Книга на Робърт Харис вдъхновява един от филмите на годината

Сега вече е и в нашите кина

„Конклав“ излиза преди осем години – със самата дума се обозначава събирането на кардиналите, които избират нов папа в затворено помещение. По правило, това се случва на петнайсетия ден след смъртта на духовния глава на католическата църква.

Събитието е осеяно с митове и легенди – през този 20. век например сме преживели само два конклава. Първият е през 2005-а, когато е избран Бенедикт XVI на мястото на починалия Йоан Павел II. Той обаче се оттегля осем години по-късно и следва нов конклав, поставил на негово място сегашния папа Франциск.

Робърт Харис, известен с провокативните си трилъри, се възползва ловко от вековните интриги в църквата – и така създава един от най-четените си романи. Историята ни прави свидетели на конспирации, които водят до възможно най-неочаквания резултат.

Едва ли Харис има равен на себе си, що се касае до динамиката и обратите в действието на своите исторически романи. Преведен днес на 40 езика, в звезда го превръща още „Фатерланд“ в началото на 90-те. Факт е, че на практика почти всички негови книги се сдобиват и с екранизация – така е в случая и с „Конклав“.

Режисираният от Едуард Бергер филм разчита на звезди от ранга на Рейф Файнс, Стенли Тучи, Джон Литгоу и Изабела Роселини. Режисьорът е добре познат от друга мащабна продукция, създадена по класически роман – „На западния фронт нищо ново“. Сниман на изключително красиви места, „Конклав“ избягва евтините бомбастични сензации, с каквито свикнахме от този род литература и филми. Вместо това е зрелище, спускащо се в човешката душа и предлагащо картина на вярата, както я приемаме днес. Дори да сте подминали книгата навремето, след филма ще се запалите да я прочетете. Още повече, че и второто ѝ издание е в превода на Любомир Николов.

Конклав е трилър на Робърт Харис, който действително изправя на нокти. Отсега се твърди, че ще е и сред претендентите за „Оскар“

„Конклав“ – нека се потопим в атмосферата на книгата

Кардинал Ломели напусна жилището си в Двореца на Свещената конгрегация малко преди два сутринта и забързано пое през притъмнелите ватикански галерии към апартамента на папата.

Молеше се: Господи, той все още има толкова много за вършене, а моите полезни дела в Твое име приключиха. Той е обичан, аз съм забравен. Пощади го, Господи. Пощади го. Вземи мен вместо него.

Ломели подтичваше нагоре по павираната улица към площад „Санта Марта“. Римският въздух беше топъл и влажен, но вече се долавяше първият лек хлад на есента. Ръмеше. Префектът на папския дом бе говорил по телефона с толкова неприкрита паника, че Ломели очакваше да го посрещне всеобща суматоха. Всъщност площадът се оказа необичайно спокоен, само една-единствена линейка, спряла на дискретно разстояние, се очертаваше пред осветената от прожектори южна страна на базиликата „Свети Петър“. Вътре светеше, чистачките на предното стъкло шареха наляво-надясно, а когато се приближи, Ломели видя ясно лицата на шофьора и неговия помощник. Шофьорът говореше по телефона и Ломели си помисли с ужас, че не са дошли да откарат болен човек, а да приберат труп.

Швейцарският гвардеец пред стъклената врата на дома за гости „Санта Марта“ му отдаде чест – ръка в бяла ръкавица пред шлема с червени пера.

– Ваше Високопреосвещенство.

Ломели кимна към колата.

– Ако обичате, проверете дали този човек не се обажда на медиите.

Атмосферата в „Санта Марта“ бе неприветлива, миришеше на дезинфектант като в частна клиника. Във фоайето от бял мрамор стояха десетина слисани духовници, трима от тях в одежди за богослужение – сякаш стреснати от пожарна тревога и чудещи се какво точно да предприемат. Ломели поспря на прага, усети нещо в лявата си ръка и видя, че стиска червената си кардиналска шапчица. Не помнеше кога я е взел. Разгъна я и си я сложи. Косата му беше влажна. Един чернокож епископ се опита да го заговори, докато той вървеше към асансьора, но Ломели само му кимна и отмина.

Кабината сякаш се бавеше цяла вечност. Би трябвало да се изкачи по стълбището, но бе твърде задъхан. Усещаше с гърба си погледите на хората наоколо. Редно беше да каже нещо. Асансьорът пристигна. Вратите се плъзнаха встрани. Ломели се обърна и вдигна ръка за благословия.

