Кирил Маричков: 10 цитата от автобиографията на легендата

Музикантът мечтаеше и за нейно продължение

„На прага на времето“ излезе миналата пролет – сега вече гледаме на книгата като на скъп спомен за човек, който дълго време олицетворявахме с качествена музика, незабравими послания и важно присъствие покрай самите нас. „Имаше още много да разкаже за живота, музиката, възгледите си за света, за София и спомени от безброй концерти”, написаха неговите издатели от „Книгомания“ след кошмарната новина за смъртта му. И пак те споделят, че Кирил Маричков се надявал да намери време и за продължението на своите спомени.

При това „На прага на времето“ надраства рамката на лични мемоари – това е свидетелство за дива епоха, в която музиката на „Щурците“ е подвиг. „Трябваше на всяка цена да напиша тази книга – казва музикантът при представянето ѝ, – защото иначе много лъжи щяха да се превърна в истини, а хората трябва да знаят коя е истината.“

Затова я разтваряме сега – но не като сбогом, а като доказателство, че хубавите хора и идеи остават с нас завинаги в сърцата и живота ни

Цитати от „На прага на времето“

„Ние трябва да се научим по-внимателно да си служим със Словото. Защото думите могат да градят, но и да рушат, да вдъхват вяра и сила, но и да обезверяват. Негативните словесни излияния и лошите новини, произнесени на глас и повторени от хиляди хора, не водят до нищо добро, а само увеличават негативизма по света.“
„На мен явно отвътре ми идва все да се вра между шамарите, да преборвам някоя и друга вятърна мелница.“
„През дългия си житейски стаж разбрах, че мнозинството от хората недолюбват онези, които опитват да ги защитават. Още по-малко – които ги призовават сами да се борят за правата си. Властта според тях трябва да дава, а ако ѝ се репчиш, ще се разсърди и ще дава по-малко. Или никак. Получавал съм доста ритници в опитите си да защитавам своите и правата на близки около мен хора, но почти никога – подкрепа.“
„Тъкмо се е нагодил народецът към правилата, и сега отново бъркотии. Приютил се е в панелното си гнезденце и не ще някой да му разваля рахатлъка. Затворил е прозорците заради мъглата, сипал си е една ракийка и чака „Мелодия на годината“.
„Винаги съм бил директен и с бърз рефлекс, особено ако трябва да отговоря на някого, който ми декламира лозунги или опорни точки. Казвах това, което мисля.“
„Не е ли именно завистта основният двигател за репресиите и терора на посредствените върху просветените и успелите?“
„Какъв възрожденски дух е имало в началото на ХХ век, когато една бедна, кална и поробена страна България се превръща в европейска държава? И какво падение на този дух – в края на същия век?… Падение, олицетворено от чалгата – не само като музика, но и като манталитет.“
„Питал съм се не е ли започнала да деградира човешката цивилизация, щом семейните ценности на добрите стари български фамилии лека-полека изчезват. Нима наистина ще се наложи модерната теза, че патриархалност, вяра в Бога, почтеност, трудолюбие и уважение към традициите са някакви отживелици?“
„Защо се случи това? Какъв ще бъде резултатът? Ще оцелее ли духът, или ще се удави в пошли звуци, ориенталски ритми, силикон, неориентирани хормони и желание за все повече материални блага?“
„Омръзна ми да водя битки, за да доказвам очевидни неща. Да преглъщам горчиви хапове и с кисела усмивка да изричам, че те са сладки.”