Анна Бъкстон: Османските принцеси са определяли живота ни

„Европейските султанки на Османската империя“ е като „Приказки от 1001 нощ“ – интригуващото сравнение накара мнозина да разтворят книгата на българския учен и писател.

Истината обаче се оказа много по-богата. Книгата на живеещата в Бургас и Лондон Анна Бъкстон може да се чете и като турски сериал. Стига човек да е достатъчно упорит да следва само пикантните пасажи в нея…

Иначе си е прекрасно историческо разследване. Пътуване с еднопосочен билет назад във вековете. И прекрасен повод да научим повече за себе си… А заедно с това, за живата нишка от човешки съдби, довели до съграждането, пък и до разпадането на една империя, оставила подписа си и върху нас.

За това и още много неща си говорим с авторката – преброждаме историята и е повече от интересно!

– Откъде е интересът ви към историята? И как я приемате – като приказка или като извор на познание, което може да ни обогати днес?

– Интересът ми към историята идва от детството ми – аз съм пра-внучка на Вълчан Войвода и съм чувала много разкази и легенди за него и времето му в семейството си, както и за тяхното бягство от Беломорска Тракия до тукашните земи. В последствие, в Университета учих предметите Фолклор старобългарски и латински, които също бяха от помощ в историческите ми изследвания по-натам. Тогава изследвах и фолклорното богатство, оставено ни за Вълчан войвода.

Но историята, на която беше учено моето поколение, звучеше наистина като приказка – с успешни и страшни моменти. Всичко беше ясно и точно, кои са врагове, кои са приятели – нямаше неясноти, но имаше огромни дупки. Когато се преместих да живея в Англия и започнах да чета същата история от гледна точка на световните източници, се оказа че тя е доста по-различна от онова, което аз бях учила. Това ме вдъхнови да започна да събирам материали за българската история. В последствие, когато комунизмът падна, в България също се появиха много източници, които даваха по-верни версии на историята и изтъкваха неясните моменти в нея.

За мен историята е нещо изключително важно – тя трябва да ни покаже истините за миналото ни, за да се отърсят очите ни от тези пелени от мъгла, в които ни беше потопил комунизмът, и да разберем кои сме, накъде вървим и кои са спътниците ни.

– У нас Османската империя е с трайния образ на едно голямо зло. В един момент всичките тези принцеси и султанки са като извадени от източна приказка. Какво губим, като не познаваме историята на своите завоеватели?

– Идеите ни за Османската империя са до голяма степен наложени от балканският фолклор. Нашият голям герой Марко Кралевичи, заедно с Константин Драгаш, владетеля на Велбъжд, са били най-верните васали на империята. Техните войски са подкрепяли всички големи битки, водени от османците. И когато народът не може да пее за истината, той си я измисля – превръща Марко в боец-единак, който побеждава всички винаги. Комунизмът ни е натъпкал главата с образи на убийства и ужаси, които са ставали по времето на падането на царството ни или пък на някои въстания, но въобще не са били всекидневие през петте века.

Наистина за историята на османците се знае много малко в България, въпреки че има доста издадени книги на тази тема. А тя е интересна. Дано моята попълни някои празнини.

Султанките – принцеси или не, са направили доста важни за нас неща, те често са спирали или започвали войни. Те са комуникирали с дипломати и са влияели на това, което става в Европа.

– Говорим за османците като за патриархално общество, а в същото време вашата книга показва колко важна е била думата на жената. Може ли да определим ролята й? И изобщо, прогресивно или консервативно е отношението на османците към нежния пол?

– Да, обществото е било патриархално, но в неговата основа е вписано едно уважение към жената – особено майката, съпругата, любимата. Султанките, които са имали най-голямо влияние, са успели да го постигнат чрез умело посредничество. Дъщерите на султанките винаги са били женени за везири, което е помагало за по-лесната манипулация на правителството. Имали са еврейки-посреднички, които са били връзката между тях и дипломатическия корпус в Истанбул. Много от тях са кореспондирали с европейски монарси, управляващи по тяхно време. Авторитетът им и уважението към тях в двора са били огромни.

