нарече роман?
– Всичко, което съм написал, накрая заприличва на роман. Всъщност за мен е важен не толкова резултатът, колкото процесът на писане. Един ден Алберто Моравия ми каза: „Романите винаги са отрязък от живота на романиста.“ Обичам да цитирам тази мисъл.
Но защо е необходимо да се разказва животът на човек, който действително е съществувал?
– Може би заради влиянието на медиите върху обществото. Те изискват една прецизна, лесно проверима работа, нещо като техническа изправност. При мен обаче причината е друга. Навремето бях приятел с Алън Блум, той дори ме бе помолил някой ден да му напиша биографията. Но основното беше да създам точен наративен текст, от който да се роди един персонаж. Амбицията ми не се състоеше в това да очертая някакъв силует, а, по-скромно, да сътворя от отделните парчета цялостен свят. В случая с Алън Блум това се оказа много трудно, най-вече заради хомосексуалността му. Продължавам да се ядосвам на себе си за това посмъртно откритие; но в края на краищата то е част от неговата личност.
След излизането си в Америка вашата книга предизвика скандал. Означава ли това, че хомосексуалността все още е табу?
– Така е, обществото продължава да се отнася с хомосексуалистите сякаш са прокажени. Веднъж засегнат, този проблем трябва да бъде разглеждан отново и отново; това е и една от целите на книгата – да насочи вниманието върху подобни провокативни теми.
Ние имаме израз за подобен род книги: апологетичен роман.
– Твърде европейски израз. Идеята за културата – родителите ми, които бяха руснаци, непрестанно говореха за „культурный“ – е чужда за американците, дори и за онези, които излизат от добри университети. Те нямат усет към „культурный“. Самият аз често пъти съм подозирал, че културата е блъф. Виждате ли, тази прехласнатост по идеите, дори по идеологиите, ме отвращава. Разбира се, аз знам, че Томас Ман е талантлив писател; но всичките тези интелектуални маниери или прекалени наблягания във „Вълшебната планина“, например, претоварват книгата, смазват я. Що се отнася до идеята, че писателят трябва да се ангажира културно, лично аз категорично я отхвърлям. Това няма нищо общо с изкуството, с литературата. Ангажиментът на писателя е културната техника, кинкалерията, нещо като машина за белене на картофи, която американците не използват много.
Но нали Алън Блум, вашият герой, говори точно за този културен дефицит в Америка?
– Позволете ми за момент да навляза в подробностите. Според мен Блум не е ангажиран интелектуалец, той не се бореше за повече Маларме или за по-малко Зигмунд Фройд. За мен той е като трофей, изпълващ хората с благоговение. Един герой с неизброими лица, който е познавал Омир не по-зле от хотел „Крийон“, обичал е символистите също толкова, колкото и висшата френска мода, и е бил привързан в еднаква степен към културата и към момчетата, които е преследвал из парижките улици. Една блестяща личност, идеална от всякаква гледна точка, за да отхвърли абсурдната теза за смъртта на романа. Междувпрочем успехът на книгата ми показва, че читателите винаги проявяват интерес към необикновените герои… Блум беше образован човек, но преди всичко виртуоз на живота. Той ненавиждаше самохвалстовото и интелектуалните клишета.
Вие също открито нападате интелектуалците.
– Да, защото на един истински интелектулец се падат по хиляда псевдоинтелектуалци.
Европейците ли са псевдоинтелектуалците, за които говорите?
– Аз действително се съмнявам в европейското културно, в това тяхно самохвалство, и изобщо не вярвам, че бакалинът знае кой е Русо или Дидро. Освен това смятам, че всички книги, взети заедно, са оказали незначително влияние върху обществото като цяло. Например вие, като германец, не може да приемате сериозно, че страната, която предизвика две световни войни, може да се трогне от факта, че е създала гении като Бетовен и Гьоте. Това е смехотворно. Как Германия, така горда със своя велик писател и знаеща всичко за личния му живот, можа да запали целия свят?… Не забравяйте, че разговаряте с евреин. Аз имам много добра памет, еврейска памет.
След всички почести, Нобеловата награда и Националната награда за литература, продължавате ли да държите на някогашното си твърдение: „Никой няма нужда от нас, никой не ни чете, никой не ни познава“?
– И да, и не. Ако отидете днес в някое малко градче в Средния Запад, ще останете изненадан от броя на заетите от градската библиотека книги на Уолт Уитман или на Марсел Пруст. Несъмнено можем да съжаляваме, на първо място аз, за загиването на университетите ни и за това, че едва десет процента от населението на Америка се интересува от литература. В същото време никога досега Флобер или Филдинг не са се радвали на толкова голям брой читатели – повече от 250 000. Но как ще бъде разтълкувано това? Вероятно като възпитаване на мисионерите от диваците. Във всеки случай не познавам тук никой, който да се бие в гърдите, че Америка е родината на Уолт Уитман.
Да се върнем на еврейската ви самоличност. Прогресистките идеи бяха пропагандирани в Америка основно от еврейски имигранти. Дори вие като млад сте били марксист. Кога и защо престанахте да бъдете такъв?
– Ако използвам един израз на идиш, бих могъл да кажа, че „марксизмът е черупка на яйце, което никога не можем да изядем.“ Ще цитирам още една мисъл: „Който не е марксист преди 30 години, е безсърдечен; който е комунист след 30 години, е глупак.“ Още като много млад студент аз се доближих до марксизма, но твърде бързо разбрах, че не следвам линията на Партията. Именно затова порицавам например Сартр заради всички глупости, които изписа навремето, за Великия Съветски Съюз, без който нямало да можем да оцелеем, и чийто марксистки модел трябвало да следваме. И всичко това е написано след войната, без дори да са споменати престъпленията на сталинизма.
Сартр, Камю и Мерло-Понти разсъждаваха основно за едно нещо: дали Хитлер щеше да бъде победен без намесата на Съветския съюз?
– Не мога да гледам сериозно на интелектуален дебат, който ражда такива лекомислени глупости. Все още съм запазил в съзнанието си образа на Артур Кьостлер, когато пристигна в Чикаго непосредствено след войната. Някой от публиката го попита как е прекарал деня си. И той, моля ви се, отговори, че е бил на пристанището, за да засвидетелства солидарността си към стачкуващите докери, а по този начин и към работническата класа в целия свят. „Не видях никого от вас там“, извика той накрая. Пълни безсмислици.
Бури, успехи, катастрофи, а неотдавна и тежко заболяване… Имате ли угризения, или сте удовлетворен от живота си?
– Мога да формулирам много ясно едно от нещата, за които съжалявам: във всичките си романи аз избягвах да говоря за големите събития на века. Никога не се опитах, дори плахо, да отразя в творбите си чувствата, които тези събития породиха. Да, това е нещо, от което съм дълбоко разочарован.
