Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
„Тази бездарност и безотговорност на политиците доведе Европа до сегашното ѝ падение, в което тя се чувства вероятно като Атлантида, защото има усещането, че потъва в една течна стихия, каквато е историята.” – Хосе Ортега-и-Гасет
Днес, 9 май, се навършват точно 136 години от рождението на един от доайените на идеята за обединена Европа – испанския философ Хосе Ортега-и-Гасет. Което значи, че есеистичната му книга „Европа и идеята за нация” излиза на български език тъкмо навреме (в превод на Ефтим Станков, с предговор от проф. Лазар Копринаров), още повече че сме в навечерието на изборите за Европейски парламент.
„Европа и идеята за нация” е съставена от три части. Гръбнакът на сборника е лекцията, която Ортега-и-Гасет изнася през 1949 г. в Свободния университет в полуразрушения Берлин. Поместени са и негови доклади във Венеция, а една значителна част е със заглавие „За римската империя“, защото, както самият автор подчертава, историята на Римската империя е първият пласт от историята на Европа. Философът извежда дефиницията за нация като баланс между наследство и проект: „Нацията е резултат от сплотяващото чувство за съпринадлежност към определена голяма човешка общност, което чувство се поддържа, но не се поражда от общия език, територия, традиции, кръвно родство.”
Ортега-и-Гасет е категоричен, че идеята за националността като спойка на днешните европейски общества е пълен анахронизъм – и това твърдение сега, 70 години по-късно, отеква със същата сила и валидност. Никой не подценява европейската бюрокрация, но тя се явява рефлекс на вече съществуващи порочни практики на управление в отделните държави членки на ЕС. Днес намираме за тревожни възродилите се националистически партии и популистки движения и естествено възниква въпросът: дали тази консервативна вълна заля Европа, защото политиката на ЕС „откъсва” нациите от тяхната идентичност? При положение че ксенофобията и антиимиграционните страсти върлуват навсякъде по света? Всъщност национализмът и крайнодясната реторика паразитират върху растящото социално напрежение и безпрецедентното социално неравенство, както и върху невежеството и низките страсти на мнозинството, робуващо на „мании” и стереотипи. А срещу тези зловредни тенденции и обществени настроения е много по-лесно, ако не и наложително, европейските държави да се борят заедно.
За да минимизира вероятността от изкривени тълкования, проф. Копринаров отбелязва, че Ортегианската идея за нациите се оформя между двете световни войни, т.е. „в период, когато нациите и национализмите придобиват шлейф от негативни значения”. Според испанския мислител европейските нации, появили се през първата половина на XVII век, са били продуктивни, но през ХХ-и се превръщат във фактор за конфликти и войни. Недвусмислено е убеждението му, че всеки политически –изъм е пароксизъм, едностранчивост и мономания: „Този -изъм, като всички -изми, бе катастрофален. Всички -изми са копринените примки, с които обикновено се бесят както мислителите, така и народите. Особено когато благодарение на супердемагозите национализмът стига до свръхнационализъм.”
Всяка форма на управление носи със себе си възможни добродетели и възможни пороци − и няма никакво значение дали ще я опаковаме с така хлъзгавата дума демокрация или с друго понятие. Впрочем Ортега-и-Гасет подчертава, че от Ялта насам думата „демокрация” е, меко казано, блудница. Тоест самата форма на упражняване на власт не е толкова важна – важни са механизмите на участие на народа в управлението, дали наистина е налице равенство пред закона и доколко ефективни са лостовете за контрол върху упражняването на властта…
Ортега-и-Гасет е против доктринерската и прибързаната интерпретация на фактите и събитията, защото Европа не е фиксирана реалност, а динамично равновесие. Още през XVII век историкът Робъртсън нарича европейското равновесие the greatest secret of modern politics, а през 1862 година Ердман ще каже „Антигерманско е да си само германец“. Фраза, която е валидна за всяка нация. Както е вярно и обратното − обречен е всеки интернационализъм, недалновидна е всяка идея за интеграция, която си прави сметки, пренебрегвайки своеобразието на нациите.
Думите на философа действително звучат като пророчество, от което побиват тръпки: „Европейската цивилизация се съмнява дълбоко в себе си. Дано да е така! Не помня някоя цивилизация да е умряла от пристъп на съмнение. По-скоро мисля, че цивилизациите обикновено умират от закостеняване на традиционната си вяра, от артериосклероза на вярванията си. То, съмнението, е творческият елемент, най-дълбокият и съществен пласт в човека…”
Всяка нация има различен стил на изживяване на себе си като такава, на първо място, и като принадлежаща към Европа и света, на второ място. Българинът европеец например е раздиран от полярни страсти – или все се жалва и самоокайва, че се е родил българин, или лекува провинциалния си комплекс с мехлема на самозаблудата, че българската нация е велика, защото е… древна. Ту се гордее с толерантността си към различията, ту е склонен към дискриминация на база полова идентичност. А какво да кажем за „славните подвизи на бойното поле” в миналото? Нека го формулираме ясно: българинът европеец, също както французинът европеец, да кажем, или испанецът европеец, следва отдавна да е осъзнал, че военните успехи на една нация са поражения за човечеството като цяло. Като такива те няма как да са повод за гордост, а само за скръб. Но като се има предвид с каква безкритична колективна енергия се отбелязва 6 май, Деня на храбростта и на българската армия, дълбоко се съмнявам, че българските европейци и граждани на света са мнозинство спрямо българските националисти. Между 6 май и 9 май, Деня на Европа, няма и педя разстояние – но само в календара.