Ролята на жената в султанският двор е била най-вече да опази децата си и ако един от синовете ѝ седне на престола, вече е имала силата и възможността да направлява политиката в империята, да влияе на мъжа, сина или внука си във всяко едно отношение. Жените, които описвам, са били много богати и благодарение на това са успели да построят изключително красиви сгради не само в Истанбул, но и в цялата империя – архитектурното им наследство е огромно. Първите султанки също са се борили за спасяването на християните по време на падането на Балканите под османците. В последствие, те се грижат за социалнослабите в обществото и за образоването на нацията. Във всички тези активности те са били подкрепяни и окуражавани от мъжете около тях.

– Откъде дойде вдъхновението да съберете всички тези жени в една книга? И защо акцентът ви падна върху европейския им произход?

– В първата си книга, след смъртта на всеки султан, имах глава, в която се описваха всичките му значими жени. Тогава видях колко интересни са съдбите им и какво огромно влияние са имали те върху империята.

И реших, че ако събера историите на жените след падането на Константинопол (където свършва първата ми книга), те ще се окажат също интересни. Така и беше.

Също разбрах, че никой не е писал особено много за тях – историята се върти най-вече около мъжете, но се оказва, че в много случаи жените са били по-активни и са направлявали империята. Има един период в Османската история, наречен „Султанството на жените” – като признание за ролята, която са играли по това време.

Според мен европейският им произход е изключително важен. Доста от тези жени са били образовани в домовете си, преди да са пленени от пирати и т.н. Те са знаели доста езици. Поне 4-5 са били дъщери на свещеници, което е предполагало, че за познавали християнската религия много добре, знаели са гръцки и (или) латински освен другите езици. Те са имали различен поглед към живота на обществото, семейството, музиката, модата и т.н. Много от тях са били заобиколени от сънародници – запазили вярата си или покръстени, които също са им помагали да прокарват определени линии в политиката. А да не говорим за това, че са имали доста дъщери, женени и с деца, на които са предавали гените си. Някои от тях са били изключително горди от произхода си като Мара Бранкович, Тамара Шишман, Нурбану, Сафие. Няколко са посетили родните си места и са довели роднини при себе си.

– Някой ще каже, че историите са прекалено пикантни. Това ли е било истинското лице на империята – твърде малко задръжки, твърде много страсти…

– Всъщност пикантните истории са относно няколко личности. Иначе предполагам, че вашите читатели са посещавали Топкапъ музей и са видели, че малките стаички, в които са били натъпкани 300-400, че и повече жени през някои периоди, въобще не съответстват на огромните пространства, показвани ни в турските сериали. Да, имало е много борби между жените, много явни и задкулисни пререкания, физически нападения. Животът им е бил труден и най-вече много несигурен. Да не говорим за безбройните болести, които непрекъснато върлували из харема и високата детска смъртност.

Идеите за пикантен секс и полуголи одалиски идва най-вече от въображението на западноевропейските художници от 18-и и19. век, които налагат идеята за огромна разгулност. Предполагам, че е имало танцьорки-робини, но ако някои от жените, за които пиша аз, са били такива, то те са се издигнали много бързо над това ниво.

– Книгата ви по някакъв начин провокира интереса на любителите на турските сериали. Това добра констатация ли е според вас?

– Тези, които прочетат книгата ми, ще намерят съществени разлики с турските сериали. Там историята е залепена с дъвка. Политическата коректност диктува какво могат да показват те на зрителите. Освен това, след Ердоган, дори и сериалите стават по-консервативни. Дано тези, които са гледали сериалите, да прочетат книгата ми и да осъзнаят разликите. От друга страна, положителен е фактът, че тези сериали имат все пак за главни героини тези жени–европейки и така променят гледната точка в историята.

– Можем ли да говорим за Османската империя положително? Дали ние, българите, сме способни на това?

