Лира Литературно-рекламна Агенция
Свети Йероним, покровител на преводачите
Думи за Изкуството на превода
Има хора, които все още твърдят, че преводът бил завареничето на литературата, че бил неблагодарно, вторично изкуство. Много са определенията за превода и преводачите. В средата на 19 век Балзак ги нарече „пощенските коне, които се сменят от станция на станция на човечеството“. Сто години след него мексиканският поет, белетрист и преводач Октавио Пас определи превода като „златна монета в духовния обмен между народите“. Представете си, че ги нямаше тия „коне“ или тази „златна монета“ − колко бедни духом щяхме да бъдем…
Много похвални слова са казани и написани за изкуството на превода. Още през през 16 век големият френски поет Жоашен Дю Беле е теоретизирал върху това сложно, неблагодарно и зле платено изкуство. Но преводът има и отрицатели. Италианците имат поговорка: “Il traduttore e sempre un traditore” (Преводачът е винаги предател), французите пък казват, че преводът бил като жената: „ако е красива, е невярна, ако е вярна, е некрасива…“
Да, преводът е трудна работа. Тук ще цитирам още една интересна фраза, с която може и да не се съгласим, но в нея има известна доза истина. Немският романтик Фридрих Шлегел пише в една своя статия буквално следното: „Художественият превод е смъртен двубой. При него търпи поражение или този, който превежда, или онзи, когото превеждат!“
Наистина, много похвални слова са изписани и за нас, преводачите. Напоследък имах щастието да преведа и да съставя една антология под надслов „Сълзи и светци“ с текстове на големия румънско-френски мислител и философ, един от последните хуманисти на нашето време, румънеца от Сибиу, Емил Мишел Чоран. Бях поласкан да прочета и преведа следното: „Преводачите, които срещнах през живота си, почти винаги превъзхождаха писателите. Те бяха по-образовани, по-културни, много по-добри и по-достойни от повечето от тях…“
Но мисля, че най-голямата похвала, за която може да мечтае един преводач, без съмнение е пълното отричане на онова, което е постигнал: не бива да се забелязва въобще, че е имало превод…
Наистина, когато четеш един автор на чужд език и той ти харесва, изпитваш почти непреодолимото желание да го преведеш. Това е понятно, тъй като едно от удоволствията на четенето, както и на музиката, е да го споделиш с приятели и съмишленици. Познавам хора, които научиха чужд език и навлязоха сериозно в някои чужди култури само за да общуват чрез езика на оригинала с любимите си автори. А после, с огромна радост и удовлетворение споделиха своите открития, станали техни пристрастия. Спомням си за големия наш преводач, покойния Кръстан Дянков, когото съм канил на литературни вечери неведнъж в Русе. В едно свое интервю той сподели, че е научил английски език, защото през ученическите му години у нас – по политически причини – е бил по-популярен немският, а той е искал да влезе в света на голямата американска литература на ХХ век и да го сподели първо с приятели и съмишленици. Това е бил началният тласък при него.
Ще споделя, че и при мен – преди повече от 40 години, се случи почти същото. Чрез една малка книжка с руски преводи влязох отначало в света на голямата румънска поезия, считана за една от най-добрите в Европа, при това не особено позната до 80-те години у нас. Подценявана, защото е от съседна страна, а не например от далечната или екзотична Португалия. Затова реших да залегна над този богат и красив език и да се посветя на стиховете на Никита Станеску, Марин Сореску, Григоре Виеру, Лучиан Блага, Ана Бландиана, Мирча Динеску, Матей Вишниек… Да ги представя у нас.
Родството по избор е всъщност и „разпознаване“
Ние, преводачите, разпознаваме един език, една литература по същия начин, както разпознаваме едно населено място, където преди това не сме били, защото сме усетили, за миг сме почувствали, че това място отговоря на нещо, което е дълбоко вътре в нас, че ние принадлежим на това място, така, както можем да принадлежим не на родния край, колкото и близък да ни е той, а на земята, на културата, които пробуждат у нас дълбок трепет, именно чрез тях откриваме най-съкровеното съответствие със самите себе си. Някои го наричат „въпрос на идентичност”. И сигурно е така. Самият аз се чувствам в съседна Румъния и особено в прекрасния Букурещ, малкия Париж на Източна Европа, като у дома си. И когато дойда тук, напоследък по-рядко, винаги съм изпитвал желанието да възкликна: „Това е моят любим град!“ И въпреки, че обичам България и родния си град Русе, и произхождам от стар възрожденски род, съжалявам, че не съм се родил тук. А може би съм бил тук в някой от предишните си животи. Кой знае…
Любовта ми към румънската литература, и в частност към румънската поезия, се дължи преди всичко на особената музика на езика, на румънския език, един богат, многопластов и гъвкав език, чрез който влязох с помощта на италианския и на прекрасното Радио Букурещ, на Втората му програма, сега Романиа културал, една от най-стилните, културни и изискани радиопрограми в Европа. Всъщност, всичко дължа на това радио и сега бих искал да изразя огромното си уважение и благодарност към онези, които го правят…
Всъщност какво е това да превеждаш поезия?
