Лира Литературно-рекламна Агенция
Когато се прибра, се чувстваше отпаднала и слаба. Усещаше болки в корема. Влезе в банята. Дойде й. Главата й щеше да се пръсне. Искаше да спи. Беше обяд. Лия щеше да се прибере чак към 17 часа и да й донесе метамфетамин. Обеща й, че ще й хареса повече от предното. Гадеше й се. Повърна. Упойката още я държеше и виждаше размацано. Блъсна се в мивката и събори стъкления свещник. Докато събираше стъкълцата, си поряза ръката. Болката й хареса. Сякаш замести другата, по-ужасната. Изчисти и отиде в кухнята. Извади малко ножче за мазане на филийки.
Как й липсваше семейството и утехата им! Ако беше с тях, може би щеше да се чувства по-добре? Да се сгуши до Алекс и той да й прошепне: „Всичко ще бъде наред!”. Или да легне до майка си и тя да я гали по косата? Или пък Добромир да й дърпа весело полата?
Тези образи й се привиждаха като химера. Химера за друг живот. По-топъл и уютен, с повече щастие и истински усещания, които не са стимулирани от кокаин, амфетамини, метамфетамини, екстази, LSD и куп други боклуци, които употребяваше. Живот с чувства. Реални, действителни чувства.
Но тя бе предадена от семейството си. Ами Чо, Симона и Летисия? Те къде са? Живеят си техния живот със златни лъжички в устите. Беше сама. И сама трябваше
да се справи.
Хвана ножчето почти в края и го заби леко в прасеца си. Потече кръв, но не почувства болка. Не и физическа. Продължи надолу и изписа буквата „Р”. После отново го заби, като повтаряше и натискаше по-силно. Сякаш кръвта я беше хипнотизирала, а с приятната болка станаха приятелки. Последва „А”, след нея – „I” и накрая „N”. „PAIN” – думата, която описваше напълно душата и сърцето й. Плочките бяха в кръв. Напръскани, – на едно място се беше образувала усмивка. Не се задоволи с това, продължи да се реже. Изписа като послепис „It’s me!” и реши, че това й е достатъчно. Не си направи труда да измие кръвта нито от ножа, нито от теракота, нито от себе си. Отиде в спалнята, обу си първите боксерки, които хвана, и се трупяса на леглото.
Животът й се струваше ад, хаос в пародията на скръбта. Всичко около нея се сриваше. Кристалният под под краката й се счупваше на хиляди парчета. Тя пада и не знае колко дълбоко ще затъне в пропастта. За какво трябваше да живее, нямаше смисъл, нямаше цел, за която да се хване и да продължи. Само море от сълзи и мъка остана около нея. Давеше се в собствените си терзания. Умряха надеждите й за щастливи дни. С какво беше заслужила всичко това? Това ли бе истинският живот? Че каква полза от него, като е такъв!
Вгледа се в тавана, бял и пуст. Невзрачен, нищожен, нереален, ненужен…
“Ма-а-а-мо-о-о……., ма-а-а-а-мо-о-о……, ма-а-а-а-мо-о-о… Бебето, бебето.”
Затича се към сподавените вопли. Тичаше, но сякаш нещо я буташе назад. Нещо не й позволяваше да тича, да отиде там, където отиваше.
“Ма-а-а-мо-о-о……., ма-а-а-а-мо-о-о……, ма-а-а-а-мо-о-о…”
Навън се свечеряваше. Слънцето се готвеше за сън, а Луната – за своя час. Облаците бяха от онези красивите, като в приказките, розовееха. Миришеше на пръст и летен дъжд. В къщата беше хладно и тъмно, детският плач идеше от мазето… Там цареше мрак. Тя запали една свещ. Пламъкът едва осветяваше част от пространството около нея. Побиха я тръпки. Страхуваше се от тъмното. Мракът я довеждаше до лудост. Искаше да закрещи, но безумната тишина не позволяваше да бъде нарушена. Сякаш нещо щеше да се събуди, нещо, което спеше, не искаше да се събуди. Ужасеният плач я повика отново. Бебешки писклив плач. Безпомощно и отчаяно викане на невръстно детенце. Слизаше бавно, защото стъпалата едва се виждаха, бяха начупени и стръмни. Като криви зъби. Слизаше все по-надолу. Цялата беше настръхнала. Ръцете й започнаха да треперят. Имаше чувството, че някой или нещо я наблюдава, че я дебне. Обърна се рязко назад. Нямаше нищо друго освен тъма. Тя присъстваше навсякъде.
“Няма нищо! Въобразяваш си!”, каза си наум и продължи.
Подхлъзна се, за малко не падна. Залитна и се подпря на стената. Беше влажно. Страхът отново я сграбчи. Усещаше дъха му, усещаше как й се присмива. Долавяше ирония и сарказъм. Сякаш си играеха на котка и мишка и тя беше мишката. Пламъкът запримига, все едно се канеше да угасне, да изчезне и да я остави съвсем сама. Сама в тъмното със страха. Това не й се понрави и тя закри пламъка с ръка. Пазеше го, както майка закриля детето си. Стъпалата свършиха и плачът се приближаваше. В далечината видя светлина. Тръгна към нея. Сигурно ще се събуди всеки момент. Ами ако не е сън? Трябваше да е сън! Побягна и затвори очи. Не искаше да вижда повече мрака, обитаващ това място. Стъпваше наслуки, но винаги правилно. Заля я вълна от енергия. Когато достигна до светлината, енергията изчезна. Замени я ужас и скрит панически писък.
Беше олтар. Стотици свещи, наредени в кръст, осветяваха зловещо черно кошче за новородено. Люлката беше покрита с черен траурен плат и панделка. От нея висеше малка въртележка с ковчежета и свиреше мелодията на Elise. В нея нещо мърдаше, така че тя видя пелените. Също бяха черни. Мелодията? Когато беше малка, родителите й бяха подарили розова музикална кутия с балерина, която се въртеше на тази песен. Спомни си как танцьорката се откачи от пружината и клюмна като мъртва. От тогава мелодията я плашеше.
“Ма-а-а-мо-о-о……., ма-а-а-а-мо-о-о……, ма-а-а-а-мо-о-о…”
Тя изхлипа.
“Бебенцето ми?! Защо са те оставили тук?”
Пристъпи бавно към кошчето.
Сладка радост, че детето й е живо, изпълни сърцето й. Стъпка по стъпка. Доближи се до люлката, но все още не виждаше личицето му. Черният воал й пречеше. Разплака се, дръпна воала. Отскочи назад и изпищя. Бебето беше със сплескан череп и цялото в рани и кръв. Оголените части на костта бяха покрити с прясна и засъхнала кръв. Едното око го нямаше. На мястото му зееше дупка. Черна дупка. Носът беше разяден. Устните – накъсани и раздърпани. Нямаше вратле. Главичката беше слята с раменете и неуспешно се опитваше да се движи.
– Защо ме уби? Ти си виновна! Ти, ти, тиииииииии…
Ехото се запечата в ума й. Сякаш още го чуваше.
