Лира Литературно-рекламна Агенция
Индийският философ и общественик Джиду Кришнамурти е роден на 12 май 1895 г. в Маданапал, Индия. Като дете среща известния окултист и теософ Чарлс Ледбитър в земите на Теософското дружество в Адяр, Ченай. Ледбитър заявява, че ясновидски усеща у него „най-силната аура, която е виждал, без частица егоизъм“. Вследствие на което попечителството му е поето от Ани Безант. Двамата окултисти, ръководили Теософското общество по онова време, обявили Кришнамурти за носител на духа на Световен учител, за който се говори в трудовете на Елена Блаватска, и основали организация (Орден на Звездата), която да разпространява тази идея.
В годините от 1922-а до 1929-а Кришнамурти променя вижданията си. Теософската реторика започва силно да отстъпва в речите му, като накрая съвсем изчезва. На летен лагер на „Ордена на Звездата“ на 2-ри август 1929 в Оммен, Нидерландия, Кришнамурти разпуска ордена. Заявява: „В момента, в който последвате някого, Вие преставате да следвате истината“. И още: „Вие си въобразявате, че само определени хора държат ключа към Царството на щастието. Никой не го държи. Никой няма авторитета да държи този ключ. Този ключ е във вашето собствено себе. И в развитието, в пречистването, в неизкривяването на това себе е Царството на Вечността“. След това негово действие известни теософи се обръщат срещу него, включително Ледбитър (който заявява: „Видението е било погрешно“). Впоследствие Кришнамурти се разграничава от всички дейности и вярвания на Теософското общество. Прекарва остатъка от живота си, говорейки за природата на вярата, истината, скръбта, съдбата, свободата, смъртта и стремежа към духовно изпълнен живот. Не приема нито последователи, нито поклонници, вярвайки, че връзката гуру-адепт окуражава зависимостта и експлоатацията.
Умира на 17 февруари 1986 г. в Оджаи, САЩ
Ето някои негови мисли:
Когато гледате дървото или луната, или всичко това около вас, винаги използвате дума – дърво, луна. Можете ли да гледате дървото или луната, без да ги назовавате, без да използвате думи, за да ги отделите? Можете ли да гледате без думи, без смисъла на думите, като не съпоставяте думата с предмета? Ще успеете ли да погледнете жена си, мъжа си, децата си без думите „моята жена”, „моят мъж”, без образа? За думата се мисли. Мисълта е родена от паметта. Паметта е мъртва. Единствено когато гледате без думи, вие наблюдавате.
Ученето е движение от един миг към друг.
Медитацията е пламък, горящ интензивно, без да оставя пепел. Думата, чувството, мисълта винаги оставят пепел и да се живее на пепелище – това е животът на този свят.
Гледали ли сте поне веднъж истински някого в очите? Какво се случва тогава?
Най-често ние се боим да погледнем другия човек в очите; самите хора не искат някой да ги гледа така, защото това ги плаши. Никой не иска да се разкрива; ние винаги сме нащрек; крием се под различни пластове мъка, страдание, желание, надежда; много са малко хората, способни да ви гледат право в очите и да се усмихват.
А да се усмихваш, да си щастлив е много важно; без песен в сърцето животът ни става много мрачен. Може да ходиш от един храм в друг, от един мъж или жена при друг мъж или жена, може да намериш нов учител или гуру; но липсва ли ти тази вътрешна радост животът ти няма смисъл. Да се намери вътрешната радост не е лесно, защото повечето от нас усещат само повърхностно недоволство.
Помислете за това.
Вложили сте сърце и чувства в други, и когато те умират или заминават, вие изпитвате самота, пустота; в тази пустота се появява жал към самия себе си и вие метаете за някого, който да запълни пустотата. Ето това се случва във всички дни от живота ни.
Разберете какво означава самотата и не бягайте от нея. Гледайте я, живейте с нея, изяснете си значението ù, така че нито психологически, нито вътрешно да не зависите от никого.
Само тогава ще познаете какво е любовта.
Не се поставяйте на пиедестал – няма откъде да паднете.
Ние отделихме живота от смъртта и запълнихме пространството между тях със страх. Но живот без смърт не съществува.
Мисълта не може да прекрати страданието. Мисълта го създава.
Умът, който не е изкривен от паметта, е истински свободен.
Никое здраве не е достатъчно, за да се приспособим към това дълбоко болно общество.
Вие наричате религиозен човека, който всеки ден ходи в храма, джамията, църквата. Или казвате, че хората, покланящи се на учителите, светците, гурутата са много религиозни. Но това не са религиозни хора – това са изплашени хора.
Забелязали ли сте, че любовта е мълчание? Това е, когато държите ръката на любимия човек, когато гледате детето с любов, когато попивате красотата на вечерта. Любовта няма нито минало, нито бъдеще, така както необикновеното състояние на мълчанието се намира извън времето.
В робството опадностите са малко и именно това е, което ние искаме: безопасност, увереност, живот без сериозни безпокойства.
Всяко описание свети с отразена светлина − вие живете истински, когато правите откритие. Гладният човек не може да живее от описанията на храната, колкото и прекрасни и съблазнителни да са те.
Ако не се усмихвате не само с устните, а с цялото си същество – с ума и сърцето си – тогава вие не знаете какво е да си обикновен и да получаваш радост от всички дреболии на живота.
Когато търсите истината, това е само реакция, бягство от факта. Истината е в това, което е, а не реакция на това, което е.
Когато чистото чувство се изкривява от интелекта, възниква посредственост. Именно така постъпват повечето от нас. Животът ни е посредствен затова, че винаги разчитаме, питаме се каква изгода ще имаме, каква стойност ще получим, и то не само в света на парите, но и в така наречения духовен свят: „Ако направя това, ще получа ли онова?”
За да внесем яснота в света, преди всичко ни е нужна вътрешна яснота.
Свободата се ражда от съзнанието за това, че свободата е абсолютно необходима.