Казваме: изкуството на актьора, на художника, на певеца, на музиканта, на поета… Мисля, че напълно уместно е да кажем и „изкуството на преводача“. Защото преводът е изкуство. Особено преводът на художествена литература. Особено преводът на поезия. Тук съвсем не искам да подценя превода на проза или драматургия. Те също са изкуство. Но преводът на поезия се оказва най-трудното нещо, с което може да се сблъска един преводач. Защото, докато в прозата, все пак има някаква възможност непреводимите думи или фрази да се дадат описателно, бе това да накърни особено цялото съчинение, което се състои от много епизоди и пластове, в лириката това е много трудно, едва ли не невъзможно. Защото в стихотворение от няколко строфи едва ли ще можеш да се отклониш от текста и да не нарушиш целостта и сърцевината на превежданата творба. Затова мнозина считат, че поезията, особено лирическата, е по принцип непреводима. Повод за тези твърдения ни дават някои наистина непреводими поетични опуси. Стихове с определен национален или местен колорит, трудно преносим на чужда почва, или пък творби, построени главно върху принципа на музикалното или синтактичното внушение. И поради това, че музиката на използваните думи не отговаря на музиката на думите в езика, на който се превежда. Тъкмо тогава цялото внушение отпада и преводът не се получава.
Преводът е призван да предаде музиката на оригинала или по-точно онази музика на оригинала, за която нашият език разполага с толкова възможности. Ритъмът в поезията, както знаем, се състои от повтарящи се или противоположни по интонация фрази. И ако преводачът не обърне внимание на всичко това и ако не го предаде на български, то и преводът ще обеднее от загубата на ритъм, който е пулсът на поезията и кръвообращението на прозата. Но и преводът на проза не е лесна работа. Иван Бунин беше казал: „Да намериш звука.“ Това значи да намериш ритъма на прозата и основното ѝ звучене. Прозата притежава същата вътрешна мелодия, както поезията и музиката. Чувството за ритъм на прозата и за нейното музикално звучене е органично и може да се постигне само когато притежаваш наистина тънко чувство към родния си език.
В порядъка на тези мисли, бих искал да приведа тук още едно интересно мнение за превода на поезия. То е на френския поет Пол Валери, който не приема по принцип преводите на поезия: „Стихотворенията, когато биват преведени, престават да бъдат произведения на тогова, който ги е написал. Защото съществува една психология на думите. Във всеки език има определена интонация, свойствена на неговите звуци. Моите стихотворения, казва Валери, са преведени на доста езици по света, дори на китайски! Но аз не мога да ги позная. Райнер Мария Рилке ги преведе на немски: бих казал, че работата му е много добра. Но това, подчертавам, е само една нова версия на моите стихотворения, това не са моите песни…“ В тази връзка, бих казал, че преводът на поезия, всъщност е нещо като транскрипция за даден инструмент на музикална пиеса, която е композирана от автора за друг инструмент, нещо като транскрибиране на пиеса, създадена за цигулка и пиано в пиеса за виолончело и пиано…
Всеки сполучлив стих поражда впечатлението, че единствен, съдбовен, избликнал нещо, което стои по-високо от поета. Наистина само тогава очевидното проблясва пред читателя и чрез него всеки разпознава чувствата, които преди това са го вълнували сляпо. Всъщност да се превежда често е по-трудно, отколкото да се създаде оригинално произведение. Това важи особено за лириката. Защото при нея отговорността е двойна: да си верен на оригинала и да представиш достоен еквивалент на този оригинал. Защото когато създаваш собствено произведение, читателят не знае какво е било първоначалното ти намерение, през какви трудности и изменения си минал и точно това ли, което си искал да кажеш, си казал. Докато при превода започваш от едно завършено начало – оригинала на автора – и трябва да изведеш на български читателя именно към това ревнувано от него начало… Ще го потвърдя и с думите на нашата голяма поетеса Елисавета Багряна, която ни остави немалко поетични преводи от различни литератури, в т.ч. и от румънската поезия: „Лично за мен, писа през 1961 година авторката на „Вечната и Святата“, превеждането на едно стихотворение е дори по-трудно от написването на ново, оригинално, защото просто не разполагам със свободата на създаването.“
Понякога, неразгадаем за окото, стихът говори на ухото. Защото ако белетристът може да стигне дотам, че да пренебрегне звуковите качества на езика, поетът разчита тъкмо на тях. В един хубав стих, ако наистина е такъв, мисълта си остава винаги неотделима от музиката.
Лично за мен преводът на поезия е „родство по избор“, ако мога да си послужа с този прекрасен израз на Гьоте, дал заглавието на едноименния му роман. Като преводач аз отдавна съм си изградил свой поетичен свят, в който се чувствам най-сигурен. Превеждам главно стихове, които допадат на моята природа. Не мога да посегна към автор, който ми е напълно чужд.
„Думите пеят“ – писа някъде блестящият чилийски поет и есеист Пабло Неруда. – „Прекланям се пред тях, защото цялата мисъл се променя, щом някоя от тях смени мястото си или ако друга се разположи царски във фраза, която не е очаквала тази дума, ала ѝ се е подчинила.“
Да, възможно е един посредствен стих да стане по-хубав при превод. Но по-често е възможно обратното. И общо взето, поезията е онова, което дори на езика, на който е била създадена, няма точен еквивалент, не разполага с други средства, за да се възпроизведе.
И все пак, нека не забравяме най-главното: четенето на едно преведено стихотворение е поетичен акт, който почива върху вяра…
Огнян СТАМБОЛИЕВ
ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, УВАЖАЕМИ КОЛЕГИ!!!