– Молете се – каза той.

Натисна бутона за втория етаж; вратите се затвориха и кабината потегли нагоре.

Ако е Твоя воля да го призовеш при себе си, а мен да оставиш, то дай ми сили да бъда опора за другите.

На жълтата светлина лицето му изглеждаше мъртвешко в огледалото – сиво и на петна. Копнееше за някакъв знак, за прилив на сила. Асансьорът се люшна и рязко спря, но стомахът му сякаш продължи нагоре и той трябваше да се вкопчи в металната релса, за да запази равновесие. Спомни си как се изкачваше в същия този асансьор заедно със Светия отец малко след неговото избиране и в кабината се качиха двама престарели епископи. Зашеметени, че са се озовали лице в лице с наместника на Христос на Земята, те мигом паднаха на колене, при което папата се засмя и каза: „Не се притеснявайте, станете, аз съм просто един стар грешник, не по-добър от вас“.

Кардиналът вирна глава. Неговата публична маска. Вратите се отвориха. Плътната стена от тъмни костюми се разцепи, за да може той да мине. Чу как някой прошепна:

– Деканът дойде.

Диагонално на него, в другия край на площадката пред папския апартамент, три монахини от Ордена на милосърдните дъщери на свети Викентий плачеха, хванати за ръце. Архиепископ Возняк, префект на папския дом, пристъпи напред да го посрещне. Воднистите му сиви очи бяха подпухнали зад очилата с метални рамки. Той вдигна ръце и промълви безпомощно:

– Ваше Високопреосвещенство…

Ломели обхвана с длани лицето на архиепископа и усети наболата брада на по-младия мъж.

– Януш, ти толкова го радваше с присъствието си.

После някакъв човек от охраната или може би погребален агент – и едните, и другите се обличаха еднакво, – във всеки случай, поредната фигура в черно, отвори вратата на апартамента.

Малката дневна и още по-малката спалня отвъд нея бяха претъпкани с хора. По-късно Ломели направи списък на присъстващите – бяха повече от дузина, без да се брои охраната – двама лекари, двама лични секретари, завеждащият папските литургични богослужения, чието име беше архиепископ Мандорф, поне четирима свещеници от Апостолическата камера, Возняк и, разбира се, четиримата висши кардинали на Католическата църква: държавният секретар Алдо Белини; кардинал-камерлингът – или шамбеланът – на Светия престол Жозеф Трамбле; ръководителят на Апостолическата пенитенциария, тоест главният изповедник, кардинал Джошуа Адиеми; и самият той като декан на Кардиналската колегия. В своята суета бе предполагал, че ще е първият призован, но в действителност, както виждаше, се беше оказал последен.

Той последва Возняк в спалнята. За пръв път влизаше вътре. Досега голямата двойна врата винаги беше затворена. Ренесансовото папско легло с разпятие над него гледаше към дневната и заемаше почти цялото пространство – масивно, от полиран дъб, твърде голямо за стаята. То бе единствената скъпа мебел. Белини и Трамбле бяха коленичили до него с приведени глави. Ломели трябваше да ги прекрачи, за да се добере до възглавниците, върху които папата лежеше, леко повдигнат и покрит с бяла завивка, скръстил ръце на гърдите си върху обикновен железен кръст.

Не беше свикнал да вижда Светия отец без очила. Те стояха сгънати върху нощното шкафче до издраскания малък будилник. Рамките бяха оставили червени следи от двете страни на носа му. Ломели знаеше от опит, че обикновено лицата на мъртвите са отпуснати и глуповати. Но това тук изглеждаше заинтригувано, почти развеселено, сякаш покойникът бе замлъкнал по средата на изречението. Докато се навеждаше да целуне челото му, той забеляза бяло петънце от паста за зъби в левия ъгъл на устните му и долови дъх на мента, смесен със слабия цветен аромат на някакъв шампоан.

– Защо Господ те призова, когато все още имаше желание да направиш толкова много? – прошепна Ломели.

– Subvenite, Sancti Dei… – подхвана с напевен глас Адиеми.

Ломели осъзна, че са чакали него. Внимателно коленичи върху полирания паркет, събра ръце за молитва и ги отпусна на ръба на леглото. После зарови лице в дланите си.

– … occurrite, Angeli Domini…