– Когато започнах да изследвам материалите за първата ми книга – „Тамара Шишман и Мурад I – или въздигането на османците и падането на Балканите”, ми се наложи да навляза доста по-надълбоко в турската история. В първите 5-6 века от съществуването си тя е била много положителна като империя – но при нас надделяват спомените от нейния упадък, когато ние сме пострадали най-много.

И за да съм ясна, положителните моменти в Османската империя са, че тя приема всички религии – по теория християни, мюсюлмани и евреи за равностойни граждани – с малкото изключение на това, че евреите и християните са плащали с по 5-6 акчета такса в повече към хазната. Всички са били разделени на милети и ние сме си имали патриарх. И по тези причини не е имало повсеместно покръстване, защото султанът не е искал да се намали прихода към хазната му. Насилствено са покръстени са най-вече хората в Родопите и македонските земи, които са били смятани за богомили – османците са ги третирали като хора без религия.

И тъй като евреите са имали свобода в империята, тя е приемала всички бегълци-евреи, гонени от инквизицията в Западна Европа. В нашето царство са се заселили също доста такива бегълци. Навсякъде те са били ценени поради търговските си способности, както и високото им образование, знаенето на много езици и широкия им мироглед. Много от тях са заемали високи позиции в управлението на империята. Ние си имаме царица-еврейка.

Благодарение на високата оценка на търговските възможности на българите по това време много от тях са събрали огромни богатства, като са търгували по широкия диапазон на империята. С тези пари те са построили красивите къщи в Копривщица, Трявна, Пловдив и къде ли не. Тези пари са им помогнали да изпратят децата си да учат в Западна Европа, където освен че са се образовали, те са се заразили с национализма на Гарибалди и съдвижниците му. С тях са финансирали революционни комитети и училища, строяли са обществени сгради. Така че имаме също за какво да сме благодарни на империята – освен за споделената кухня, музика и архитектура.

– Източниците, които ползвате за книгата, са удивително много. Получи ли се онова, което си представяхте в началото?

– Всъщност в началото аз нямах точна представа какво ще се получи. Дори не знаех колко и кои жени ще включа в книгата. Имах една основна база информация за няколко жени, но с пристигането и усвояването на все повече източници от различни гледни точки нещата започнаха да се пооформят.

Беше много приятно и да пътуваме до местата, където има информация или останки от времето на определени султанки – Ловеч, Търново, разбира се, Истанбул, Смедрево, Куртеа де Аржеш и т.н. Бях много бях учудена, че днес няма гроб на Тамара, а аз очаквах, че такъв съществува.

– Ако можете да избирате, в коя от султанките в книгата бихте се превъплътили?

– Ох, това е много труден въпрос! Може би в Айше-Соня Султан, чийто мъж е бил голям джентълмен и тя все пак е преживяла 20 години в родната си – в Родопите!

– А каква е според вас ролята на жената в политиката днес? Кое от качествата на образите в книгата примерно би помогнало на Тереза Мей да е много по-успешна?

– Аз не съм чувала Тереза Мей да е много успешна като министър-председателка. Ако беше, ситуацията с Брекзита щеше да е оправена. Тя не е много добър манипулатор и трудно се справя с многото и различни претенции, които трябва да задоволи.

За нея са важни скоростта, с която разпознава враговете от приятелите, и способността ѝ да намери компетентни министри – тя не се справя добре в това отношение. Властта зад кулисите е много различна от тази пред кулисите. Всяка жена, която се появи пред кулисите, е в опасност. А също е и доста страхлива.

– Нека си представим за миг, че историята е бяла страница… Как бихте я променили?

– Много ми се иска да се направят повече ДНК-проби, за да видят българите колко различна кръв тече във вените им – може би тогава народът ни ще промени отношението си по много въпроси.

Иначе археологията ни дава непрекъснато представа за нови неща, които често променят написаното и го изясняват. За мен най-важното в историята е да се знае истината – дотам, докъдето сме сигурни в нея.

– От сърце благодаря!

– И аз благодаря за интересните въпроси!

Интервю на Краси Проданов